Глава 27
Страхът и потта изригнаха от порите на Дон, когато Боунс се спря само на сантиметри от него. Боунс се наслади на тези аромати, докато се взираше в човека, заради когото Кат едва не бе убита повече пъти, отколкото си позволяваше да си представи.
Дон изглеждаше по-възрастен от своите петдесет и девет години, но косата му с цвят на желязо беше безупречно сресана и се държеше с изправен гръбнак, с военна осанка, въпреки че Дон никога не беше служил. Беше среден на ръст, нито слаб, нито пълен, и имаше приятни черти с дълбоки бръчки около устата, напомнящи за дългогодишен пушач. Ако Боунс видеше Дон в тълпата, нямаше да си помисли много за него, освен ако не го погледнеше в очите. Тези тъмносиви дълбочини почти пращяха от интелигентност, толкова много, че дори страхът в тях не можеше да я затъмни.
– Трябва да си много решен да ме убиеш, за да стигнеш дотук, вампире.
Боунс не искаше да се възхищава от нищо в Дон, но гадината имаше майстор вампир, който го гледаше, докато кръвта буквално капеше от кътниците му, а той не бягаше, не молеше, не плачеше и не се опитваше да се пазари за живота си. Дори не прозвуча уплашено, въпреки че другите му сетива издаваха това. Вместо това гласът на Дон беше ясен и презрителен.
– Не съм тук заради теб, старче. – Иначе вече щеше да си мъртъв. – Тук съм, за да намеря змията в градината ти, но първо тримата ще си поговорим. Достатъчно дълго държа Кат в неведение.
Кат погледна Боунс объркано. Дон не го направи. Сега беше по-притеснен, отколкото беше, когато мислеше, че ще умре.
– Тейт, Хуан, гледайте никой да не влезе през тази врата и да не се разчуе – каза Кат, като спря объркването си. – Мястото е заключено, но някой би могъл да извади оръжие, така че бъдете нащрек.
И двамата мъже се движеха с бързина, която говореше за години изпълнение на нейните заповеди.
– Добре, шефе – каза Кат. – След теб.
Офисът на Дон беше осветен от аварийни лампи с акумулаторни батерии, а интериорът му напомняше на Боунс за косата на мъжа: безупречна и оцветена изцяло в тъмни и светли нюанси на сивото. Стоманени столове бяха от двете страни на бюро с цвят на въглен, а опушените бледи стени обгръщаха помещението. Никакви семейни снимки не украсяваха нито бюрото, нито рафтовете, което накара Боунс да свие устни, докато сядаше на един от столовете. Разбира се, Дон нямаше нужда от тях. Той се взираше в семейството почти всеки ден.
– Дон, бих искала да те запозная с Боунс – каза Кат без предисловия. – Истинският Боунс, а не самозванецът с лед в хладилника. Сигурно го помниш от Охайо, където придаде на магистралата съвсем нов вид, след като ме отмъкна от конвоя ти преди години.
Сърцето на Дон действително трепна, а после гневът се промъкна през страха в аромата му.
– През всичките тези години, Кат. През цялото това време си работила за другата страна. Браво, бях напълно заблуден.
– Ти, неблагодарно копеле – избухна Боунс. – Единствената причина, поради която не те вадя от зъбите си точно в този момент, е заради нея. Тя те смята за достоен мъж, не че аз съм съгласен, и по никакъв начин не е предала доверието ти. Ти едва ли можеш да кажеш същото.
– Смъртна заплаха – не е най-добрият начин да започнеш нещата – промърмори Кат.
После впери поглед в Дон.
– Не съм те изиграла, Дон. Когато напуснах Охайо, мислех, че оставям Боунс зад себе си. Той ме проследи и ме намери само преди две седмици. Да, измъкнах го от килията, но никога не съм направила нищо друго, за да предам теб или тази операция.
Дон не изглеждаше убеден.
– Трябваше да усетя капана. Никой вампир никога не се предава. Това, което не знам, е как си накарала майка си да играе заедно.
Кат измърмори.
– Тя сама го направи. Боунс и каза, че иска да се срещне с нея без мое знание. Знаехме какво ще направи след това.
От Боунс се изтръгна мрачен смях.
– И тя не ни разочарова. Когато стигнах до къщата ѝ, тя вече беше извикала Дон, беше си затворила и двете очи и беше преобърнала всяка част от мебелите, които имаше.
– Тя е прекалено гневна – каза Кат с въздишка.
Боунс се съгласи, но Джъстина не беше връзката, която беше дошъл да обсъжда.
– Да се върнем на теб, Дон. През по-голямата част от годините си съм имал занаят. Намирам хора и съм направо добър в това. Представи си изненадата ми, когато ми беше толкова дяволски трудно да я намеря. После не можах да намеря много и за баща ѝ. Ако не успеех да открия един, можех да разбера, но двама? И двамата скрити толкова грижливо, че сякаш са били скрити… от един и същи човек.
Кат се вцепени и Боунс я хвана за ръка. Не, не беше очаквала този обрат в разговора, но този убиец налагаше да се ускори разкритието.
– Две неща винаги са ми се стрували странни, когато тя изчезна в дима – каза Боунс, взирайки се в Дон. По горната устна на другия мъж изби пот, но освен това лицето му не разкриваше нищо. – Първото беше как ти се появи с всички нейни факти и данни в същия ден, в който я арестуваха. Както знам, подобно проучване отнема време, което означава, че трябва да си следил Кат известно време, но откъде да знаеш това? Само по един начин. Вече сте знаели каква е тя.
Въздишката на Кат прикри болезнения звук, който Дон издаде, и тя преобърна стола си с това колко бързо скочи от него.
– Дон, какво криеш от мен?
Беше на половината път през бюрото на Дон, за да го хване, когато Боунс я издърпа обратно. Ако искаше да нападне Дон, щеше да го направи с всички факти.
– Сядай, любима – каза Боунс и я изтегли в скута си.
Тя не се съпротивляваше, но беше твърда като дъска в ръцете му и се взираше в Дон, сякаш погледът ѝ можеше да изтръгне истината от него.
– Продължавай, Боунс, тъй като той все още не говори.
– Второто нещо, което ме смая, е как по времето, когато майка ѝ е била изнасилена, няма данни за скорошни смъртни случаи, отговарящи на описанието на баща ѝ – продължи Боунс. – Дори нямаше нито един неизвестен. Иън беше този, който разгада тази загадка. Назовал си го като Лиъм Фланъри, Дон, и си изпратил Кат след него, но Иън не беше обичайният и вид мишена, нали?
Кат отговори, когато единственото, което Дон даде, беше още едно мълчание.
– Не, не беше. Премини към въпроса, Боунс.
Той въздъхна.
– По-скоро се надявах Дон да се намеси и да свърши. Той ти го дължи, но сигурно се надява като дявол, че аз само ловя мухи, нали, старче?
Прозвището накара раменете на Дон да се сковат. Не му харесваше, което накара Боунс да реши да продължи да го нарича така и ако Дон си мислеше, че Боунс блъфира, като разкрива само зрънца знания, щеше да научи, че Боунс никога не блъфира.
– Отвори плика, който ти дадох по-рано, котенце.
Тя го измъкна от сутиена си и го разгъна. Дон зърна разпечатката на старата изрезка от вестник, когато тя я освободи от плика, и челюстта му се сви.
Точно така, помисли си Боунс хладнокръвно. Нищо не остава погребано завинаги, особено когато става въпрос за немъртвите.
Кат хвърли един поглед на снимката над статията и от нея започнаха да я побиват тръпки. Боунс я притисна по-силно, като добре си спомни шока, който беше изпитал, когато за първи път видя и Макс. Приликата им беше невероятна, дори и на зърнестата вестникарска снимка с надпис:
„Семейството празнува похвалата на федерален служител“.
Дон беше десетилетия по-млад на снимката, затова на Кат и бяха нужни няколко мига, за да разпознае мъжа с ръка около Макс. Когато го направи, треперенето ѝ се засили, а от аромата ѝ изригна ярост. После хвърли статията към Дон.
– Нима животът не е една голяма шега? Искам да кажа, една огромна космическа едносрична шега! Сега знам как се е чувствал Люк Скайуокър, когато Дарт Вейдър му е казал кой е. Само че ти не си ми баща, Дон. Но ти си негов брат, така че предполагам, че трябва да те наричам чичо Дон.
Назад към част 27 Напред към част 29