Глава 32
Студентските градчета обикновено бяха пълни с хора. Университетът Virginia Tech не правеше изключение. Въпреки че беше един час преди полунощ, студентите все още се стичаха през територията като живи потоци. В такава среда проследяването на човек по миризма беше невъзможно. Дори и с поглед можеше да е трудно. Всичко, от което се нуждаеше човек, беше нископоставена шапка, която да засенчва очите, и памучната качулка на все по-популярния „суичар“, която да покрива главата, и щеше да бъде просто още една анонимна форма в тълпата.
Това носеше Боунс, но Кат нямаше нужда от такива мерки. С външния си вид, застинал в началото на двайсетте, тя вече приличаше на студентка, особено след като носеше любимия си чифт дънки и семпла, прилепнала по тялото тъмносиня риза.
– Мислех, че се срещаме с някой важен вампир – промърмори тя, когато Боунс започна да крачи към зала „Деринг“. – Нима спряхме тук, защото искаше първо да хапнеш?
Мисълта, че ще му трябват такива мерки, за да открие вена, го разсмя.
– Не, любима. Това е мястото, където ще се срещнем с него. Е, под това място, както се казва.
– Под земята? – Попита тя със скептичен поглед наоколо.
Боунс я поведе напред.
– Следвай ме.
Влязоха във вътрешността на Derring Hall. Боунс пренебрегна общите коридори в полза на стълбите, водещи към мазето. След това пое по един малко използван коридор и отиде до края му, където до решетката в пода се намираше млад човешки мъж. Може би събираше смелост, за да опита сам прословутите тунели, или пък чакаше някого. Така или иначе, Боунс каза:
– Откажи се, и ние никога не сме били тук – докато разпалваше силата в погледа си.
Ученикът кимна и се отдалечи. Боунс дръпна решетката в пода, разкривайки ръждясала метална стълба под някои от старите парни тръби, които някога са били основният източник на отопление за кампуса. След това се обърна към Кат.
– След теб.
Тя го погледна, докато се вмъкваше в малкия отвор.
– Това дори не е най-странната среща, на която някога сме били.
Боунс се усмихна.
– Не и наполовина.
Когато тя слезе по стълбата, Боунс се спусна и постави металната решетка над дупката. След това я поведе покрай лабиринта от тръби, графити и проходи към целта им.
– Защо не сме се срещнали в „Старбъкс“? – Каза тя, след като мина покрай „Предупреждение: Азбест!“.
– По-малко вероятно е някой да ни види или чуе тук долу – отвърна Боунс, когато въздухът изведнъж стана задушен. Имаше причина тези тунели да са забранени за посещение. Да се намираш в тъмен, криволичещ лабиринт със скрити капани в пода и внезапни, силни промени в температурата беше много опасно за хората. – Никой дори не знае, че Менчерес е в Щатите – продължи Боунс. – Той би искал засега да остане така.
– И Менчерес е създал Иън, а Иън създаде теб. Значи това прави Менчерес твоя дядо по зъби?
Боунс скри усмивката си, докато си проправяше път през отломките в тунела.
– Да, Менчерес е мой прадядо, но по-важното е, че е много могъщ вампир, с когото Иън не би искал да се препира. Тъй като Макс е член на рода на Иън и все още е под неговата защита, всяко нападение срещу Макс би се считало за същото като нападение срещу Иън в света на вампирите.
– Но това, че Макс се опитва да ми откъсне главата, е нормално? – Попита тя с проблясък на горчивина.
Боунс подбираше думите си внимателно.
– Спомняш ли си, че ти казах, че вампирите работят под формата на феодализъм? Това означава, че когато един вампир се превърне от човек, новият вампир е под закрилата на баща си. Ако бащата не е техният собствен господар, тогава новият вампир е под закрилата на главния господар. Ти си родена, а не променена. Така че никой вампир не е претендирал за теб. Това те прави без баща или Учител, който да те защитава от всякакви атаки от света на вампирите.
Тя усвои това за няколко мига. После:
– Значи, ако убия Макс, щом го намеря, това може да предизвика война с Иън, сякаш нямам достатъчно проблеми с твоя чепат баща по начало.
Точно така.
– Ето защо ще променя статута ти в света на вампирите, Котенце. Ще претендирам за теб, но първо трябва да се освободя от Иън. В противен случай всеки, за когото претендирам, автоматично става част и от рода на Иън. Ето защо се срещаме с Менчерес. Много по-малко вероятно е Иън да отмъсти, ако Менчерес се съюзи с мен.
Кат хвърли поглед към него.
– Знаеше ли Иън, че ме търсиш преди… преди да се сблъскам с него?
– Да. Казах на Иън, че те издирвам, за да огранича щетите, които ще нанесеш в света на немъртвите. Когато желанието му за теб стана очевидно, казах няколко неджентълменски неща, за да го разубедя.
Веждите ѝ се вдигнаха.
– Като какво?
Боунс потисна смеха си.
– Казах му, че непрекъснато хленчиш, хъркаш отвратително силно и ужасно кръшкаш. А и че нямаш адекватна хигиена…
– Ти какво?
Писъкът ѝ се отрази от заобикалящите ги парни тръби, но това беше нищо в сравнение с изражението на лицето ѝ. Смехът му избухна на свобода.
– Сега, котенце, аз имах предвид твоите най-добри интереси. Освен това ти каза на Иън, че съм те експлоатирал, а после отказал да ти плати, така че едва ли си била загрижена и за репутацията ми.
– Опитвах се да те защитя, а не да те оклеветя!
– Както и аз. Но, за съжаление, Иън не се хвана на моята заблуда и все още беше обсебен от теб – черта, която споделяхме.
Последният коментар я успокои, но от погледите, които продължаваше да стреля в негова посока, можеше да се окаже, че все още таи обида към другия, а той дори не беше излъгал за хъркането ѝ.
Няколко минути вървяха мълчаливо. После тя каза:
– Какво ще кажеш ти да убиеш Иън, а аз да убия Макс?
Боунс направи пауза. Тя също спря, а очите ѝ се разшириха, когато той я хвана за раменете. Не е като да не беше помислил за това. Беше. Много пъти и повечето от тях бяха преди да срещне Кат. Със сигурност би убил всеки друг, който я заплашваше по този начин, но с Иън… не беше толкова лесно.
– Ако се стигнеше до избор между твоя живот или този на Иън, щях да го посека, Коте. Но въпреки многобройните ни вражди или това колко безмилостно те преследва… Иън и аз имаме връзка. Той е голяма част от живота ми, откакто съм човек, да не говорим за вековете след това. Ето защо, ако има начин да разрешим този проблем, без да го убиваме, тогава това е пътят, който ще потърся.
Вината изкриви чертите ѝ и тя покри ръцете му със своите.
– Съжалявам. Разбира се, че не можеш просто да го убиеш. Аз също не можех, след като разбрах кой е той за теб.
Не, не можеше, но все пак можеше да се наложи, а осъзнаването го накара да се почувства така, сякаш е погълнал пепел. Упоритостта на Иън беше една от определящите му характеристики, а той вече беше решил да „придобие“ Кат. Така че нищо от това, което Боунс направи, включително и това, че обяви Кат за свой роднина, не можеше да спре Иън преди собствената му смърт.
– Ако се стигне дотам, поне ще знам, че това е бил единственият ми избор – отвърна накрая Боунс.
Кат го погледна изпитателно, а после пусна ръцете си и темата.
Боунс се зарадва. Не го притесняваше да заговорничи срещу Иън, особено след като баща му се държеше като пълен прахосник, но другата мисъл го разстройваше повече, отколкото искаше да признае.
След няколко минути мълчание те най-сетне стигнаха до подземния поток под кампуса. Кат се взираше в него с изумление, докато Боунс спря на ръба на водата.
– Това е мястото, където ще се срещнем с Менчерес.
Сякаш чакаше да чуе името си, старата метална врата изскърца в една от стените на тунела и Менчерес се примъкна, когато пристъпи през нея. Кат изтръпна, когато усети външните ръбове на аурата на Менчерес. Тя нарастваше с приближаването на другия вампир, докато цялото тяло на Боунс не зашумя, а още по-впечатляващо беше, че Менчерес все още задържаше голяма част от тази аура.
– Грандсайър – каза Боунс, използвайки термина, който Кат беше споменала. – Благодаря ви, че дойдохте.
Менчерес го прегърна. Боунс не трепна, когато тази сила се впи в кожата му, но това беше само защото го очакваше.
– Боунс, мина твърде много време – каза Менчерес.
Кат го гледаше, като се вглеждаше в дългата черна коса, обсидиановите очи и кожата на Менчерес с цвета на египетските пустини, в които беше израснал. Въпреки огромната си възраст, Менчерес изглеждаше на около двадесет години и когато се усмихна на Кат, това смекчи присъщата царственост на чертите му.
– Това е Кат – каза Боунс, когато Менчерес го пусна.
Тя протегна ръка. Менчерес я стисна, без да се обиди, когато тя я пусна със задушен вик. Несъмнено беше свикнал хората да реагират по този начин на трескавата му сила.
– Напускам линията на Иън – заяви Боунс. Менчерес беше пропътувал твърде далеч, за да може Боунс да си губи времето с безсмислени любезности. – Иън иска Кат, а тя иска да убие един от хората на Иън, така че виждаш защо трябва да се разделя с лоялността си и да бъда господар на собствения си род.
Нищо не се промени в изражението на Менчерес, докато той гледаше от Боунс към Кат. След това каза:
– Наистина ли вярваш, че убийството на баща ти ще направи някоя част от живота ти по-добра?
Боунс беше изненадан от въпроса, но не толкова, колкото Кат. Тя едва не се разклати на петите си.
– Да – каза тя, когато се съвзе. – Всъщност да, по дяволите. Като за начало, вече няма да се притеснявам, че наемните убийци ще видят главата ми в оптическите си мерници, а като за начало, мисля, че да го убия ще бъде наистина, наистина удовлетворяващо.
– Отмъщението е най-безсмисленото действие – промърмори Менчерес.
– По-добре от потиснатата ярост – отвърна Кат.
– Не съм казал, че иска да убие баща си – отбеляза Боунс, извивайки вежди. – Откъде знаеш това?
Менчерес го погледна развеселено.
– Ти вече знаеш как.
Боунс въздъхна.
– А.
– И? – Каза Кат, докато потупваше с крак.
Право.
– Менчерес вижда нещата. Видения, проблясъци на бъдещето и други подобни. Това е една от силите му.
По изражението на Кат личеше, че и е трудно да повярва в това.
– Имаш ли някакви съвети за акциите? – Запита тя. – Сигурно бих могла да се възползвам от тях. Правителството не плаща нищо като заплата.
Устните на Менчерес потрепнаха, но после изражението му стана гладко като стъкло и той каза:
– Ще обявиш ли Кат за своя, Боунс? Затова ли искаше да се срещнем тайно? За да поискаш подкрепата ми, ако ти и Иън воювате за нея?
– Да – отговори Боунс.
Кат все още гледаше Менчерес с открит скептицизъм. Когато изражението на Менчерес стана остро, докато се взираше в него, Боунс осъзна, че е забравил да я предупреди за още нещо.
– Коте, Менчерес може да чете мислите и на хората, а от сегашното му изражение се вижда, че може да чете и мислите на полукръвни.
– Упс – каза Кат с нов виновен поглед. Сигурно наистина си беше помислила нещо хапливо. После погледът ѝ се стесни. – Но той не може да чете мислите на вампирите, както разбирам, иначе нямаше да го формулираш по този начин.
– Не, не мислите на вампирите, освен ако не криеш тази си способност? – Добави Боунс с лека усмивка към Менчерес.
Той го върна.
– Тази сила щеше да ме спаси от много грешни решения в миналото, но не. Изглежда, само хора и полукръвни. А сега каза ли на Кат какъв претекст би използвал, за да я обявиш за своя в света на вампирите?
Боунс преглътна стона си. Обикновено оценяваше прямотата на Менчерес, но по тази тема би предпочел изобилие от дискретност.
Кат долови реакцията на Боунс и го погледна.
– О, по-добре ми кажи каквото и да е това.
Нямаше никакъв шанс тя да не се ядоса от това. Ето защо той не си направи труда първо да я покрие с красиви лъжи.
– Всеки вампир е териториален, както знаеш. Намерих те, ухапах те и те изчуках, и всичко това преди Иън да те е зърнал. Така че в света на вампирите това те прави моя… моя собственост, ако те обявя за такава…
– Кучи син! – Изкрещя тя. – Планът ти е да ръмжиш над мен, сякаш съм парче месо, с което не искаш да се разделиш?
Той въздъхна.
– Не те възприемам по този начин, така че защо има значение каква вратичка ще използвам? Честно казано, не знам защо Менчерес изобщо повдигна този въпрос.
Двойните черни вежди се извиха.
– Защото отказвам да застана на твоя страна, освен ако тя не е напълно наясно с последиците.
– И на него не му трябват способности за четене на мисли, за да знае, че ще се вбеся от тях – изсумтя Кат. – Нито пък на теб, затова си пропуснал тази подробност. Няма как, Боунс. Няма начин. Продължавай, обявявай независимостта си и бъди господар на собствения си род, но няма да се наричаш мой господар, проклета дупка.
Гневът изостри тона му.
– Осъзнаваш ли, че се държиш като лицемер? Вчера честно се заклех на Дон да изпълнявам заповедите ти, докато съм на мисия, и въпреки това си тук, отказвайки да позволиш на непознати дори да си помислят, че ще се вслушаш в моите.
Устата ѝ се отвори… и остана така, докато по чертите ѝ преминаваше срам. После затвори устата си с щракване.
– Трябва да има друг начин да затормозим Иън, без да използваме сексистки вратички за „собственост“.
Менчерес сви рамене.
– Те не са сексистки. Ако Боунс беше жена, а ти – мъж, претенцията щеше да е същата. Дискриминирането въз основа на пола е човешка слабост. Не е вампирски.
– Каквото и да е – измърмори Кат. После хитро изражение замени разочарованото и усмивката ѝ бавно се разгърна.
Боунс се напрегна. Каквото и да беше това, той щеше да заложи живота си на немъртъв, че нямаше да му хареса.
– Какво?
– Ще кажеш на Иън, че си ме намерил – каза Кат и усмивката ѝ се разшири. – И ще му предложиш да ме заведеш при него.
Назад към част 32 Напред към част 34