Глава 36
На хората на Кат им отне четири дни тренировки по няколко часа на ден, преди да успеят да прободат Белинда така, че да я обезвредят, но не и да я убият. Това беше труден трик, особено след като Белинда се бореше с всичко, което имаше, но до края на седмицата лакомствата на Белинда бяха допълнителни торбички с кръв за сътрудничество, вместо да се храни от вената за победа.
Кат изглеждаше по-облекчена от това, отколкото Тейт, Хуан и Купър. Тя мразеше мъжете и да рискуват заради нея, сякаш тя не беше правила същото за тях безброй пъти. Боунс обаче не изтъкна това. Тя само щеше да спори, а освен това той имаше по-важни теми за обсъждане.
– Не си питала, а и имаше малко време, но трябва да знаеш кого ще вземем от летището, Коте.
– Каза, че това е първият вампир, който си направил – отвърна тя, докато завиваха към секцията „пристигащи“ на терминала. – Или не съм запомнила това правилно?
– Не запомнила си, но има нещо повече от това.
– Какво, тя също е стара приятелка? – Каза Кат с шеговит тон.
Най-старата.
– Може да се каже и така.
Изражението на Кат за миг премина от забавно в затворено.
– Нямам търпение да се запозная с нея – каза тя с острота в тона си.
Той добре разбираше ревността ѝ, но беше имал плътски отношения с повечето женски представители на рода си и едва ли можеше да ги избягва, защото на Кат не ѝ харесваше този факт. Освен това се нуждаеше от хората си със себе си като демонстрация на сила, когато напуснеше рода на Иън, така че Кат в крайна сметка щеше да се наложи да се справи с бившите му любовници, и то с една по-скоро рано, отколкото късно.
– Помниш ли, че ти казах, че когато бях човек, един от клиентите ми спаси живота ми, като убеди съдията да ме изпрати в австралийските наказателни колонии, вместо да ме обеси? – След кимването на Кат Боунс продължи. – Тази клиентка беше Анет. Две десетилетия по-късно, когато се върнах в Лондон като вампир, потърсих хората, които ми бяха проявили доброта. По това време мадам Люсил беше мъртва. Много от проститутките, с които бях израснал, също, но Анет беше все още жива. Предложих ѝ този живот и тя го прие. Тя е тази, която взимаме сега.
Кат се насили да се усмихне, но устата ѝ беше стегната.
– И тя ще остане при нас, докато е в града? Колко уютно.
Не можеше да накара Анет да го презре, ако отседне в хотел, а освен това да откаже гостоприемство на най-възрастния член на рода си беше тежка обида. Дори Иън не би направил такова нещо.
Боунс паркира в частта, предназначена за авиопревозвача на Анет. После хвана ръката на Кат.
– Не позволявай историята ми с нея да те притеснява. Ти си единствената жена за мен, Коте. Повярвай в това.
Тя стисна ръката му обратно, а усмивката ѝ не приличаше толкова на маска. После познатата грапавина на силата накара Боунс да отвори вратата си.
– Тя е тук.
Кат остана в колата, докато Анет се приближаваше. Беше облечена в елегантен индигов костюм, а ягодово русата ѝ коса беше на умишлено разхвърлян възел. Когато Анет го видя, усмивката ѝ набръчка деликатните линии край очите ѝ. Беше в края на трийсетте, когато той я преобрази, но с по-суровите условия на седемнайсетте изглеждаше с десетилетие по-възрастна. Въпреки това красотата ѝ не бе помръкнала. Тя само узря. Кат очевидно беше съгласна. Устата ѝ се изтъни в стегната линия, когато я видя.
Анет обаче се усмихна на Кат, а когато стигна до него, наклони лицето си очаквано нагоре.
– Криспин, мога ли да те целуна след дългия полет?
Боунс я целуна по бузата. Анет направи същото с него, уважавайки новите им граници с целомъдрения жест. Но в момента, в който устните на Анет докоснаха бузата му, Кат излезе от колата, усмихвайки се по начин, който напомни на Боунс за покрити с кръв ножове.
Той застана между тях и я прегърна с ръка. Раменете на Кат бяха сковани, но тя успя да се усмихне, когато той каза:
– Кат, това е Анет. Анет, запознай се с Кат.
Анет стисна ръката на Кат.
– Радвам се, че най-накрая се запознах с теб, скъпа. Толкова се надявах, че Криспин ще успее да те открие. Бедният мъж беше направо нещастен, като се притесняваше, че нещо лошо те е сполетяло.
Усмивката на Кат замръзна на лицето ѝ, но тя каза:
– Както виждаш, той ме намери жива и здрава – с нормален тон на гласа.
Напрежението на Боунс спадна. Анет не можеше да знае колко я е наранила забележката им, тъй като Кат се заклеваше многократно, че го е преживяла.
– Разбира се – каза Анет с успокояващ глас. – И добре го е направил! Сега мисля, че чантите ми трябва да са на разположение за прибиране. Криспин, няма да ти позволят да оставиш автомобила си без надзор, така че защо не почакаш тук, докато ние с Кат вземем нещата ми?
Той се поколеба. Усмивката на Кат все още беше на мястото си, но ароматът ѝ беше слабо остър, сякаш се опитваше да не ревнува и не успяваше. Не му се искаше да ги оставя насаме толкова скоро, но да остави Кат с колата, докато той и Анет си тръгнат, едва ли щеше да я успокои.
– Ще се върнем веднага – каза Кат, за да реши въпроса.
Боунс изчака и се надяваше да не е направил грешка. Ако имаше късмет, Анет щеше да разсее всяко задържащо се напрежение. Анет можеше да омагьоса и змийска люспа, когато пожелаеше.
Десет минути по-късно Анет се приближи.
Кат беше по-назад и беше покрита с няколко броя багаж на „Луи Вюитон“.
– Боже, Анет! – Каза Боунс, докато тичаше към Кат. – Трябваше да ми кажеш колко чанти имаш!
Анет погледна назад, сякаш току-що осъзнаваше, че тя държи само два багажа, докато Кат носи поне шест.
– О, прости ми, Кат! Забравих да разделя чантите. Страхувам се, че съм свикнала с това, че с мен пътува подчинен.
– Не го споменавай – каза Кат с настървен тон.
Боунс взе всички чанти, с изключение на двете, които Кат беше увила около ръцете си.
– Съжалявам за това, любима.
– Мисля, че е опаковала тухли – промълви Кат, но му се усмихна, така че нещата между тях сигурно не са се развили зле.
Боунс натовари багажа в новото BMW, което беше наел. Добре, че беше взел джип, а не седан. Изглежда, Анет беше опаковала целия си проклет гардероб.
– Кога ще пристигнат останалите? – Попита Анет, след като вече бяха тръгнали.
– Днес и утре – отвърна Боунс. – До петък всичко трябва да е на мястото си.
Анет кимна, а после Боунс улови любопитното накланяне на главата ѝ в огледалото за обратно виждане.
– Кажи, как Белинда се оказа хваната в малката примка на твоето коте?
Боунс беше изненадан от промяната на темата, да не говорим за темата. Беше споменал мимоходом за залавянето на Белинда пред Анет, когато тя му даде данните за полета си, но не беше очаквал тя да го разпитва подробно за това, още по-малко по време на първата си среща с Кат.
– Не съм виждала Белинда от рождения ти ден преди шест години – продължи Анет по онзи замислен начин. – Или беше преди пет години?
Боунс се скова. Белинда беше част от „подаръка“ на Анет за него през онази година и той предпочиташе Кат да не знае тази подробност.
– Заловиха я, след като започна да движи с една група, която обичаше да носи вкъщи живи ястия – каза той с тон, целящ да приключи темата.
Ането цъкна с език.
– Ужасно. Трябва наистина да се е променила за кратките пет години, откакто ние тримата се събрахме.
Единствено железният контрол му попречи да удари спирачките. Защо, по дяволите, Анет продължаваше да говори за това? Той я стрелна с поглед и разчупи леда на аурата си, позволявайки ѝ да усети гнева му. Ако имаше голям късмет, Кат щеше да пропусне подтекста…
– Отговори на въпроса – каза Кат с кисел тон. – Преди шест години ли се чукахте и тримата? Или пет?
Боунс почти изстена. Разбира се, тя не беше пропуснала подтекста и преди пет години Боунс беше с Кат, както Анет би трябвало да си спомня. Нищо чудно, че Кат изглеждаше така, сякаш се канеше да удуши Анет. Той се изкушаваше да направи същото.
– Виждаш ли, Боунс вече ми каза, че е прецакал Белинда – продължи Кат към Анет с фалшиво весел тон. – Но ти благодаря, че ми съобщи, че и ти си участвала. Толкова се нуждаех от тази картина в главата си.
Анет отвори уста, за да проговори, и после я затвори, когато Боунс зави към страничната част на магистралата и паркира колата. След това се обърна с лице към нея, оставяйки погледа си и кипящата си ярост да се излеят върху нея.
– Няма да търпя такава грубост. Кат много добре знаеше какво намекваш и не мога да си представя защо си почувствала нужда да и подхвърляш такова нещо. Също така знаеш, че това беше преди осем години, преди да я срещна, и ще съм ти благодарен да не се забавляваш, като споделяш повече подобни спомени с нея.
Изненадата се отпечата върху чертите на Анет, преди срамът да ги покрие. След това тя наведе глава.
– Извинявам се. Може би дългият полет ме накара да се забравя.
Каквото и да се беше случило с нея, не беше това. Само няколко часа в самолета не биха накарали Анет да се забрави по този начин. Не, тя умишлено беше примамила Кат. Защо? Дали нещо се беше случило по време на краткото им прекъсване, когато донесоха багажа на Анет? Дори и да беше така, тази глупост приключва сега.
– Коте, това достатъчно ли ти е?
Кат погледна Анет с премерен поглед.
– Мога да се справя с малко менажерски спомени, но за протокола, можеш да забравиш за всякакви повторения, включващи нас тримата.
– Не бих си и помислила за това, скъпа – обеща Анет, звучейки извинително.
Боунс погледна Анет с последно предупреждение, преди да се върне на пътя. Анет може и да не беше свикнала той да е в моногамна връзка, камо ли с жена, която е сексуално защитена, но той беше, така че тя трябваше да уважава това. О, Кат знаеше, че едва ли е бил целомъдрен, преди да я срещне, но Боунс нямаше нужда Анет да разказва на Кат пълната степен на неговата разпуснатост. Някои неща е най-добре да останат в миналото.
По-голямата част от пътуването беше приключила, когато Анет най-накрая наруши мълчанието.
– Исках да ти кажа, че намерих най-красивото бунгало в града, Криспин. То е частна собственост и е много уединено, така че няма да бъда наблюдавана от никого, който минава наблизо, а и е на разположение утре вечер.
Част от гнева му се изпари. Анет не беше „намерила“ нищо. Тя винаги оставаше с него по време на официалните вампирски събития, така че това беше предложение за мир. И ефективно, ако се съди по облекчението, което се появи на лицето на Кат. Може би беше най-добре да се запознаят от разстояние.
– Звучи чудесно – каза Боунс и се усмихна за кратко на Анет. – Тъй като времето ни ще бъде кратко, ето нашия план за Иън.
Той я осведоми. Тя слушаше мълчаливо, докато Боунс не и разказа за ролята на Тейт, Хуан и Купър в подреждането.
– Хора, които доброволно влизат в лапите на Иън? О, Криспин, трябва да ми позволиш да се срещна с тях! Можем ли да ги поканим за вечеря?
– По-добре да има предвид вечеря с истинска храна на масата – каза Кат под носа си.
Смехът на Анет блесна като шампанско.
– Разбира се. Не може да ме накарате да ям стръвта, нали?
Боунс спря до къщата, след което вдигна вежди към Кат.
Тя сви рамене.
– Това не е лоша идея. Може би срещата с друг незастрашаващ вампир ще ги накара да не се притесняват толкова много от цялата тази история с Иън в „Армията на мрака“.
Понякога забравяше, че той е единственият вампир, който мъжете ѝ са срещали и който не се е опитал да ги изяде пръв. Хоризонтите им трябва да се разширят, особено след като Дон възнамеряваше да накара някои от тях самите да се превърнат във вампири.
– Много добре – каза Боунс, докато събираше багажа на Анет. – Ако са съгласни, ще ги взема, когато доведа Родни по-късно днес. Той е другият ни гост тази вечер.
Кат сияеше, докато слизаше от колата.
– Родни, гула? О, той ми хареса. Той не се ядосваше, независимо колко пъти майка ми го е обиждала.
Подвиг, достоен за похвала, наистина, помисли си язвително Боунс.
Кат поведе Анет към къщата, като спря само за да погали котката си. Анет предложи да направи чай, докато Боунс прибере чантите и в стаята за гости. Докато свърши, Анет седеше на масата и отпиваше от чаша с пара, а Кат допиваше много джин с тоник с ново замислено изражение на лицето.
– Хм, дали Родни… искам да кажа, че заради последната ни среща бих разбрала, ако го направи, но просто за да съм подготвена… дали ме мрази? – Попита тихо Кат.
Веждите на Анет се вдигнаха, но тя се престори, че е погълната от чая си. Боунс седна до Кат и взе чашата ѝ, така че ръката ѝ да бъде свободна за него.
– Не, Родни не те мрази, коте. Той само се ядоса на Дон, че те е заплашил, макар че тогава не знаехме кой го е направил. А сега, що се отнася до майка ти – Боунс умишлено смекчи тона си. – Е, тя не си намери приятел.
Смехът на Кат не беше с пълно гърло, но онзи натрапчив поглед поне беше напуснал очите ѝ.
– Тя рядко го прави.
Боунс стисна ръката ѝ.
– Всъщност Родни е малко притеснен да те види отново по съвсем друга причина. Той не е сигурен дали не си му се разсърдила заради Дани.
– Дани? – Повтори тя объркано. После изражението ѝ се проясни. – А, точно, убийството му. Това беше по-скоро твоя работа, отколкото негова, както обсъждахме преди. Освен това Родни идва да ти помогне.
Боунс се усмихна.
– Точно това му казах, че ще кажеш.
Един пръст закачливо го побутна в гърдите.
– Мислиш, че знаеш всичко, а?
Той остави ръцете си да се движат нагоре към ръцете ѝ, а след това надолу към гърба ѝ.
– Не всичко, но някои неща. Например, когато се запознахме, знаех без съмнение, че съм се влюбил в теб. Тогава знаех, че ще направя всичко, за да те накарам да се чувстваш по същия начин.
Чашата на Анет се удари в масата с малък трясък.
– Сега ще си взема душ.
С това тя се оттегли набързо. Миг по-късно чу как душът се включва, но повече го интересуваше как сърцето на Кат се ускорява, докато той оставяше ръцете си да блуждаят.
– Продължаваш да твърдиш, че си се влюбил в мен веднага, но онази нощ ме преби до безсъзнание – каза тя с по-задъхан глас. – А през първите няколко седмици беше толкова груб с мен.
Смехът на Боунс беше изпълнен със спомени.
– Ти поиска онзи дуел между нас и щеше да ме стъпчеш докрай, ако ти покажа някаква слабост. Разбира се, не давах да се разбере как се чувствам. По онова време ти ненавиждаше вида ми.
Тя се наведе напред, докато устата ѝ не докосна шията му.
– Сега не те мразя – промърмори тя, а влажната топлина го облъхна, когато езикът ѝ се изплези, за да докосне кожата му.
Той я вдигна на ръце, преди тя да успее да въздъхне. След това очите ѝ се разшириха, когато той се затича по стълбите.
– Шегувах се – възрази тя. – Не можем. Тя ще ни чуе!
Боунс бутна вратата с тялото си и я затвори с един решителен замах на крака си. След това я пусна на леглото и покри тялото ѝ със своето.
– Не съм се шегувал и не ме интересува. – Дрехите ѝ се удариха в пода, когато той ги свали от нея, а устата му прогони последните ѝ притеснения. – Имаме само час, преди да трябва да тръгвам. Нека не го губим.