ДЖАНИН ФРОСТ – Нагоре от гроба ЧАСТ 36

Глава 34

Това продължава да става все по-добро и по-добро, помислих си изнервено. Не бяхме взели никого със себе си, защото не искахме да привличаме вниманието на Пазителите на закона, а сега бяха много повече от нас.
Водачът на групата, висок афроамериканец с бицепси, по-дебели от бедрото ми, пристъпи напред.
– Дайте ни детето – нареди той.
– Майната ви – излетя от устата ми, преди да осъзная, че (а) сега сериозно трябва да внимавам с езика си и (б) дипломацията ще е по-добрата тактика. Може би щях да успея да избърша пода с тях, ако използвах заимстваните си сили, но ние се опитвахме да предотвратим война, а не да я започнем.
– Хм, имах предвид имаме уговорка – отстъпих бързо, – и не е нужно да вземате детето. Вашата кралица се съгласи да ви отзове.
Трейв изглеждаше по-шокиран от гулите.
– Тя какво?
Не можах да устоя на самодоволната усмивка.
– А, значи не сте ни следили, когато отидохме при Мари? Стигнахме до споразумение. Всичко, което трябва да направим, е да спазим нашата част от сделката и тя и гулите ни оставят на мира.
Нашата цел беше да пуснем видеоклип, на който се предполага, че Кейти е убита, а Мария беше казала, че нищо друго освен публична екзекуция няма да се случи, а интернет е публичен – но не смятах да казвам това на Трейв. Нито пък за другата изненада, която бяхме подготвили за него.
Мършавият глиган извади мобилния си телефон и набра номера.
– Кралице моя, това е Барнабус – каза той миг по-късно. – Аз съм с вампирите и те имат детето. Те твърдят, че са… Пауза. – Да, разбирам… ако това е твоята заповед, Величество.
Той затвори слушалката. Другите гули го погледнаха с очакване. Трейв почти подскочи от нетърпение. Кътниците ми се плъзнаха, готови да пуснат кръв, ако се наложи.
– Е? – Поиска демонът.
Барнабус се взираше в мен, а по чертите му бе изписано разочарование.
– Жътварката казва истината – каза той, като почти изплю думите.
Не помръднах, но вътрешно издавах крясък и размахвах двата си юмрука във въздуха. Мари се беше справила! Тя се славеше с това, че държи на думата си, но да кажа, че се притеснявах, че в този случай ще направи изключение, беше меко казано слабо.
– Наредено ни е да напуснем – продължи Барнабус.
Мога ли да получа едно „адски да“? прозвуча в съзнанието ми, макар че отново запазих пълно мълчание. Дори не се усмихнах. Върви си.
Трейв обаче реагира така, сякаш бе получил в лицето шепа, пълна със сол.
– Трябва да се шегуваш с мен! – Изригна демонът. – След десетилетия на планиране, същото нещо, заради което вашият вид почти воюва два пъти, е точно тук, а вие се съгласявате да си тръгнете, вместо да се биете?
Мърморенето на гулите се съгласи с оценката му. Доброто ми настроение изчезна. Може би, въпреки че Мари удържа на думата си, това все пак не беше приключило.
– Казвал съм го открай време – ако искаш нещо да бъде направено както трябва, трябва да го направиш сам – продължи с отвращение Трейв. След това се приближи към гулите, докато ръката му бе протегната в посока на Кейти.
– Дори кралицата ви да е твърде сляпа, за да го види, това дете е вашата гибел. Вампирите и без това имат повече способности от гулите, но вие им пречехте да ви подчинят, защото сте по-трудни за убиване. Тя променя тази динамика на силата! Чрез нея вампирите могат да създадат нова раса. Такава, която да им е вярна, с твоя имунитет към среброто и всички техни фантастични трикове! Когато това се случи, как мислиш, колко време ще мине, преди твоят народ да бъде окован във вериги? Един век? Два?
– Глупости.
Гласът на Боунс се разнесе, като прикриваше по-силното мърморене на гулите.
– Този гад не може да се интересува от вашия вид. Той иска да вярвате, че е толкова полезен, но единственото, което иска, е нашите раси да се избият взаимно, като се започне с нас тук.
– Аполон се опита да те предупреди – заяви мрачно Трейв. – Каза, че ако и се позволи да живее, гулите ще пострадат. И какво се случи? Съветът на вампирите го уби, но ето че се появи доказателство, че е бил прав! Ето я дъщерята, първата от многото в новата линия на вашите завоеватели!
По втвърдените им изражения личеше, че Трейв е засегнал нерв. Аполион може и да е мъртъв, но щетите, които е нанесъл, все още са налице. Предполагаше, че един политик ще бъде експерт в използването на изопачена реторика в своя полза, независимо колко фалшива или параноична е тя.
– Мари ви каза да се оттеглите – напомних им аз. – Искате ли да не се подчините на кралицата си?
– О, да, да се подчинявате – веднага се подигра Трейв. – Но на кого всъщност се подчиняваш, ако оставиш детето при тях? Мислиш ли, че е съвпадение, че заповедите ти се промениха, след като тя посети Маджестик? Нима не виждаш? Подчинението ти на вампирите вече е започнало!
О, по дяволите, помислих си, когато няколко ножа изчистиха ножницата си при това. Изглежда, че Трейв беше успял да промени мнението им.
– И ето, че започнахме – промърмори Иън.
Три неща се случиха едновременно: Завъртях се, запращайки Кейти в ръцете на Тейт с настоятелна молба „Изведи я оттук!“. Силата на Боунс се втурна около гулите, като ги замрази на място. Трейв изчезна и миг по-късно се появи зад Боунс, за да го обгърне в съкрушителна прегръдка.
Усетих как силата на Боунс се изчерпва така внезапно, сякаш го бяха забили със сребро. Но не беше така. Ръцете на Трейв бяха празни, пръстите му се бяха разперили, докато се впиваха в гърдите на Боунс, а демонът трепереше от нещо, което приличаше на възторг.
– Ти не си храна, ти си банкет – изстена той.
Невидимата мрежа, която Боунс беше хвърлил върху гулите, се скъса. Те бяха затворени само за секунди, но това изглежда беше достатъчно, за да се превърнат от гневно решени в убийствено разярени.
– Убийте вампирите! – Изрева Барнабус, като вдигна сребърния си нож.
– Бягай – призовах Тейт, като мислено проклех, когато Кейти се измъкна от хватката му. Тя поне побягна в противоположната на гуляите посока, а Тейт я следваше плътно. После издърпах един от ножовете си от палтото. Ненапразно носех тази прахосмукачка в летните горещини. Вместо да се втурна към гулите, както направи Иън, аз прерязах ръката си с дълъг, широк разрез.
– Ела!
Викът ми отекна в котелното помещение, връщайки се към мен с нов, зловещ припев. Във вените ми нахлу лед, чийто смразяващ ефект беше добре дошъл заради това, което предвещаваше. Точно в момента, в който Иън сблъска ножовете си с Барнабус, остатъците се изстреляха от пода и паднаха върху гулите.
Писъците им се присъединиха към воя, който изпълваше съзнанието и ушите ми. За разлика от преди, нямах достатъчно сили да се преборя да бъда погълната от обгръщащата ме сила. Онази част от мен, която все още можеше да мисли, мразеше случващото се, защото Остатаците бяха непобедими. Бях за това да спирам хората, които искат да ме убият, но да отприщваш Остатъци беше все едно да се появиш на бой с ножове с ядрена бомба.
Останалата част от мен беше твърде привързана към Остатъците, за да се интересува от справедливостта. След като вратата към другата страна беше широко отворена, гладът им ме погълна. Те бяха частици от най-първичните емоции, които хората са изхвърляли, когато са преминавали отвъд, изострени от времето и разяждани от безкрайното отричане. Докато нападаха гулите, устните и зъбите, които преди хилядолетия се бяха превърнали в прах, най-накрая отново имаха възможност да се хранят и за кратки, блестящи мигове мъчителната им нужда беше задоволена. След това, подобно на наркомани, които преследват следващия си наркотик, Остатъците се врязваха в гулите с още по-голяма жестокост, търсейки парченцата облекчение, които болката им носеше.
Иън не насочваше силата на гроба, но въпреки това не проявяваше толкова голяма загриженост от мен за несправедливостта на нашето предимство. Докато гулите бяха съсредоточени върху кипящите сенки, които се врязваха в тях, той отсичаше глави наляво и надясно. Исках да му кажа да спре, че възнамерявам да отзова Остатъците и да дам на гулите още един шанс да размислят, но не можех да говоря. Всичко, което излизаше от устата ми, беше дълъг, жален плач, който ставаше все по-силен, когато Остатъците се засилваха.
След това, с внезапността на затваряне на врата, връзката ми с гроба бе прекъсната. Славната студенина, която преминаваше през мен, се превърна в студена пепел, а гласовете, които отекваха в главата ми, замлъкнаха. Един по един Остатъците изчезнаха. Когато безкрайният цикъл на нуждата в мен се изчисти, се появи объркване.
Какво се беше случило?
– Освободете я – изръмжа някой.
Тогава осъзнах, че ме държат в силна прегръдка отзад. Не от Боунс, тъй като погледът надолу показваше по-дебели, космати ръце по средата на тялото ми вместо стегнати, бледи. От Ричард Трейв.
Демонът се разтрепери по начин, който болезнено напомняше освобождаване.
– Това далеч не е най-хубавото, което някога съм изпитвал – промърмори той в ухото ми.
Отвращението изчисти и последната част от гробното вълнение. В някакъв момент Трейв ме бе сграбчил и бе започнал да се храни от силата ми. Съдейки по това колко слаба се чувствах и как последните Остатъци се плъзнаха обратно в пода, той беше изчистил чинията си.
Отново сякаш се случиха три неща наведнъж: Боунс се хвърли към Трейв, движенията му бяха бавни и тромави. Прехапах устните си, за да извикам Останалите обратно, но нищо не се случи, освен още едно възторжено потрепване зад мен. А гулите, които все още имаха глави, се изправиха на крака, взеха сребърните си ножове и тръгнаха към нас.
– Мъртви сте – каза Иън с дълбока убеденост.

Назад към част 35                                                                       Напред към част 37

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!