Джанин Фрост – Нощен бунтовник – Нюанси на злото – Книга 1 – част 11

Глава 10

Изкашлях водата, която беше заляла дробовете ми, и чух как Иън прави същото. Нишата зад водопада ни побираше и двамата, но се изненадах да видя, че вече няма пещера и отвъд нея. По някое време, откакто бях тук за последен път, пещерата сигурно е била разрушена. Добре, че мястото, на което отивахме, не беше там.
Осъзнах, че все още държа ръката на Иън, и най-накрая я пуснах. Той веднага започна да разтрива ръцете и торса си.
– Кажи ми, че там, където ще бъдем, е топло – каза той през тракащи зъби. Изглеждаше така, сякаш беше преодолял тръпката от ледената болка.
– Би трябвало да е – казах аз, като отново се почувствах виновна.
Отидох до най-отдалечения ъгъл на нишата. Добре, че големият, плосък камък, който бележеше входа, все още беше там. Облегнах лицето си на най-гладката част, като се уверих, че невидимият символ на челото ми докосва скалата. След секунда камъкът се разтвори и се появи вход.
– Натам – казах аз.
Иън се изправи и ме последва през новата врата.
– Какво ще стане, ако някой се опита да мине без този знак?
– Ако не разполагат с другия магически код за преминаване, стената ще се рематериализира и ще ги удари в лицето.
Той изпусна хъркане.
– Ефективно.
Така и беше, което бе превърнало това място в любимо място за отдих на хората с магически наклонности. Да се стига до него, като се преминава през водопада, беше неудобно, но имаше и други начини да се влезе. Ако си бях направила труда да поддържам връзка със старите си приятели от това място, щяхме да открием тези начини и да се спуснем по скалите до този вход, без да се налага да минаваме през водопада и да се мокрим.
Започнах да свалям качулката, гумените ботуши и останалата част от мокрия си костюм, докато навлизахме по-навътре в тесния проход. Под него носех прилепнала по тялото черна кадифена рокля, която за миг пренасочи вниманието на Иън, когато я видя.
– Ще започнем с търсенето на Руфъс – казах аз, докато разтърсвах косата си от кока. – Той е мой стар приятел…
Гласът ми секна, когато коридорът свърши в голямо, открито пространство. Последния път, когато бях тук, безброй кълба се носеха из стаята и осветяваха всичко с красивия си сребрист блясък. Освен това беше изпълнено с хора, музика, смях и магия. Сега беше тихо и празно като изоставена гробница. Влязох по-навътре в стаята, а остатъците от старата магия ме докосваха като паяжини. Това беше всичко, което беше останало от мястото, което познавах. Всичко останало беше изчезнало.
– Не разбирам – прошепнах аз.
Иън се огледа наоколо, после вдиша дълбоко.
– Никъде няма и следа от аромат. Това място не е виждало действие поне от десетилетие. Колко време каза, че е минало, откакто си била тук?
– Не чак толкова отдавна – започнах аз, после направих пауза. Е, предполагам, че е минало доста време.
– Преди десет години? Двадесет? – Когато замълчах, погледът му стана интензивен.
– Повече?
– Малко повече от деветдесет години – казах, усещайки как ме залива примирение.
– Деветдесет? – Повтори той с недоверие. – Тогава защо, по дяволите, избра това място?
– Това беше най-новият магически клуб, в който бях ходила – признах аз.
Веждите му едва не влетяха в линията на косата.
– Деветдесет години? Боже, нищо чудно, че си толкова сприхава! Всеки пенсионер по света се е отпускал по-скоро от теб.
Настръхнах.
– Не оценявам сарказма…
– И аз не оценявам замръзването на топките ми към моя епископ – прекъсна ме той. – И все пак сме тук и понеже сме честни, имаш нещо, което е заседнало в зъбите ти.
– Какво? – Не си спомнях да съм яла истинска храна…
– Точно между двата предни – каза той и извади от джоба си компактно козметично огледалце. Сигурно е по-суетен, отколкото предполагах, щом го носи със себе си. Аз бях донесла оръжия.
– Виж сама – каза той, като държеше компактното огледало отворено.
Погледнах към огледалото – и тъмната пещера изчезна, а безкрайно множество огледала се изстреляха нагоре, за да ме обкръжат. Опитах се да избягам, но изскочиха още, препречвайки пътя ми. Вбесена, ударих най-близкото. Лъскавата, отразяваща повърхност дори не се пропука. Вместо това се появиха още огледала, докато не започнах да се чувствам замаяна от безкрайните копия на себе си.
– Проклет да си, Иън! – Изкрещях, удряйки още едно огледало. И отново не направих нищо, освен че юмрукът ми се разрани.
Не можех да го видя, но смехът, който избухна в ушите ми, беше безпогрешно негов.
– Не мога да повярвам, че си се хванала на „имаш нещо в зъбите“. Наистина, малка Пазителко, това трябва да е на толкова години, колкото си и ти.
Прекъснах опитите си да се измъкна от това. Те само засилваха огледалата и собственото ми чувство на дезориентация.
– Впечатляващо заклинание – казах с тон, който опровергаваше яростта, която преминаваше през мен. – Къде го научи?
Друг смях, който този път звучеше по-близко.
– От една вещица, която хвана мен и още няколко вампира в него. Никой от нас не можеше да се освободи, докато заклинанието не изтече. Некромантите не можеха да го развалят, когато по-късно го използвахме върху тях. Дори Менчерес не беше чувал за него. Ето как прецених, че би трябвало да действа срещу теб.
Всъщност той ми беше показал заклинание, което никога не бях виждала преди. Щях да бъда впечатлена, ако не бях толкова ядосана.
– Не се поздравявай още. Още не съм приключила с опитите си да се измъкна от това.
Звучеше така, сякаш се бе наместил в по-удобна позиция.
– Във всеки случай, направи всичко възможно, но заклинанието изтича след три часа. Ако не успееш да намериш изход дотогава, аз печеля.
Можех да спечеля повече време, като използвам способностите си, за да го замразя, но нямаше да използвам тази сила, освен ако не се налагаше. Дотогава имах други трикове, които да опитам.
До края на първия час проклинах Иън на всички езици, които знаех, макар че се стараех да го правя в главата си, тъй като изричането на проклятията само го забавляваше. Когато навлезнах в началото на втория час, вече бях спряла да се ядосвам. Вместо това изпитвах границите на заклинанието с нарастващо чувство на вълнение.
Досега не бях успяла да го преодолея. Изстрелването на цялата ми свръхестествена сила към огледалата не доведе до нищо, което да ги счупи. Накрая прибягнах до замразяване на времето в опит да се движа около огледалата, докато всичко беше неподвижно. Това не се получи. Удрянето и ритането на огледалата само ги умножаваше. Както и пробождането им с един от сребърните ножове, които бях скрила в ботушите си. Всъщност огледалата бяха толкова неподатливи на нараняване, че накрая стигнах до заключението, че не може да са истински.
Ако бяха, трябваше да успея да предизвикам поне космена пукнатина в едно от тях. Фактът, че не го бях направила, означаваше, че вероятно не съм правила нито едно от нещата, които си мислех, че правя. За всичко, което знаех, все още стоях на същото място, на което бях, когато за пръв път се погледнах в огледалото, което Иън беше заклел да се превърне в капан.
Ако беше така, не би трябвало да се съсредоточавам върху опитите да унищожа огледалата или да се измъкна от тях. Не би трябвало изобщо да им обръщам внимание. Вместо това трябваше да се съсредоточа върху себе си. Затворих очи, като вдишвах дълбоко в опит да се съсредоточа.
Чу се, че Иън се премести от седналото си положение.
– Дишаш? Мислиш ли, че можеш да медитираш, за да се измъкнеш от това?
Игнорирах забавлението в тона му, за да се съсредоточа върху по-важния въпрос: Той беше забелязал какво правя. Досега не беше коментирал никакви особености на действията ми. Това само засили подозрението ми, че не съм правила нищо от това. Иън не би могъл да се въздържи да не ми се подиграва за това, че се опитвам да си пробия път през огледалата, да не говорим за другите ми усилия.
Продължих да се съсредоточавам върху дишането си, докато със силата на волята не успях да не чувам повече Иън, въпреки че той все още говореше. След няколко минути осъзнах нещо, за което бях забравила, откакто беше започнало това изпитание.
Усещането за студен, твърд камък под мен.
Трябва да съм на земята. Простряна, ако се съди по студенината по ръцете, краката и торса ми. Сигурно съм била така през цялото време, като се има предвид колко студени бяха крайниците ми. О, какво умно заклинание! Ако можех, щях да поздравя човека, който го е създал. Подобно на подвижните пясъци, колкото повече се мъчех да избягам от него, толкова по-дълбоко затъвах в него. Това заклинание би могло да ми бъде полезно в опита ми да поваля Дагон, като същевременно се опитам да гарантирам, че и двамата с Иън ще оцелеем.
И ако можех да дишам, тогава можех да се движа. Ако можех да се движа, този път можех да достигна сребърния си нож наистина. Без значение колко древни или могъщи са, всички заклинания се прекратяваха по един от трите начина: когато приключеха, когато бяха победени или когато заклинателят умреше.
Просто първо трябваше да засиля фокуса си. Концентрирах се върху дишането си, докато нищо друго не съществуваше и нямаше значение. След това, когато се колебаех между това съвършено състояние на пълно самосъзнание и пълна забрава, посегнах надолу и извадих сребърния си нож от ботуша.
– Копеле.
Промълвеното проклятие на Иън наруши концентрацията ми, но това беше потвърждение, че този път наистина съм успяла да взема ножа. Доверих се на реакцията му повече, отколкото на усещането за гладкото сребро в ръката ми. С това заклинание и преди бях заблуждавала сетивата си.
Минаха още няколко минути, преди да успея да се овладея отново и да мога да движа ножа. Този път го доближих до гърдите си – и веднага усетих как невидима сила завладява ръката ми.
– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
Иън сякаш изръмжа в ухото ми, но когато отворих очи, не видях нищо друго освен огледала. Не виждах ръката му върху моята, а сега вече не я усещах, но знаех, че той все още стиска китката ми.
Какво правех? Уверявах се, че мога да направя необходимото, за да прекратя това заклинание. Това заклинание можеше да е полезно в капана ни за Дагон, но демонът беше много по-могъщ от мен. Ако аз бях измислила начин да се измъкна от това, той също щеше да го направи. Беше ми отнело по-голямата част от три часа; не смеех да се надявам, че на Дагон ще му отнеме толкова време. Той не само беше по-могъщ от мен, но и с векове по-стар. От всичко, което знаех, той беше създател на това заклинание, защото всяка магия произлизаше от демони.
Освен това, ако направех необходимото, за да победя това заклинание пред Иън, той щеше да разбере каква съм. Не можех да позволя това да се случи, тъй като не исках да убивам Иън. Изненадващо, но това не беше от страх за това, което щеше да направи Менчерес. Не, предаността на Иън към неговия баща беше това, което промени мнението ми. Този вид вярност, който гледа ада в очите и му казва да направи най-лошото, защото нищо не би те накарало да застрашиш човека, когото обичаш… Това беше рядкост. И заслужаваше защита. Нараняването на егото ми беше малка цена за това.
По-добре Иън да си помисли, че е използвал заклинание върху мен, което не мога да преодолея. Нека се наслаждава на предполагаемата си победа. Може би ще е най-добре да оставя Иън да поеме инициативата при избора на горещите точки. Наистина ли бяха минали деветдесет години, откакто бях излизала да се забавлявам? Колко смущаващо.
А ако наистина не бях съгласна с методите на Иън, можех да изчакам, докато се измъкна от полезрението му, и тогава да се освободя от това заклинание. Иън дори нямаше да разбере, че съм го направила.
Взех решение, отворих очи и видях само безкрайните си отражения в безбройните огледала.
– Ти спечели.
– Така ли? – Изненада се Иън.
– Печелиш – повторих аз. – Не мога да разваля заклинанието и времето ми почти изтече, нали?
– Още пет минути. – Той все още звучеше много по-близо. – Защо имам ясното впечатление, че не си се отказала истински? Не знам какво си възнамерявала преди, но почти си се пробола в сърцето, така че няма да пусна китката ти.
Не можех да разбера дали се усмихнах истински, или заклинанието само ме подлъга да повярвам.
– И ти ме спаси. Моят герой.
– Маната му задник – отвърна той веднага. – По някакъв начин ме разиграваш. Усещам го.
Той имаше добри инстинкти. Вероятно това го бе запазило жив, когато един от най-могъщите демони на подземния свят го преследваше от десетилетия. Но на моя страна беше един изпитан от времето труизъм: Мъжете винаги са искали да вярват, че са спечелили мача с жената, дори инстинктите им да са им подсказвали обратното.
– По колко различни начина искаш да ме чуеш да казвам, че си спечелил? – Попитах с фалшив раздразнителен тон. – Много добре, признавам, предавам се, предавам меча си, размахвам бялото знаме…
– Стига. – Гласът му се промени. Подозрението отстъпи място на стоманената решителност. – Както ти казах и преди, мога да изчакам, за да разбера какво криеш от мен, но не се заблуждавай – ще разбера. Нещо повече – сега копринената мекота замени стоманената – ще ми го кажеш доброволно, малка пазителко.
Това трябваше да е заклинанието, което ме накара да почувствам, че думите му танцуват по нервните ми окончания. Да, точно това беше – казах си твърдо. Заклинанието.
– Ако имах толкова голяма тайна, колкото намекваш – отвърнах – никога не бих я споделила с теб.
Той се засмя, ниско, чувствено и толкова съблазнително и самоуверено.
– Сега това е залог, който ще загубиш. Разчитай на това.

Назад към част 10                                                                Напред към част 12

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!