Глава 23
Умирането е ужасяващо през първите десетина пъти, когато го правиш. Отнема известно време да свикнеш с това, че си безтелесна форма, която лети към върха на вечността. И не ме карайте да започвам за това колко ужасяващо е, когато за първи път виждаш пазача на портата към подземния свят. Да кажем само, че е добре, че вече нямате черва, иначе щяхте да ги изпразните навсякъде по себе си.
Но стотици – или повече? – пъти по-късно изпитвах само леко чувство на трепет, докато се приближавах към реката, която отделяше този свят от другия. Разбира се, в действителност нямаше река; това беше конструкция на собственото ми съзнание. Както и образът, който видях за първи път на фигурата, която стоеше на брега ѝ. Образът се променяше в зависимост от индивидуалните убеждения. Ако се покланях на древноегипетските богове като Менчерес, щях да видя Акън Превозвача. Точно сега видях първия бог, на когото някога съм се покланял – и изтръпнах.
После този образ се разтвори в реалността на висок мъж с бронзова кожа; сребриста коса, прошарена със злато и синьо; и очи, които проблясваха толкова ярко със сребро, че не можех да видя действителния им цвят. Когато ме видя, той едва забележимо поклати глава, сякаш разочарован, че отново съм умряла. Но преди да ме изстреля обратно в страната на живите, казах:
– Чакай!
Надявах се, че ще ме послуша. Понякога го правеше, а понякога не го правеше.
Ръката му ме подкани да продължа напред. Усетих как се увеличавам, докато не се изправих пред него. За щастие, този път беше решил да ме послуша.
– Какво искаш от мен? – Попита той.
Отдавна бях престанала да се страхувам от него, но никога не се чувствах комфортно с него. Каквото и име да му даваха религиите, Пазачът на портата към подземния свят не беше спокойна фигура.
– Трябва да мине един час в моя свят, но не повече от два, преди да ме върнете при онези, които съм белязала с кръвта си.
Той не се усмихна. Това би било твърде човешка реакция, но най-слабото трептене в изражението му ме накара да се запитам дали не съм го развеселила.
– Дали?
Веднъж го бях молила за нещо, което той не ми даде, така че не знаех какви са шансовете ми с тази молба. За разлика от другата, тази беше малка и се надявах той да е в щедро настроение.
– Моля те – казах аз. – Това е много важно.
Той протегна ръка и на реката се появи малък, тесен кораб.
– Знаеш каква е цената на сделката с мен и какво губиш, ако не успееш.
– О, аз ще напълня лодката ти – казах с мрачна усмивка.
Без да кажа повече думи, се отдалечих назад и Лодкаря, реката и всичко останало изчезнаха от погледа ми. След това яркостта експлодира в погледа ми и видях върховете на сградите, сякаш падах от голяма височина. Инстинктивно се подпрях, но нямах тяло, така че не усетих удар, когато се ударих в някоя от тях.
Преминах през няколко етажа, като всичко се размиваше, преди да се озова в подземния гараж, който гледах отгоре. Иън беше там и изглеждаше далеч по-зле, отколкото когато го бях видяла за последен път. От него стърчаха множество сребърни харпуни, които бяха закрепени с вериги. Не по-малко от дузина вампири държаха другите краища на тези вериги. Върховете на харпуните сигурно бяха куки, защото при всяко движение на Иън те разкъсваха големи парчета от плътта му.
Симаргълът също беше там, окован в метална клетка. Скандинавският вампир стоеше до клетката. По начина, по който проверяваше часовника си, личеше, че скоро очаква гости. Време е да разваля това парти.
Насочих се към рамото на Иън, което бях маркирал с кръвта си, и всичко почерня. Преди да успея да видя отново, долових откъслечни разговори.
– Откъде дойде цялата тази пепел?
– Тя се излива от рамото му! Виж!
– Сега нещо се движи в нея.
– То е голямо. Излиза от пепелта. Какво е то?
– Господи, това прилича на жена!
Отметнах сребристозлатистосинята си коса от очите си и погледът ми намери Иън. За част от секундата го видях чрез различното в мен, а не чрез вампирската си природа. От него избухнаха светлини, отличителни белези на почтеността и вътрешното благородство, които вече знаех, че притежава. Но около тези светлини се завихри и мрак, и то не само от марките му. Иън имаше вътрешни демони много преди да сключи сделката си с Дагон.
В същия този момент Иън ме погледна. Разпознаване озари лицето му, което ме накара да се радвам, че вече му бях показала този вид. Полуочаквах да се уплаши, когато разбере, че аз съм съществото, което се образува от пепелта край краката му. Неговите похитители със сигурност крещяха, сякаш бяха обхванати от ужас. Но по изражението на Иън се разля въодушевление. После се наведе, за да ме дръпне в прегръдките си, въпреки че харпуните разкъсваха все по-големи дупки в плътта му.
Удари ме струя от кръвта му. Завладя ме ярост. Бяха го наранили. Бяха го наранили, а той им беше позволил, защото му бях казала да тръгне с тях. Сега щях да отмъстя за всяка една капка от кръвта му. Позволих на ръцете си да стиснат неговите за най-кратък момент. След това, гола, с изключение на полепналата по мен пепел, се хвърлих към похитителите на Иън.
Хубавото на това, че бившето ми тяло се взриви, е, че ме излекува от махмурлука. Това ново тяло не беше изтощено или изпълнено с химикали. Това означаваше, че съм в пълен магически и физически капацитет. Разгърнах силите си като финал на фойерверки за Четвърти юли. Истината е, че може би малко се изтъквах. Иън наистина ме беше впечатлил с бойните си умения. Сега аз му показвах какво мога да направя.
Когато приключих, нищо в гаража не помръдна, освен мен, Иън и Симаргъл, който от вълнение правеше кръгове в клетката си.
– Ти също ми липсваше – казах му, като си отбелязах, че трябва да дам име на Симаргъл възможно най-скоро.
Свалих палтото от един от мъртвите пазачи. Палтото беше изцапано с кръв, но беше черно, така че кръвта не се виждаше толкова много по него. Щеше да ми стигне, докато не си намеря истински дрехи. Преди да го облека, изтръсках от него най-лошите кървища. След това отметнах косата си назад, като ми се искаше да имам клипс или връзка за коса. Дългата трицветна маса винаги изглеждаше, че се върти около раменете ми, сякаш разнасяна от скрит вятър, когато беше спусната.
Накрая използвах магия, за да притъпя раздвоените краища на вградените в Иън харпуни, така че да мога да ги извадя, без да изваждам още парчета от плътта му. Когато всички бяха извадени, Иън се взираше в разчленените останки от телата, в отломките, направени на няколко коли в гаража, и след това, накрая, в мен.
Предишното му въодушевление беше изчезнало. Сега цялата тежест на всичко, което се беше случило, беше в погледа му.
– Казах ти, че ще се видим отново – казах аз в слаб опит да облекча напрегнатостта на ситуацията.
– Това е така. – Той изпусна кратък смях. – И тогава ти избухна върху мен.
Обхвана ме странно чувство на срамежливост. От друга страна, бях се изложила по възможно най-екстремния начин, като направих това, така че може би не беше толкова странно. Все пак се опитах да се обясня. – Изглеждаше по-лошо, отколкото беше. Видял си как твоята приятелка, която е с променена форма, временно умира, когато се оставя да бъде обезглавена от палача на Съвета…
– Спри – каза той кратко. – Повече никакви лъжи, полуистини или пропуски. Отначало мислех, че си обладана от демон вампир, защото можеш да правиш магии само с волята си – нещо, което никой вампир не може да прави. След това опитах кръвта ти и помислих, че си демонична, като мен. Мислех, че Дагон е този, който те е белязал, и затова искаш да го убиеш, но сега… нямам представа какво си. Права си, виждал съм и преди да „умират“ хора с демонични знаци. Те не се запалват спонтанно и не експлодират. Също така не се надигат от купчина пепел, която някак си се е изсипала от същото място, където ме беляза, и очите им не светят сребърно като твоите, така че за последен път, какво си ти?
Установих, че ми се иска все още да съм пияна. Щеше да ми е много по-лесно да призная следващата част, ако имах химикали, които да притъпяват нервността ми.
– Знаеш за вампирската половина. Другата половина…- Повдигнах рамене. – В зависимост от културата или вярванията има различни имена. Полубог. Нефилими. Феникс. Титан. Адски ястреб…
– Някой от родителите ти бил ли е ангел, демон или бог? – Прекъсна ме той.
Единствено Тенох знаеше истината за мен и безброй пъти ме беше увещавал да не я казвам на никого. Всички тези отдавнашни предупреждения прозвучаха в главата ми, докато казвах:
– Веднъж попитах баща си какъв е, защото не можех да разбера. Той така и не ми отговори, а не е от тези, които се натискат. Ще видиш какво имам предвид.
Погледът му се стесни.
– Какво имаш предвид, че ще видя?
Помахването ми обхвана труповете, разхвърляни из гаража.
– Не можех да дойда при теб веднага, иначе все още щеше да си в хотела с твърде много невинни хора наблизо. Също така не можех да чакам твърде дълго, защото щяха да те предадат на Дагон. За такава прецизност трябваше да направя подобаващо голямо жертвоприношение. Баща ми скоро ще бъде тук, за да го вземе.
Сякаш това го бе призовало, половината гараж изведнъж се превърна в най-черна тъмнина, а призрачна лодка плаваше по реката, която се появи от нищото. Иън изкрещя, когато видя фигурата на кормилото на лодката, а бледата му кожа стана мъртвешки бяла.
– Всичко е наред! – Казах бързо. – Той не е тук заради теб. Той е тук за тях.
Погледът на Иън се върна към мен със смесица от ужас и недоверие.
– Проклетият мрачен жътвар е баща ти?
– Това, което виждаш, не е това, което той наистина изглежда. От тази страна на завесата виждаш това, от което се страхуваш.
– Виждам огромен маскиран скелет, който държи огромна коса – каза бързо Иън. – Ти не виждаш ли това?
Погледнах баща си и видях висок мъж със сребърна, златна и синя коса; поразително красиви черти и дълбока бронзова кожа. Истинската форма на Управителя толкова приличаше на реалния ми външен вид, че трябваше постоянно да нося бляскавата маскировка на стройна руса Пазителка на закона, за да не ме разпознаят като негово дете.
– Не, не това виждам – казах аз, като срещнах светкавичния поглед на баща си, преди да отвърна поглед. След това направих жест към бившите стражи на Иън. – Твоето плащане, надзирателю.
Баща ми протегна ръка и от труповете се надигнаха призрачни видения, преди да бъдат принудени да се качат в лодката му. Никой не отиде щастлив. Всички те крещяха така, както Иън, когато видя баща ми. Единственият, който не се уплаши, беше Симаргъл. Той се притискаше към решетките на клетката си, доколкото му позволяваха веригите, и издаваше звуци, които приличаха на щастливо цвилене. Баща ми го погледна и му кимна с едва забележимо кимване – най-високата форма на одобрение, която някога бях виждал от него.
– Ти ще се грижиш за него – каза ми той. Заповед, а не молба. – Предишният му собственик се отнасяше с него по недостоен начин. Ще го информирам за промяната.
Нямах нищо против заповедта. Така или иначе вече бях решила да го направя. Но бях изненадана от последната част.
– Знаеш ли кой е предишният му собственик?
За втори път бях сигурена, че съм развеселила баща си, въпреки че изражението му не се промени.
– Да. Това е Дагон и той тъкмо си тръгваше.
Иън и аз се обърнахме в един и същи момент. Не можех да видя изражението си, но вероятно беше също толкова шокирано, колкото и това на Иън, когато видях, че Дагон в някакъв момент се е материализирал зад нас.
Назад към част 23 Напред към част 25