Глава 27
Това ме шокира и ме накара да седна.
– Какво? – Нима абсолютно нищо не беше вярно в досието му?
– Вярно е. Дори най-добрите ми приятели не го знаят. Запознаха се с мен като Иън, когато бяхме каторжници на път за наказателните колонии в Нов Южен Уелс. Бях прекалено болен от морска болест, за да им кажа, че това не е истинското ми име. Щях да умра и от обезводняване по време на това пътуване, ако Криспин не беше споделил с мен оскъдната си храна и вода, а после не беше накарал Чарлс и Тимоти да направят същото.
– Значи затова мразиш лодките – промърморих аз, като си спомних коментара му на частното летище в Полша.
– О, наистина. Никой не е празнувал изобретяването на полета повече от мен. Със самолетите, достъпни за междуконтинентални пътувания, никога повече не ми се налагаше да стъпвам на потъващ кораб.
Вече му бях казала твърде много, но по някаква причина разкрих още нещо.
– Страхувам се от огъня – признах аз. – Ето защо се чувствах по същия начин към изобретяването на електричеството. Но ако името ти не е Иън, защо всички си мислеха, че е така?
В гласа му прозвуча замислен тон.
– През хиляда седемстотин осемдесет и осма година в Лондон Иън Мейнард убива проститутка и е осъден на двайсет години каторжен труд в австралийските наказателни колонии. Но Иън така и не стъпи на Александър. Бях се разменил за него в нощта преди затворниците да бъдат изпратени.
– Защо? И как им се е разминало с такава подмяна?
– Алчност. – Тонът му беше безгрижен, но ароматът му беше кисел. – Бащата на Иън подкупи пазачите, за да се увери, че протестите ми ще останат без последствия. Не мога да ги виня. Стражите можеха да избират между това да се изправят пред гнева на богаташ за това, че говорят, или да приберат солидна сума за това, че мълчат. Те направиха разумния избор.
– Много си снизходителен – казах аз, усещайки целия гняв, който той не изпитваше заради действията на алчните пазачи.
– Те не са ме предали. – Сега в гласа му се долавяше стомана. – Запазвам гнева си за тези, които го направиха. Не съм се озовал случайно в затвора в нощта на подмяната. Бях доведен там под фалшив претекст. Виждаш ли, баща ми беше и баща на Иън, но виконт Мейнард смяташе, че Иън заслужава да бъде спасен само защото е негов законен наследник. Аз бях просто жалък резултат от една авантюра между него и бившата му прислужница. Все пак бяхме почти на една и съща възраст и си приличахме достатъчно, така че виконт Мейнард знаеше, че може да му се размине с подмяната.
Затворих очи. Такива жестоки класови различия бяха избледнели през последните векове, но аз добре помнех времето, когато те означаваха разликата между живота и смъртта.
– Съжалявам. Това е било непростимо от негова страна.
– И аз така мислех – каза той сухо. – Особено когато убеди майка ми да се съгласи с това. – При рязкото ми поемане на дъх той добави: – Първоначалното ѝ предателство поне беше разбираемо. Баща ми заплаши да изхвърли нея и новия ѝ съпруг на улицата. Те бяха негови наематели, така че той имаше властта да ги изсели, а беше зима. Ако не ги убиеше студът, щеше да ги убие гладът, а тя беше бременна.
– Какво чудовище – казах с омраза. Една от истинските радости в работата ми беше да въздавам справедливост на хора като виконт Мейнард.
– Да, и затова мами си мълчеше. – Той направи пауза за момент. Когато заговори отново, тонът му беше по-груб. – Това, което разбрах едва много по-късно, беше, че след подмяната тя не е могла да го понесе и е казала на магистратите. Баща ми го отхвърлил като бълнуване на луда и похарчил още пари, за да накара да замълчи всеки, който можеше да и повярва. След това ги изселил, както беше обещал. Тя почина от пневмония, преди да се роди бебето. Аз не знаех, разбира се. По това време вече бях отпътувал. Близо две десетилетия я мразех за предателството ѝ, а през цялото това време тя беше мъртва, защото се беше опитала да ме спаси.
Затворих очи. Малко неща са толкова съкрушителни, колкото тежестта на смъртта на любим човек. Тази тежест ставаше още по-тежка, когато се допълваше от чувството за вина. Разкъсвах се на парчета, чудейки се дали е имало нещо, което съм могла да направя, за да измъкна Теноч от мрака, който го накара да отнеме живота си. От болката в тона на Иън и от начина, по който тялото му се свиваше, сякаш поглъщаше невидими удари, той все още се наказваше за смъртта на майка си и за погрешната си омраза към нея.
– Не е било по твоя вина. – Тези думи ми бяха казвани много пъти за Теноч. Не им бях повярвала, но все пак имах нужда да ги чуя. Може би сега и Иън искаше.
От него се разнесе насмешка.
– Не я изхвърлих да умре, но направих почти всичко останало. Трябваше аз да съм този, който да крещи за подмяната през целия път от затвора до наказателните колонии. Но баща ми ми каза, че никой няма да ми повярва, а аз бях покорен от положението му, от стражите в джоба му и от убеждението, че аз, простолюдието, не мога да триумфирам над „по-висшите“, както тогава се гледаше на благородниците. Затова си мълчах.
– Може би нямаше да успееш да победиш – казах нежно. – Тогава съдилищата са били в полза на богатите и силните. Те все още го правят, твърде много. Освен това баща ти е бил безмилостен човек. Вероятно щеше да те накара да замълчиш, ако беше проговорил.
– Какво ми донесе това да играя на сигурно и да се подчинявам на властимащите? – Контрира остро той. – Присъда за убийство, адски затвор и мъртва майка, която мразех, преди да разбера, че е била много по-смела от мен.
Толкова много неща в него вече имаха смисъл. Чудех се как човек, който е толкова лоялен и почтен в същността си, може да бъде и такова адско, нарушаващо законите и манипулиращо копеле. Сега вече знаех. Иън се беше превърнал в точната противоположност на човека, който беше тогава, защото обвиняваше този човек за затвора и смъртта на майка си. Дали и затова Иън щеше да умре за приятелите си, но непрекъснато ги държеше на разстояние от себе си? Нима не вярваше, че той заслужава тяхната любов?
Не възнамерявах да се насилвам, като питам. Когато някой ти показваше белезите си, не ги дълбаеше, за да видиш кой от тях боли най-много.
– Кажи ми, че баща ти е платил за това, което е направил – казах вместо това. – Кажи ми, че е умрял жестоко и болезнено.
Той издаде оценяващ звук от язвителността в тона ми.
– Две десетилетия по-късно, когато се върнах в Лондон, го разпитах, за да разбера останалата част от случилото се. След това му разкъсах гърлото.
Добре.
– А какво става с брат ти?
Той въздъхна.
– Не беше нужно да го убивам. О, исках да го направя, тъй като той беше развълнуван от смяната във затвора, въпреки че бяхме приятелски настроени за копеле и наследник. Но сблъсъкът на Иън със закона и баща ни, който го изпрати при роднини във Франция, не бяха достатъчни, за да обуздаят садистичните му методи. В крайна сметка той уби неправилната проститутка и беше убит от нейния любовник.
Справедливостта е възтържествувала, помислих си аз, но запазих и това за себе си.
– След като избяга от наказателната колония, реши да запазиш името, което ти беше наложено. Защо?
Той мълча толкова дълго, че бях на път да оттегля въпроса. Но след това каза:
– Предполагам, че по същата причина поради която моят приятел Чарлз се нарича Пик – инструментът, който му беше назначен тогава. Някои неща никога не искаш да забравиш, за да не изгубиш урока, който си получил с тях. Моят урок беше осъзнаването на това кой съм аз. Мислех, че знам, когато времената бяха лесни, но истинската истина е кой си, когато нещата са най-лоши. Всъщност това е причината да се наслаждавам на болката. Или я усещаш, или не – няма лъжи, няма нарушено доверие и няма самозаблуда. Тогава си мислех, че не съм убиец като брат ми. Оказа се, че съм. Когато приех това, запазих името на Иън като напомняне.
– Кого си убил? – Попитах меко.
Усетих, че е отпуснал глава на ръката си. Исках да се обърна, но останах с лице в другата посока. Може би сега той се нуждаеше от илюзията за уединение така, както аз се нуждаех преди.
– Надзирателят на затворническата колония. Той ме харесваше и беше гаден гадняр, който не се притесняваше от това, че не съм успял да отвърна на интереса му. След третото или четвъртото изнасилване – рамото му се повдигна, сякаш числото вече нямаше значение за него – реших да го убия. Знаех, че ще ме обесят за това, но ми беше все едно. Една нощ го примамих извън лагера под претекст, че искам вниманието му. После му прерязах гърлото и избягах. Мислех, че другите пазачи ще ме хванат, но когато минаха дни и те не ме хванаха, разбрах, че съм се измъкнал. Тогава разбрах, че това няма значение. Така или иначе щях да умра. Чула си останалата част от историята.
Да. Менчерес го беше намерил и се беше родила безграничната лоялност на Иън към неговия баща.
– Благодаря ти, че отговори на въпроса ми – казах аз с равен глас. – Но не съм съгласна с причината да запазиш името на брат си. Ти не си бил убиец като него. Бил си отмъстител за злини. Ако аз бях този, който избираше името ти тогава, щях да избера Аекитас.
– Латинското понятие за справедливост? – Усетих го да се смее, а след това усетих докосването на устните му по гърба ми. – Понякога, малка пазителко, ти наистина си очарователна. Аз съм толкова далеч от „справедливостта“, колкото може да бъде един човек. Бих се съгласил на това само ако се иронизирах.
– Като например да се наричам с латинската дума за истина, когато всичко в мен е лъжа? – Отбелязах.
Сега смехът му беше по-нисък.
– Да, и аз ти свалям шапка. Мислех, че съм бунтар, но ти си самото определение на тази дума.
– Ти не носиш шапка – промълвих аз.
– Не, не нося – каза той, прекъсвайки въпроса си, като повдигна гънката на драперията между нас. Затворих очи, когато усетих голото му, пищно тяло срещу моето. Само преди минути бях повече от сита, но сега гладът се надигна, сякаш дълго време ми беше отказван.
Защо не знаех, че сексът с него ще бъде пристрастяващ? Той не е имал безкраен поток от жени и мъже, които да го преследват без причина. Но не можех да си позволя да го желая по този начин. Това беше почти толкова опасно, колкото и опасните ни обстоятелства. Той не само беше намерил вход към най-дълбоките ми тайни; страхувах се, че е разбил и врата към сърцето ми.
– Какво е истинското ти име? – Попитах, надявайки се, че отхвърлянето на този въпрос ще сложи спирачка на емоциите ми.
Усетих, че той се сковава по всички неправилни начини. Помислих си, че отклонението ми е проработило и той е на път да си тръгне. Тогава той каза:
– Ще ти го кажа при условие, че никога няма да ме наричаш с него. Отдавна съм избрал да запазя името Иън и Иън ще си остана.
– Съгласна съм – казах аз, а любопитството ми надделя.
– Килиан. – Той го каза с нотка на недоумение, сякаш беше забравил какво е усещането това име да премине през устните му. – Името, с което съм роден, е Килиан.
Категорично не бива да му казвам следващата част. Не бива, не бива… о, майната му.
– Името, което ми даде Тенох, беше Ариел. Избра го, защото така се казваше градът, от който ме спаси. – Изпуснах лек смях. – Сега всеки, който чуе „Ариел“, се сеща за измислена русалка. Дори и да не бях принудена да променя името си заради тайната отдавна, пак щях да го променя заради това.
– Тенох ти го е дал? Не си спомняш името, с което си родена?
Затворих очи и видях само огън; най-ранният спомен, който имах.
– Не. Бях твърде малка, когато хората на Дагон изгориха селото ми. Когато се надигнах от пепелта, те ме отведоха при господаря си, а Дагон винаги ме наричаше само „момиче“.
Отдавна се чудех дали причината, поради която избухвах в пламъци и се превръщах в пепел всеки път, когато умирах, беше, че точно това се беше случило първия път. Или може би това щеше да се случи на всеки с моя род. Не знаех. Бях единствената от моя род, доколкото ми беше известно.
Сега ръцете, които се настаниха върху мен, бяха успокояващи, вместо чувствени.
– Сигурно затова си толкова решен да видиш Дагон мъртъв.
Смехът ми беше горчив.
– Всъщност не е така. Не бих рискувала хилядите нови години, които бих могла да живея, като тръгна на вероятно самоубийствен поход само за да отмъстя за себе си.
Паузата му прозвуча изненадано.
– Ако не себе си, тогава кого се опитваш да отмъстиш?
Хилядите хора, чиито писъци все още отекват в ушите ми. Но ако кажа на Иън това, ще трябва да му разкажа и останалото, а аз не можех. Спомените боляха прекалено много.
– Защо ти казвам всичко това? – Запитах се на глас. – Не знам какво ме е накарало да ти разкажа тайни, които само Тенох е знаел. Дори не съм казвала на Сюн Гуан каква съм всъщност, а тя е най-близката ми приятелка и от време на време любовница от векове.
Хъркането му разроши косата ми.
– Може би познаваш Сюн Гуан по-дълго, отколкото аз съм жив, но тя не е истински приятел. Ако беше, нямаше да те кара да доказваш твърдението си за мен. Щеше да го остави да си отиде. Хората, които ценят закона над всичко друго, може и да са достойни за възхищение, но от тях стават ужасни довереници. Ако и другите ти приятели и бивши любовници са като нея, не е чудно, че си споделила тайните си с мен. Обстоятелствата може и да са те принудили да разкриеш някои от тях, но си ми казала останалите, защото знаеш, че имам нужда от теб, да знаеш, че няма да те предам. И тъй като аз съм мошеник, който е правил много по-лоши неща, знаеш също, че няма да те съдя.
– Ти си много по-малък мошеник, отколкото твърдиш. Всъщност ще се наложи да пренапиша цялото ти досие, след като това приключи.
Той се ухили.
– Не смей. Работих много усилено, за да изградя ужасната си, мръсна репутация. – После смехът му утихна и тонът му стана сериозен. – Има и друга причина, разбира се. Съвсем реалната възможност и двамата скоро да сме мъртви. Ето защо споделяш някои от най-строго пазените си тайни. По същата причина, поради която и аз споделих някои от моите с теб. Когато времето е малко, всичко по-малко от честност изглежда като загуба на усилия.
Колко вярно беше и това.
– Все още бих искал да знам защо рискуваш живота си, за да убиеш Дагон – каза той, а тонът му вече беше по-мек. – Но ако не искаш да ми кажеш или ако просто не можеш, разбирам те.
Част от мен наистина искаше да му каже, изненадващо. Той трябва да е прав. След смъртта на Тенох бях загубила единствения човек, който знаеше всичко за мен и въпреки това ме беше приел. Не бях осъзнала колко самотна съм била, докато не намерих някой друг, с когото да споделя тайните си. И да, времето може да е наистина кратко, така че да се придържам към тайните си може да е самото определение за напразни усилия.
Но също така не можех да понеса да преживея отново най-ужасяващите аспекти от миналото си. Не и сега. Трябваше да ги държа погребани. Макар Иън да беше опасен за сърцето ми, знаех, че той може да изтрие миналото и всичко останало от съзнанието ми.
– Не искам да говорим повече – казах аз, обърнах се и притиснах устата си до неговата.
Той реагира веднага, сякаш знаеше колко отчаяно се опитвам да избягам от спомените, които ме преследваха. Скоро устата, ръцете и тялото му завладяха цялото ми внимание. Този път не се нуждаех от никакво подканяне, за да освободя целия си контрол. Той вече беше доказал, че може да вземе всичко, което имам, и аз му го дадох без задръжки.
Що се отнася до клуба… е, той се оказа по-крехък. Все пак за това е застраховката, нали? В случай че не покриеше всички щети, щях да уредя да изпратя чек на собствениците по-късно. Това щяха да бъдат най-хубавите пари, които някога съм харчила.
Назад към част 27 Напред към част 29