Глава 32
По-късно от една частна резиденция близо до крайбрежната алея на Атлантик Сити наблюдавахме как белите капки се пенят в океана. Собствениците не бяха предвидили къщата им да се превърне в Еърбън, но макар да имахме много пари, нямахме нови документи за самоличност. Освен това хотелът щеше да е и първото място, където Кат, Боунс или демоните щяха да ни потърсят, да не говорим, че хотелите не бяха защитени от демони. Така че, след няколко мига от погледа на Иън и щедра сума пари за харчене, съпругът и съпругата решиха да си вземат импровизирана уикенд ваканция.
Бях уморена след фиаското на базара. Денят беше много дълъг, но все още имахме работа за вършене. Чантите ни от базара бяха разхвърляни на дивана в хола. Силвър лежеше до тях, а крилата му бяха сгънати около главата му, докато се виждаше само върхът на носа му. Беше заспал след обилното хранене със задушени зеленчуци. За Силвър нощта беше свършила. За нас тя може би тепърва започва.
– Предполагам, че трябва да започнем да се подготвяме за заклинанията – казах с въздишка.
– Или – каза Иън с плавен тон – би могла да ми кажеш защо си пропуснала да споменеш, че освен другите си способности имаш и телекинетични.
Разбира се, той нямаше да остави събитията на базара на мира.
– Аз не съм телекинетик – започнах аз.
– Твърдиш, че реката внезапно е станала разумна и е имала неконтролируемо желание да пазарува?
Игнорирах сарказма му.
– Телекинетичните вампири могат да използват силите си върху всичко. Аз мога да манипулирам само водата и тази ми способност няма нищо общо с това, че съм вампир.
От погледа на Иън блесна интерес.
– Продължавай.
Разперих ръце.
– Това е то. Другата ми природа ми позволява да черпя енергия от водата, а също и да я придвижвам на къси разстояния. Нищо друго.
– Кога за последен път се опита да правиш нещо друго? – След моята пауза устата му се сви многозначително. – Точно това си помислих.
– Ти не разбираш. – Сега гласът ми беше тих. – Другата ми природа е…опасна. Неконтролируема. Вероятно безсърдечна. – Непредсказуема – спрях се на това. – Затова я държа заключена, но както всяко нещо в клетка, тя може да се промуши през нея.
Веждите му се вдигнаха.
– Способностите ти с водата са това, което се случва, когато дръпнеш метафизичните пръсти на другата си природа?
Това звучеше почти като аналогия на лошата шега, но както и да е.
– Накратко, да.
Той се приближи.
– Замисляла ли си се някога, че се страхуваш ирационално от другата си половина?
Погледнах го с остър поглед.
– Виждал си баща ми. Кажи ми, че има нещо ирационално в това да се страхуваш от него.
– Важна забележка – каза той, като ме дари с бърза усмивка. След това изненадващо протегна ръка и започна да разкопчава останалите копчета на сакото ми. Говоря за промяна на темата.
Улових ръката му.
– Не мисля, че това е добра идея.
– Не съм ти омръзнал вече, нали? – Придружаващата го насмешка подсказваше, че знае, че отговорът е „не“.
Огледах се многозначително наоколо.
– Всички тези неща ще са много счупени, освен ако не се сдържа, а ти не предпочиташ това.
– Не ми харесва – каза той веднага.
– И няма да е правилно да разбием къщата на тази двойка – добавих, в случай че това не му е хрумнало. Вече бяхме оставили доста следи от разрушения след себе си.
Той проследи с пръст колана на панталона ми, преди да го разкопчае и бавно да го освободи от гайките.
– Има и други начини, по които и двамата можем да бъдем удовлетворени. – Той издърпа колана и го завъртя около китките ми. – Многократно.
Засмях се въпреки мигновения прилив на желание.
– Знаеш, че един колан няма да е достатъчен, за да ме ограничи.
Той се наведе и устата му докосна моята, докато затягаше колана на китките ми.
– Обикновен? Не. Един, напоен с магия? Да.
Изтръпнах, преди да бъде заглушена от ехото, което все още успяваше да ме достигне дори през четири и половина хилядолетия.
– Не съм сигурна дали да опитам това.
Той се наведе достатъчно назад, за да ме погледне.
– Да не ми казваш, че никога преди не си смесвала секс с робство?
– Не по собствено желание – казах с нотка на мрачност.
Той свали колана от китките ми изведнъж.
– Ако знаех, никога нямаше да те държа на земята снощи.
Изпуснах мека въздишка.
– Ако не исках това, щях да те спра. Все още мога да замразявам времето, помниш ли?
– Да. – Гласът му се задълбочи. – Но нямаш нужда от заклинание. Ще се справя с това да кажеш „не“, освен ако не предпочиташ друга дума за безопасност.
– Аз не знам такава. – Тонът ми стана язвителен. – Никога досега не съм имала нужда от такава. Няколкото пъти, когато губех контрол с хората, когато бях млада, знаех да спра, когато чуех писъци, последвани от вариации на „аррх, гърба ми, гърба ми“!
Смехът му се преобърна през мен със същия ефект като силно упойващо вещество.
– Добре, че оздравявам почти мигновено и обичам, когато си груба, така че при мен няма опасения за това.
Погледнах надолу към колана, който висеше свободно в ръката му. Достатъчно ли му се доверявах, за да ме завърже? Не се съмнявах, че той ще използва достатъчно силна магия, за да направи връзките неразрушими.
Той видя накъде гледам и захвърли колана настрани.
– Забрави за това. Навън има цял плаж. Дори ти не можеш да нанесеш необратими щети на пясъка.
Погледнах през прозореца. Лунната светлина вече докосваше водата, придавайки ѝ прекрасен, сребрист блясък. Но имаше и сняг, леден вятър и по-важното – съзнанието, че ще позволя на древните рани да ме ограничават повече, отколкото магическите връзки някога биха могли.
Той започна да ме изкарва навън, но аз го спрях.
– Почакай – казах аз. – Ананаси.
Той сви рамене.
– Не е първият плод, който бих избрал да добавя в секса, но ако това ти харесва…
– Не това. – Поклатих глава при тази мисъл, след което прибрах колана, който беше захвърлил настрани. – Моята дума за безопасност. – Задържах погледа му, докато слагах колана в ръцете му. – Искам да е „ананаси“.
Той не ме попита дали съм сигурна, което ме зарадва. Не исках да ме разпитва, сякаш не познавам собствения си ум. Единственото, което каза, беше:
– Колко далеч искаш да стигнеш с това?
Обмислих това.
– Без побоища, унижения и обиди. – На някои хора това може да им хареса, но на мен не. – И тъй като не съм сигурна дали ще ми хареса робството, нека да е ванилно, както се казва.
Очите му започнаха да се променят, ярък изумруд замени цвета им на островърхи зеници.
– Още нещо?
– Настанихме Силвър в друга стая. – Сбърчих нос. – Не искам да ни наблюдава отново.
Смехът му беше нисък, очакващ звук.
– Това ли е?
– Не. – Досега не беше ставало дума за това, но не смятах да го оставям на случайността. – Никой друг, освен нас двамата.
Нещо проблесна в очите му и изчезна по-бързо от краткото осветяване от мълния.
– Ванилия или не, възнамерявам да изразходвам цялата си енергия за теб, така че на никой от нас няма да остане нищо за друг.
С това той ме дръпна към себе си, устата му покри моята, докато ръцете му правеха абсолютно прекрасни неща с тялото ми. Утре щях да се притеснявам за това колко много чувствам, когато съм в прегръдките му, но точно сега просто исках да усещам повече от него.
– Сега – промърмори той срещу устните ми. – Да започнем.