Глава 10
Елена не трябваше да се притеснява. Намачкана рокля или не, Фанес изглеждаше доволен да ме види, когато се изкачих по стълбите към личната му каменна ниша. Той ми се усмихна, а аз се принудих да му отвърна с кратка усмивка. Не можех да му позволя да види гнева, който кипеше зад очите ми.
Щом седнах, Елена щракна с пръсти и слугите се втурнаха да ми предлагат вино и плодове. Отказах, а тя ме погледна още веднъж неодобрително, преди да се премести в ъгъла на нишата зад мен.
За краткото време, откакто го бях видяла за последен път, празното пространство от трева в полето вече се гордееше с широка ивица, която се простираше по средата като самолетна писта. Тя завършваше с копринена линия, опъната по земята. Пред нея се намираше диск, изработен от неопределен метал, а на около трийсет метра от него – финалната линия. На тази линия един лък и една стрела почиваха на земята, като целта им вероятно беше малкият червен плод, висящ от гредата, която се простираше в горната част на стадиона, защото защо иначе щеше да е там?
Древните гърци са включвали в ранните си олимпийски игри състезания с крака, хвърляне на диск и стрелба с лък. Тази инсталация напомняше на тези игри. Това не звучеше толкова зловещо, колкото бяха предположили Фанес и Ашаел, камо ли да обясни тежките залагания от страна на зрителите, че Иън няма да оцелее.
Силен възглас от тълпата насочи вниманието ми към входа на стадиона. На арената нахлу гол русокос мъж, който държеше запалена факла. Веждите ми се повдигнаха. Това ли беше шампионът, срещу когото Иън трябваше да се изправи? Ако е така, той не изглеждаше толкова внушителен.
Голият русокос мъж изтича до края на П-образния стадион и докосна пламъка до нещо, което изглеждаше като напоен с масло канап, обграждащ люк в земята. Кръгът избухна в пламъци и той побягна под звуците на още възгласи, които скоро се превърнаха в скандиране.
– Наксос. . . Наксос . . . Наксос!
Люкът се отвори. Стадионът се разтресе от вибрации, защото всички изведнъж скочиха на крака. Нещо много голямо, тъмно и рогато се измъкна от пламтящия люк под кресчендо от възгласи на публиката.
Загледах се. Наксос беше достатъчно внушителен, когато тичаше на четири крака. Но когато се изправи, висок девет фута и широк около половината от тази дължина, издадох тих звук, който накара Фанес да се огледа и да ме погледне с поглед, който беше отчасти арогантен, отчасти съжалителен.
– Моят шампион – каза той, сякаш имах нужда от пояснение.
Отне ми миг да се успокоя, преди да отговоря.
– Не споменахте, че Наксос е минотавър.
Едното рамо на Фанес се повдигна в полупоклащане на раменете.
Точно така. Сякаш това не е от значение.
Минотаврите не бяха просто същества, които – обикновено – съществуваха само в мита. Те се славеха и със своята сила, свирепост и най-вече смъртоносен характер. Гледайки Наксос, можех да повярвам на всичко това. Главата му беше два пъти по-голяма от тази на нормален бик, въпреки че имаше характерната за обикновените бикове рошава тъмна козина, дълга муцуна и рога с остри върхове. Имаше и бича опашка, малко крехка на вид в сравнение с останалата му част.
Останалата част от тялото му беше хуманоидна и така набраздена от мускули, че изглеждаше сякаш му правят инжекции със свръхестествени стероиди от поне сто години. С огромните си размери Наксос би трябвало да е бавен и тромав. Но той преминаваше от галопиране на четири крака през бягане на два крака до въртене със скорост и плавност, от които ми се искаше да повърна.
Страхотно. Минотаврите бяха толкова бързи, колкото и вампирите. Също толкова силни, ако се съди по това, с каква лекота Наксос изтръгна от основата си една от каменните статуи, граничещи с арената. Отхапа главата ѝ, изплю я и счупи тялото на две, преди да хвърли парчетата толкова далеч, че хората на приземното ниво на стадиона трябваше да се разпръснат, за да ги избегнат.
Тълпата обичаше жестокото му представление. Викаха толкова силно, че главата ми пулсираше в ритъм със звука.
Нищо чудно, че хората бяха заложили срещу Иън. Ако не знаех по-добре, може би и аз щях да го направя.
Но Иън беше много по-силен и бърз от другите майстори вампири. Освен това притежаваше рога на Каин – древно, наситено с магия оръжие, което беше смъртоносно за всякакви същества. Преди десет дни – не, месец за Иън, по дяволите! – Иън беше убил два анзуса с този рог, а анзусите, подобно на минотаврите, бяха същества от митологията, които не можеха да бъдат убити с нормални средства.
Така че, макар и да е страшен, Наксос не би трябвало да успее да победи Иън. Нервите ми малко се успокоиха.
– Изведете претендента! – Заповяда Фанес.
В този момент точно зад мен прозвуча толкова силен гонг, че едва не изскочих от кожата си. Обърнах се и видях Елена, която все още държеше чукчето, с което беше ударила по ударния инструмент с размерите на щит. Тя ме погледна безпристрастно, но се съмнявах, че е случайно, че е поставила гонга точно зад главата ми. Ако това беше отмъщението ѝ за това, че ѝ заповядвах, трябваше да се възхищавам на дребнавостта ѝ.
Бързо се извърнах назад, защото звъненето в ушите ми беше най-малката ми грижа. Все пак гонгът ме беше оглушил до такава степен, че ми бяха нужни няколко секунди, за да чуя освиркванията на публиката, когато Иън излезе на терена.
Той не избяга по начина, по който го направи Наксос. Всъщност Иън почти се разхождаше, като от време на време махаше с дясната си ръка към освиркванията на тълпата. Лявата му ръка държеше някакво увито знаме на дълъг тъмен прът. Когато прекоси половината от полето, Иън тръгна право към мен.
Фанес се наведе към мен.
– Знам, че това е трудно за теб – каза той с тих тон. – Но ако се намесиш в изпитанията, твоят и неговият живот ще бъдат загубени. Запомни това.
Не отговорих. Погледът ми беше изцяло за Иън, докато търсех чертите му, за да видя дали мога да открия нещо, което да покаже дали Ашаел е успял да му предаде моето послание.
Нищо друго освен хладна маска не ме гледаше в отговор. Издълбаните статуи около арената излъчваха повече емоции, отколкото той.
Стиснах зъби. Не можех да издам играта на Фанес, като кажа това, което исках да кажа на Иън. Фанес или щеше да го нарече „намеса“ в изпитанията, или щеше да откаже да ми позволи да ги гледам.
Но, о, да бъда толкова близо до Иън и да не мога да изразя нито една от емоциите, които ме връхлитаха, беше мъчително!
Тогава, за моя изненада, Иън се поклони учтиво, щом стигна до върха на стълбите.
– Отдавна в моя свят рицарите често даваха церемониални знаци на дамите преди битка или състезание – каза той, без дори да погледне Фанес. – В чест на обичая на моите предци сега полагам този знак в краката ви, милейди.
С това той разгъна знамето и постави стълба му върху хладния бял камък в краката ми.
Задъхах се.
Това не беше знаме. Рогът на Каин, единственото оръжие, което можеше да убие всяко същество, което пронижеше. Иън ми го даваше преди смъртоносната си битка с минотавъра? Защо?
Загледах се в рога. Последния път, когато го бях видяла, той се беше преформирал, за да се увие около кокалчетата на Иън. Друго от многото опасни качества на рога беше способността му да оформя каквато форма пожелае собственикът му. Сега древното оръжие беше толкова право, колкото може да бъде рогът на бик куду, което означаваше, че има двойна извивка в средата на мечовидната си дължина.
Възстанових се от шока си, за да погледна Иън. Защо би направил това? Рогът беше единствената му гаранция, че ще оцелее!
Фанес също хвърли питащ поглед към тъмния, силно полиран предмет.
– Защо си мислиш, че тя ще иска такова нещо?
– Защото знам колко много и харесва да държи рога ми в ръцете си – отвърна Иън с толкова безпардонен тон, че на Фанес му трябваше секунда, за да преведе двойния смисъл.
– За бога, ти имаш нерви – каза Фанес и се засмя кратко. – Но не се страхувай. Със или без това жалко извинение за подарък, ръцете ѝ няма да са празни дълго.
– Ще спрете ли вие двамата? – Погледнах и двамата, след което се отдръпнах от рога. – Знаеш, че не мога да приема това, Иън, така че те моля. Вземи го.
Вземи го, вземи го, вземи го! – Крещеше към него погледът ми. Ако нямаше да се пръсне задната част на главата ми, щях да грабна рогчето и да го запратя в ръцете на Иън. Но Иън беше единственият, който можеше да го вземе, без да задейства защитния механизъм на рога, а аз исках да имам мозък в черепа си. А не разпръснати по каменната версия на олимп собственост на Фанес.
Иън само се обърна и слезе по стъпалата, като ми помаха леко през рамо.
– Не искаш? Тогава го пази вместо мен. Това няма да отнеме много време.
– Прав си. Не би трябвало – каза Фанес с мрачно очакване.
Ако той умре, ще измия подземния свят с крещящата ти душа! – Обеща другата ми половина.
Аз се съгласих с нея. Или с мен. Както и да е.
Богове, щях да имам нужда от толкова много терапия, ако Иън и аз оцелеехме достатъчно дълго, за да се върнем в нашия свят. Това обаче беше въпрос за друг ден. Дотогава имах нужда от ледената решителност, която идваше от приемането на по-социопатичната ми страна.
Трябваше само миг, за да се почувствам повече като нея, отколкото като себе си, и тя не беше толкова притеснена, колкото аз. Всъщност тя беше почти в очакване, когато Фанес вдигна ръка и извика:
– Претендент, изправи се срещу шампиона!
Гонгът зад гърба ми избухна отново. Този път едва забелязах звучния взрив в ушите си и не спестих на Елена поглед за второто ѝ дребно отмъщение. Фокусът ми беше насочен към Иън, който се разхождаше към Минотавъра, оголил зъби към него, докато хъркаше като бик, готвещ се да атакува.
Прост звяр, помисли си другата ми половина. Ти не си равностоен на моя магьосник.
Прикрепих се към презрителната ѝ увереност, докато не успях да гледам, без да чувствам, че отдавна заспалото ми сърце е на път да започне да бие отново от чиста тревога.
Фанес се изправи и изчака всички погледи да се насочат към него, преди да заговори.
– Претендент, ако пренесеш щафетата до края на първата писта, след това хвърлиш диска покрай необходимата точка в края на тази писта и накрая пронижеш нара със стрелата си, ще спечелиш изпитанията. Не можеш обаче да използваш никакви способности извън собствената си сила и бързина, защото в противен случай ще си измамил и животът ти ще бъде загубен.
Чудовище! Какво трябваше да използва Иен срещу Минотавъра? Режещи обиди?
– На вампира също трябва да му бъде позволено да използва зъбите си и лечебните си способности – казах аз, като също се изправих на крака. – Бързото изцеление е автоматично за вампирите, а зъбите са толкова важна част от вида им, колкото рогата за минотавъра.
Иън ми отдаде чест, а устата на Фанес се стегна. Страничният поглед, който Фанес след това ми хвърли, говореше, че не обича да го поправят, особено на публично място.
– Разбира се, че и те са позволени – каза накрая Фанес.
Иън погледна Наксос. – Какво трябва да прави този човек, докато аз съм зает да тичам, да хвърлям и да стрелям?
Усмивката на Фанес направи следващите му думи ненужни. Познавах смъртта, когато я видех, без значение в каква опаковка е опакована.
– Палката, дискът и лъкът принадлежат на Наксос, така че той ще защитава собствеността си. Ще можеш да ги използваш само ако успееш да ги вземеш от него, за да завършиш трите изпитания… а никой претендент от над три хиляди години не е успял да го направи.