КЛОВЕР
– Искаш ли да поговорим за това? – Попита Брин.
Тя погледна над книгата си към мен.
Седяхме във всекидневната пред огнището без огън в него. Пред мен беше книгата на госпожа Шарп за съдбовните половинки, сред купчината учебници по етика, които днес просто не можех да прочета.
– Не знам как да си вкарам тези глупости в главата – казах аз. – Мисля, че на теория цялото нещо е страхотно. Но в действителност не е така. Как хората отблъскват етиката? Не е ли това същината на всичко?
Брин само ме гледаше.
– Какво? – Поисках.
– Имах предвид какво се случва между теб и Банян.
Въздъхнах. Знаех, че е имала предвид точно това. Просто се надявах, че ще успея да я разсея от това, като се държа така, сякаш не знам.
– Няма какво да кажа.
– Това звучи като лъжа, Вайълет. – Тя ме погледна надолу под вежди. – Ти се проваляш в лъжите.
Въпреки настроението си се усмихнах. Но усмивката ми отново избледня бавно.
– Да се махаме оттук – каза Брин и затвори книгата си. – Прекалено много време си прекарала в учене. Денят е прекрасен и трябва да сме навън, да се попечем на слънцето, докато е тук. Знаеш, че зимните месеци са на път да настъпят.
– Не мога да си представя, че зимата е ужасна в къща като тази – казах аз.
Сега вече можех да я видя – огън в огнището, сняг навън, топли шалове, пухкави палта и добра компания. Е, това, което някога беше добра компания. Сега, като си помислих за напрежението в къщата, не бях толкова сигурна.
– Лятото е по-добре. Знаеш ли колко адски студено може да бъде навън, когато си в животинска форма? – Брин изтръпна при тази мисъл. – Хайде да вървим.
Излязохме от Кроумиър Хаус и се насочихме към обширните ливади, които се виеха около големите сгради. Докато вървяхме, ученици погледнаха в нашата посока.
– Здравей, Вайълет – каза ми някой.
– Харесва ми чантата ти – каза друг.
Още двама души ми махнаха с ръка.
Вдигнах ръка в неуверено махане.
– Изглежда, че започваш да се вписваш – каза Брин. – Хубаво е да се види.
– Не е по моя заслуга – казах аз.
– Няма нищо общо с Банян. – Тя прибра медната си коса в конска опашка, докато вървяхме.
– Има всичко общо с Банян. Те не бяха такива, преди той да ме покани да излизам с вас. Просто са мили с мен, защото се страхуват от него.
Брин се огледа.
– Това е странно. Не мислех, че е с нас.
Засмях се.
– Не съм имала предвид това. Всъщност не е нужно да е с мен, нали знаеш.
– Точно това искам да кажа – каза тя. – Те те харесват такава, каквато си. Просто им е било необходимо малко насърчение, за да те опознаят.
– Или малко тормоз.
Брин ми се усмихна.
– Е, резултатът е един и същ.
– А дали е така? – Попитах.
Брин само сви рамене.
Отидохме до кафенето, за да си вземем нещо за ядене.
– Отново съм гладна – казах аз. – Толкова съм гладна през цялото време.
– Тренираш усилено – каза Брин. – Това изисква гориво.
Тя беше права. Тренирах много по-усилено сега, когато нещата в часовете ми вървяха по-добре. Учениците там ме уважаваха повече, не се опитваха да ме забият в земята и не ми се присмиваха, когато не бях силна. Бяха разбрали, че съм бърза като дявол, точно след като аз го бях показала, и никой от тях не можеше да ме настигне, когато тичахме.
Имах тайното подозрение, че треньорът Хелион ни кара да бягаме повече, само за да ми даде предимство. Оценявах го – ситуацията в училището ми се беше променила много. Струваше ми се, че дори преподавателите и професорите вече са на моя страна.
Вървяхме към опашката в кафенето. Всички ученици погледнаха в моята посока, а редицата се размести и учениците се отдръпнаха.
– Можеш да минеш първа, Вайълет – каза един от тях.
– Какво? Не, всичко е наред, можем да се присъединим…
– Ние настояваме – каза друг.
Вдигнах вежди и погледнах към Брин, който ми намигна.
– Благодаря… – Отидохме в началото на опашката и избрахме поке купички за обяд.
– Толкова ми е писнало от сандвичи – захили се Брин. Тя размахваше картата си за двете ни ястия. – Това е за моя сметка.
– О, няма страшно…
– Просто приеми, когато всички искат да ти дадат нещо и те пускат първа, Ви. Сериозно, те не го правят, защото се страхуват от теб. И аз не се опитвам да ти давам благотворителност. Ние те харесваме.
Бузите ми пламнаха, а признанието ѝ вдигна буца в гърлото ми. Преглътнах я.
– Благодаря.
Когато тръгнахме към трапезарията, няколко ученици се разместиха, освобождавайки място, за да седнем. Седнахме и Брин се зарови в храната си, като първо избра парченца месо, които да изяде.
– Предполага се, че трябва да го ядеш заедно – казах аз с кикот.
– Хей, ти си яж твоето, както искаш. Аз ще ям моето, както искам.
– Добре, котенце – отвърнах аз.
Очите на Брин блеснаха с пантерата си към мен и тя се засмя.
– Имаш късмет, че толкова много те харесвам, иначе щеше да имаш проблеми.
– Била си там, направила си го – казах с усмивка.
Засмяхме се.
– И така, сега, след като си достатъчно сигурна, че съм забравила всичко, ще те разпитам за Банян, докато не си нащрек.
Загледах се в нея.
– Какво?
– Чу ме. Какво става?
– Нищо не се случва.
– Вайълет…
– Сериозно говоря. Това е проблемът – нищо не се случва. – Въздъхнах и се зарових в храната си, като я бутнах около купата. – Мислех, че имаме нещо истинско, разбираш ли? Но сега той се е оттеглил напълно. Сякаш просто не се интересува повече. Но аз никога не съм си мислила, че съм за него само за една нощ. Мислех, че… трябваше да знам.
– Недей да го правиш – каза Брин. – Какво ти е казал?
– Всъщност не е казал нищо. По-скоро е това, което сме чувствали. И какво е мислил.
Тя се намръщи.
– Какво имаш предвид, какво е мислил?
– Нещо нарасна между нас и то не беше нещо, което някой от нас изрази с думи, защото не беше необходимо. Искам да кажа, че бях сигурна, че знам какво изпитва той към мен.
Брин присви очи.
– Можеш да кажеш какво си мисли?
Повдигнах рамене.
– Очевидно не достатъчно добре, нали? Но ако е играл тази игра толкова дълго, обзалагам се, че знае как да управлява съзнанието си, така че да виждам само това, което той иска да виждам, също. Точно както с всички останали жени. Знам, че той е най-добрият ти приятел, но… това ли е всичко, което има в него?
Брин имаше странно изражение на лицето си.
– Какво? – Поисках. – Защо ме гледаш така?
– Никой никога не е успявал да прочете мислите на Банян – каза Брин. – Той е престолонаследник, а кралската кръв носи допълнителна защитна ДНК, която никой друг няма. Не би трябвало да можеш да прочетеш ума му или мислите му.
– О – беше първоначалната ми реакция. Не знаех какво да кажа в отговор. – Сигурна съм, че е просто случайност.
– Може би – каза тя, без да звучи убедено. – И не мисля, че трябва да подценяваш това, което Банян е способен да почувства. Той е бил влюбен и преди, нали знаеш.
– Значи сега е приключил с това? Репутацията му би трябвало да ми е казала всичко, което трябва да знам.
– Не позволявай на миналото му да те отблъсне, добре? Както каза, той е най-добрият ми приятел. И сега мога да ти кажа, че Банян не е двуизмерният задник, в което се опитва да убеди всички.
– На този етап той върши доста добра работа, за да ме убеди. Иска ми се той просто да говори с мен.
– Дай му време – каза Брин. – И се доверявай на себе си и на това, което чувстваш. Добре?
Погледнах я. Знаеше ли тя какво се случва между нас? Знаеше ли за връзката ни? Не знаех колко много неща са обсъждали с Банян и колко много би споделил той с нея.
Джори и Аякс се присъединиха към нас.
– Изглежда, че вие двете ставате прекалено близки – каза Аякс. Той отлепи пластмасата от сандвича си и отхапа, като говореше около храната си. – За какво говорите?
– Не е твоя работа – каза Брин и отхапа от храната си.
– Е, това е просто несправедливо – каза Джори.
Брин вдигна рамене и аз споделих усмивка с нея.
– Трябва да тръгвам – обяви тя. – Трябва да говоря с професора си за един проект.
– Никой не харесва преуспяващите – каза Аякс.
– Продължавай да си го повтаряш. – Брин го потупа по рамото, докато се изправяше. Тя ме погледна. – Ще се оправиш ли тук?
– Тя е добре с нас – каза Джори и ме побутна.
Усмихнах се и кимнах.
– Добре съм. Ще се видим по-късно.
Брин махна с ръка и напусна масата.
– И така, ти също ли си преуспяла? – Попита ме Аякс.
– Аз съм просто напредваща – казах аз.
– Той пита, защото не знае какво е усещането за някое от тези неща – добави Джори с усмивка.
Аякс извъртя очи, като веднага се вбеси.
– Майната ти, човече. – Изправи се той.
– Къде отиваш? – Попита Джори.
– Далеч от грозната ти физиономия. – Аякс се отдалечи.
Джори сви рамене и отхапа още една хапка от сандвича си. Той сдъвка и преглътна.
– Как вървят часовете ти? – Попита той. – Чувал съм, че си луда по физика.
Изчервих се.
– Нищо не остава в тайна тук, а?
– Не за дълго – отговори той. – Но е хубаво. Това е като малка общност, разбираш ли? Всеки е в бизнеса на всеки и това е гадно, но също така означава, че можем да бъдем един за друг.
– Не изглежда много хора да са тук един за друг – казах внимателно. – И дори ти и Аякс…
– Да. – Джори изглеждаше нещастен. – Но аз мисля, че това е по-дълбоко от това. Искам да кажа, че Аякс и Банян са толкова близки. Както и Банян и Брин. Понякога просто не се чувствам на мястото си, разбираш ли?
Кимнах.
– Знам точно какво е усещането.
Той ми се усмихна.
– Но те все още са наистина страхотни и с времето можеш да се впишеш. Банян ме придърпа към себе си. И Брин също е мила с мен. Почти като сестра.
– Тя се чувства като сестра за всички.
Джори кимна.
– Да. Аякс просто е в трудно положение. И аз нямам нищо против него. Вероятно не е по негова вина. А другите… е, няма значение, когато нямаш всички в ъгъла си, просто ти трябват правилните хора.
– В това има смисъл – казах аз.
Джори се държеше наистина мило. Колкото повече го опознавах през последните няколко седмици, толкова повече разбирах, че всъщност е мил. Просто много се стараеше да бъде като Банян и Аякс. Изглежда, че тук всеки трябваше да носи маска.
Съчувствах на Аякс и на това, което преживяваше. Няколко пъти го бях виждала да губи контрол. Искаше ми се да успее да овладее това, което го тормозеше.
Когато си помислих за Банян, ме прониза болка. Преди две нощи бяхме споделили нещо невероятно. Беше по-хубаво от всичко, което някога съм изпитвала. Но сега сякаш никога не се беше случвало.
Връзката все още съществуваше – от това, което бях чела, нямаше как да се отървем от нея. Но освен връзката, сякаш нищо не се беше случило. Банян се отнасяше с мен така, сякаш не искаше да има нищо общо с мен.
Искаше ми се да знам защо.
Исках да попитам Джори за това, но реших да не го правя. Той беше близък с Банян и мислеше като човек, но не знаех как да му кажа какво чувствам. Не знаех дали мога да го попитам какво чувства Банян.
Това беше нещо, което трябваше да разбера от Банян, а не от някой друг. Дори от Брин. Ако Банян искаше да бъде с мен, това трябваше да дойде от него.
Ако не искаше да бъде с мен – независимо колко много щеше да ме нарани – това също трябваше да дойде от него.
Просто се надявах, че ще бъде достатъчно мъж, за да дойде при мен и да ми каже какво е истинско, а не да се държи като дете и да се преструва, че това, което се е случило между нас, не се е случило. В някои отношения имах чувството, че се познаваме цял живот.
Това беше връзката, която говореше.
В действителност изобщо не се познавахме.