ЛЕОН
В неделя Елис се отправи към библиотеката „Ригел“ и аз бях готов за засада, за да хвана най-сетне преследвача ѝ. Отидох на площадката пред библиотеката и се престорих, че проявявам интерес към Плачещия кладенец, към страховития шум от клаксони, който се чуваше от дълбините му. Това не беше шибана шега. Това нещо наистина ме плашеше. Но сега към него се свързваха и някои нови, вкусни спомени.
Извадих малката чудовищна монета, която Елис ми беше казала да запазя, и се усмихнах на себе си, докато слънцето блестеше на сребърната и повърхност.
Погледнах наоколо, оглеждайки учениците, които влизаха и излизаха от библиотеката, чудейки се дали не гледам преследвача на Елис сред тях. Защо някой би искал да я следи…?
Освен очевидното, разбира се. Само този неин задник беше причина. Но ако някой преследваше моето момиче и дрънкаше над нея в храсталака, щях да го хвана още днес и да му скъсам члена за това. Може би дори ще го хвърля в кладенеца. Макар че хлапето, което беше умряло там долу, сигурно нямаше да оцени вечността с гниещ член.
Започнах да подхвърлям монетата от палеца си и да я хващам, като прецених, че вероятно трябва да намеря по-прикрито място, от което да наблюдавам. Преследвах преследвач. В стила на лъва. И дори не бях помолил никого за помощ. Можех да накарам Минди да се застоява тук в продължение на дни без храна и вода, но започвах да виждам, че това може би не е съвсем готино. И може би може би, правейки неща за себе си, можех да се чувствам добре. А да правя неща за Елис се чувствах адски добре. Особено когато ставаше въпрос за тялото ѝ.
Хвърлих монетата твърде високо, докато умът ми се приковаваше в голата ѝ плът, и проклех, когато тя се удари в стената на кладенеца и отскочи в него.
– Не! – Тръгнах напред и се чу звън, когато тя се приземи върху една тухла, стърчаща от стената на няколко метра по-надолу.
– Ебаси, ебаси, ебаси. – Заобиколих го, наведох се и посегнах към монетата, като върховете на пръстите ми едва я докоснаха.
– Хайде, гаднярче – казах през зъби, като притиснах свободната си ръка към вътрешната страна на стената, за да се стабилизирам. Около мен задуха зловонен въздух и от дъното на бездната се понесе ужасен стенещ вятър. Взирах се в ямата, чудейки се дали не съм си изгубил шибания ум, докато се надигах на пръсти в опит да си взема монетата.
В носа ми попадна мирис на метал, последван от слаба миризма на дим. Направих гримаса, сърцето ми туптеше здраво в гърдите, докато се опитвах да не мисля за реалната възможност на дъното на този кладенец да има изгоряло малко дете-призрак. Но не можех просто да си тръгна без нея. Тази монета беше нещо повече от някаква дреболия. Разбира се, можех да поръчам да направят друга, но тази означаваше нещо. Означаваше, че Елис е моя по някакъв малък начин през цялото време.
Хванах я между двата си пръста, после се подхлъзнах напред, когато загубих опора.
– Ебаси – не!
Някой ме хвана за колана и ме дръпна назад. Задникът ми се удари в земята и се обърнах към Райдър, който стоеше там с усмивка на лицето.
– Наистина се канех да се превъплътя в момента на Скар – Муфаса – каза той, а аз се взирах в него, без да мога да проумея факта, че Райдър, ебати Драконис, току-що ми беше спасил врата.
– Какво промени решението ти? – Изправих се на крака, избърсах задната част на панталона си и пъхнах монетата в джоба.
– Муфаса не е висял от онази скала за задника си. – Сви рамене Райдър и започна да се отдалечава.
– Искаш ли да гледаш „Цар Лъв“ с мен някой път? Явно е любимият ти филм! – Извиках след него, но той ме пренебрегна, тръгна покрай библиотеката и забави ход, когато се приближи до някого в сенките.
Повдигнах вежди, движейки се след него спокойно, преценявайки, че този малък жест изглежда съмнителен като дявол.
Чудя се дали има нещо общо с преследвача на Елис. Ако някой в това училище е подходящ за преследвач, това е Райдър с неговите змийски очи и съмнителен характер.
Насочих се към предната стена на библиотеката, като се преместих в далечния ѝ край и се облегнах на гърба ѝ, слушайки разговора, който се водеше зад ъгъла.
– Вие обаче се нуждаете от адски много от него, господин Драконис. – Разпознах гласа на Киплинг Джуниър и се намръщих, достатъчно заинтригуван, за да продължа да се шляя там.
– Можеш да получиш всичко, защо това е по-различно? – Изръмжа Райдър.
– Не е в това да го получиш. Става дума за срока, който ни дадохте. Той не е достатъчно дълъг. Това е много рядко вещество. Ще трябва да се сдобием с него от няколко източника.
– Така че, мамка му, сдобийте се – изсъска Райдър.
– Трябват ни още няколко седмици – поиска Киплинг-младши и Райдър въздъхна.
– Имам неща, с които трябва да се справя. Просто ми го дайте възможно най-скоро.
Тежки стъпки издадоха, че Райдър се отдалечава, и аз се придвижих към библиотеката, сякаш се канех да вляза, после направих кръг, когато го забелязах да се насочва покрай спортната зала „Воян“.
Не знаех какво е замислил Райдър, но си представях, че е свързано с войната на бандата му с Оскурите. Пазех гърба на Данте винаги, когато можех, но тук нямах много информация, на която да се опра. Какво от това, че Райдър е купувал нещо съмнително? Това не беше точно новина. Той винаги купуваше съмнителни неща. И вършеше съмнителни неща. И изобщо беше съмнителен шибаняк.
Прегледах района, като се съсредоточих върху задачата, която имах. Ако бях преследвач… къде щях да съм?
Погледът ми попадна на група храсти вдясно от библиотеката. Тя даваше добра видимост към вратата и никой нямаше да те види там, ако имаше достатъчно място да се скриеш. Насочих се натам, като обикалях храстите и надничах между листата.
Излез, излез, малък преследвач. Ще ти счупя краката и ще те обеся на някое дърво.
Спрях, когато открих износено парче земя, избутах листата настрани, за да открия ясна дупка. В нея имаше дори няколко стари опаковки от шоколадови блокчета. Така че единственото, което трябваше да направя, беше да се мотая достатъчно дълго, за да се появи преследвачът. В страховития му маршрут беше написано, че Елис остава в библиотеката до късно в неделя, така че може би нямаше да пристигне за известно време.
Върнах се обратно през моравата и се настаних под черешовото дърво до кладенеца, облегнах глава на него и се настаних за дълго.
Ще те хвана, крастава жабо. И ще съжаляваш за деня, в който си си помислил, че е добра идея да следиш момичето ми.
***
Заспах. Ебаси.
Беше тъмно и когато проверих часовника си, осъзнах, че е почти десет часа. Космати шибани шибаняци.
Около мен беше тихо, но светлините в библиотеката все още светеха. Надявах се само Елис да не си е тръгнала, затова ѝ изпратих бързо съобщение от моя „Атлас“.
Леон:
Къде си? Котешки възбуден съм.
Това определено щеше да привлече вниманието ѝ.
Елис:
В библиотеката. Котешки гладна.
Изправих се на крака, натъпках Атласа си и мислено обещах на Елис пиршество, когато се справя с това. Само се надявах шибанякът да се е появил и да ме чака да му откъсна ушите и да нахраня с тях някоя врана. Щеше да се наложи да изчакам до сутринта, докато враните се събудят, но това ми даваше време да откъсна още части от тялото.
Пресякох моравата, като направих широка дъга около храстите, за да се уверя, че не ме виждат да идвам. С тихи крака се промъкнах зад тях и чух шумолене, което ме накара да изпитам гняв.
Сега, когато знаех, че той наистина е тук, мисълта, че наблюдава моето момиче, изкара формата на ордена на повърхността на кожата ми. Обхвана ме яростна защитна реакция и сърцето ми заби все по-силно и по-силно.
Ти си мъртъв, задник.
Преместих се зад кухината и блъснах ръката си в храстите, пронизителен писък огласи ушите ми, когато хванах гадината за врата. Изтръгнах го с цяло тяло от храстите и го хвърлих на земята в краката си.
Юджийн Дипър ме гледаше, треперещ от глава до пети, с разширени от ужас очи.
– Дипър! – Изръмжах, като поставих ботуша си върху гърдите му, за да го задържа на място. – Кого чакаш тук, а?
– Н-никой! – Заекна той.
– Лъжец! – Изревах, а във вените ми течеше ярост. Чиста ярост течеше в кръвта ми, желанието ми да защитя Елис от всеки и от всички ме обземаше.
– Какво правиш там? Изчакваш я да излезе, а после докосваш малкия си член при вида на перфектното ѝ дупе?
Юджийн трескаво поклати глава, вдигайки невинно ръце.
– Не го правя. Не бих направил това, кълна се в това.
– Тогава какво правиш?! Пет секунди или започвам да късам крайници.
– Не, м-моля те! – Умоляваше той и около разкрача му се разрастваше петно от урина.
Наведох глава, отлепих устни назад, докато му ръмжах.
– Пет… четири… три…
– Аз… аз просто искам да бъда неин И-източник! – Проплака той.
– Какво? – Замълчах, объркан като дявол от тамян.
– В-вампирите трябва да защитават своите Източници. Мислех си, че ако събера смелост да поговоря с нея сам, ще мога да я убедя да го направи.
– За какво? – Засмях се студено. – Защо Елис Калисто би искала да те има за Източник на кръв? С количеството магия, което притежаваш, няма да напълниш и една вампирска мишка.
По лицето му проблесна обида и бузите му станаха яркочервени. Земята се размърда под мен, след което се разтърси достатъчно силно, за да ме събори от него.
Той се премести бързо, тялото му изчезна, оставяйки в ризата му плъх, който пищи от страх, докато се измъкваше от врата и бягаше, за да спаси живота си.
– О, не, не го прави! – Разкъсах ризата си, но нямах време да свалям повече дрехи. Този шибаняк беше бърз и щеше да се спусне по проклетия канал, ако загубех още една секунда. Скочих напред, като се преобразих в огромната си форма на Немейски лъв, четирите ми лапи удариха земята и я накараха да се разтресе под огромното ми тегло.
Преследвах Юджийн с пълна скорост и с всемогъщ рев се нахвърлих, като го хванах под предните си лапи. Оставих му достатъчно място, за да извие главата си на свобода, а мустаците му се размърдаха и очите му изпъкнаха. Отворих широко устата си, за да си помисли, че ще изям цялата му глава.
– ЛЕОН! – Изкрещя Елис точно преди да ме удари в ребрата достатъчно силно, за да ме заболи, по дяволите.
Извърнах глава със силно ръмжене и тя ме погледна изненадано. Бях с размерите на шибан танк и имах зъби, големи като ножове за рязане, защо не се беше осрала?
Погледът ѝ падна върху Юджийн, попаднал между лапите ми, и тя се втурна напред, като коленичи.
– Дай ми го още сега – поиска тя.
Отново изръмжах, отказвайки да го пусна, но Елис използва вампирската си сила, за да разтвори лапите ми и да събере в ръцете си малката форма на Юджийн – бял плъх. Тя го прегърна на гърдите си, като се отдръпна от мен.
– Какъв, по дяволите, е проблемът ти?
Закрачих напред-назад пред нея, жадувайки за убийство, тъй като инстинктите ми на Орден взеха връх. Мозъкът ми беше размътен от нея, затова реших да се преобразя обратно, преминавайки във формата си на фея и заставайки гол пред нея.
Тя държеше очите си твърдо над кръста ми, стиснала устни.
– Обясни ми.
– Той те преследва – изригнах, като се придвижих напред, за да грабна паразита от хватката ѝ.
Тя го притисна по-силно към циците си и се обзалагам, че той просто обичаше това.
– Какво, по дяволите, имаш предвид, че ме преследва? – Тя поклати глава, а аз се обърнах, запътих се към разкъсаните останки от панталоните си, извадих от там сгънатото листче и се върнах при нея. Разгънах го и го размахах в лицето ѝ.
– Намерих това в мъжката съблекалня и най-накрая хванах отговорния плъх. Той каза, че иска да бъде твоят Източник, но според мен това са глупости, Елис.
Юджийн започна да пищи в ръцете ѝ, поглеждайки я с притиснати назад уши и очарователен шибан поглед, на който просто се молех да не попадне. Тя го погали по главата и аз се намръщих.
– Ами аз сама ще го попитам. – Тя изтръгна страницата от ръката ми, пъхна я в чантата си и се отдалечи от мен. Пристъпих след нея, но тя извика: – Не ме следвай, задник – а аз издадох ниско ръмжене в знак на неудовлетвореност.
Със сумтене изтръгнах ризата си от земята и тръгнах обратно по посока на общежитията на „Вега“ с изваден член и ниско наведена глава. Провал и човек, който определено нямаше да има гореща вампирка, с която да дели леглото си тази вечер.
Назад към част 25 Напред към част 27