Глава 5
След като влязохме вътре, навсякъде, където вървяхме, под краката ни се завихряха червени, лилави, сини и златни цветове, сякаш стъпките ни разкриваха опали, затворени в мрамора. Един поглед нагоре разкри масивни тавани, поддържани от дорийски колони, увенчани с богато украсени капители. На нивото на очите ни по стените бяха наредени статуи на голи мъже, жени и нимфи, а огнените мангали хвърляха златисто-оранжево сияние и ароматът на цветя се смесваше с маслото, което подхранваше пламъците.
Фанес сигурно наистина е заложил на древногръцката тематика, стигайки до използването на огън вместо електрическо осветление.
Фанес плясна с ръце. В един момент се появиха група жени, облечени в еднакви синьо-зелени рокли, и започнаха да ме извеждат от стаята.
– Слугите ми ще те подготвят за днешното пиршество – каза Фанес. След това върна вниманието си към почитателите си.
Напускането ме устройваше. Беше ми неприятно да се държа така, сякаш е ласкателно да ме третират като живо украшение.
Жените ме заведоха в разкошна, обсипана с цветя стая с мраморна баня на пода и собствена градина. След като се озовах там, ме съблякоха, изкъпаха, подсушиха, масажираха, парфюмираха, нагласиха и изобщо се държаха с мен като с изложбено куче, което се подготвя за шампионския кръг на състезание.
Нещата едва не се обърнаха наопаки, когато една от фризьорките се наведе достатъчно близо, за да допре гърлото си до устата ми. Клепачите ми изскочиха, а стомахът ми изръмжа толкова силно, че всички слуги го чуха.
Те отскочиха назад от тревога, а очевидната главна икономка, Елена, ме изгледа шокирано.
– Кръвопиец – прошепна Елена.
– Полукръвпиец – поправих я аз, тъй като тук беше важен статутът ми на „дъщеря на Вечната река“. – И няма да ухапя никого от вас – добавих, когато останалите слуги вече отстъпваха.
Елена измърмори нещо на език, който звучеше като този, който Фанес беше използвал по-рано. Каквото и да беше казала, слугите се втурнаха обратно към дивана ми. След това един по един коленичиха, отметнаха косите си настрани и показаха вратовете си.
Стомахът ми отново се сви, но аз поклатих глава.
– Не.
Те не искаха да правят това, а гладна или не, нямаше да ги принудя. Освен това можех да изчакам още един ден, за да се нахраня.
– Елена, бих искала да остана сама, така че ти и останалите може да тръгнете. Преди да го направите обаче, може ли някой да ми донесе мобилен телефон?
Елена ме погледна с празен поглед.
– Мобилен телефон – повторих аз. Сега всички имаха озадачени изражения. – Телефон – подчертах аз, имитирайки, че държа един до ухото си. – За да мога да се обадя на някого?
Елена изглеждаше ужасена.
– Ние нямаме такива неща.
– Ами таблет? Настолен компютър? Някаква телекомуникационна технология?
При всеки въпрос Елена поклащаше глава. Чудесно. Фанес ме беше довел в гръцката версия на амишкото село на боговете.
– Тогава, моля, просто си тръгнете – казах с въздишка. – Уморена съм и искам да подремна преди празника тази вечер.
Отчасти вярно. Бях уморена, но никога не бих заспала на чуждо място, заобиколена от хора, на които нямах доверие. Исках обаче да бъда сама.
Елена стисна устни, но няколко остри думи по-късно и стаята беше празна от всички, освен от мен и от нея.
– Аз ще остана да прибера – каза тя.
Коя част от „сама“ не разбра?
– Благодаря, но искам да се усамотя, така че моля те, напусни.
Цветът направи сумрачните ѝ бузи още по-розови.
– Госпожо…
– Върви – казах аз. Трябваше ли да ръкопляскам като Фанес следващия път?
Елена стисна устни.
– Много добре. Ще се върна след здрач. Бъди готова да се облечеш дотогава.
С още един неодобрителен поглед тя си тръгна.
Облегнах се назад на дивана с въздишка. Оставаше ми само да дам на Фанес нощта на „показване на трофейната годеница“, за да спася баща си, да прекратя този нежелан ангажимент и да се върна при Иън. Една нощ не беше толкова лоша. В сравнение с това да гледам как Иън витае близо до смъртта през последните десет дни, би трябвало да е лесно.
Ще се прибера скоро – тихо обещах на Иън. Много скоро.