БАНЯН
– Здравей, човече – каза Аякс. Той се излежаваше на дивана пред телевизора, на който беше включен някакъв музикален клип.
Пуснах се на фотьойла си.
– Какво става?
Аякс сви рамене и отново насочи вниманието си към екрана. Оскъдно облечени жени се поклащаха в такт с музиката, а мигащите светлини и калпавите текстове допълваха настроението.
– Цял ден ли гледаш тези глупости? – Попитах.
– Имам свободни часове. Всички останали са навън, така че аз избирам какво да се показва на екрана днес. – Усмихна ми се той. – Красота за очите, а? Знаеш ли какво мисля аз? Жените са създадени на тази земя, за да им се наслаждаваме. Иначе защо, по дяволите, щяха да са толкова достойни за слюнка, а ние имаме пишки?
– Сериозно? – Попитах. – Ти си се захванал с изучаването на бизнес – трябваше да кажеш на баща си, че вместо това ще се занимаваш с философия. – Аякс можеше да бъде такъв задник.
Аякс избухна в смях.
– Може би. Тогава щях да се измъкна от класа на Вандран.
Поклатих глава.
– Философията звучи много по-забавно от това да седиш в класа на Вандран и да го слушаш как дрънка за важността на йерархията на работното място.
– Вандран трябва да си ляга – каза Аякс с подсмърчане. – Беднякът сигурно вече дори не знае как изглеждат хубавите цици.
– Трябва да го съжалявам – казах аз. – На нас се пада цялото забавление.
Аякс ме погледна отстрани.
– Какво? – Попитах го.
– Знам, че всички сте алфа-мъжкари, получавате си поводите, избирате и захвърляте. Но не си чак толкова безсърдечен.
– Благодаря за това – измърморих аз.
– Не, говоря сериозно – каза Аякс. – Искам да кажа, че виждам начина, по който гледаш Вайълет.
Успокоих се.
– С нея си различен – продължи той. – И не само защото е твоя учителка и ти си въвел тази система на уважение към нея. Ти я харесваш.
– Не ми харесва – отвърнах аз. – Не и по този начин.
– Да, така – каза Аякс. – Няма нищо лошо в теб, нали знаеш. Хората като теб все още могат да бъдат големи и силни и да харесват някого. Баща ти не те е осиновил.
– Ако ми кажеш, че съм роден от любов, ще те ударя в лицето – предупредих аз.
– Ей, ти го каза, така че не е нужно да го правя – засмя се Аякс.
Наведох се и го ударих по рамото, като заедно с това изпратих взрив от магия.
– Ей, човече, махай се! – Той се смееше, но ледените му очи се бяха превърнали в кобалт и той разтриваше ръката си с отривисти движения.
– Не ми се нервирай, просто се ебаваме – предупредих го аз.
Аякс кимна и видях, че се мъчи да навие вълка си обратно.
– Не е лошо да се присъединиш към глутница, нали знаеш.
– О, не. Ти не правиш това за мен, така че не е нужно да говорим за мен. Ще се придържаме към теб и Вайълет.
– Може би искаш да говориш за мен, за да не ни се налага да говорим за теб – предизвиках го аз.
– Добре – каза Аякс. – Сложи го на мен, за да мога да се върна към това да бъда приличен приятел тук?
Засмях се.
– Просто се присъедини към някоя шибана глутница, човече. Остави вълка си на спокойствие. Усложняваш си живота без основателна причина.
Аякс повдигна вежди към мен.
– Знаеш, че няма да те слушам, нали?
– Трябваше да го кажа.
– Свърши ли?
Кимнах.
– Добре. Не се страхувай от това, което изпитваш към Вайълет.
Взирах се в него.
– Откъде идва това?
– Имам сърце, нали знаеш. Разбира се, харесва ми да чукам жени и не смятам да се успокоявам в нито един момент. Ти си различен и с нея си различен. Така че, нека се случи. Тя е прилична. Няма да те прецака.
– Откъде знаеш? – Попитах тихо.
– Защото тя се страхува от теб, както и ти от нея. Някой, който се страхува от това, което чувства, няма да го прецака за щяло и нещяло. Тя няма план за действие спрямо теб. Сигурно вече виждаш това. Тя не е поискала нищо от теб – ти си инициирал всичко, което тя е получила от теб. Като парите, които ѝ плащаш, и дрехите, които си избрал за нея.
Исках да споря и да кажа на Аякс, че съм поръчал на дизайнер да избере дрехите, но той беше прав. Аз ги бях избрал. Бях свършил доста прилична работа, защото тя носеше тоалетите, а и изглеждаше адски добре в тях.
Но се дръпнах обратно към разговора. Аякс беше последният човек, от когото очаквах да ми изнесе лекция за това. Това, че той ми каза да отида да го направя, а не че си губя времето, когато мога да спя с толкова много други хора, ме накара да седна и да се заслушам. Това изобщо не приличаше на него.
Съсредоточихме се отново върху екрана, без да говорим повече. Той беше казал своята част, а аз можех да направя с нея каквото пожелая. Познавах го достатъчно добре, за да знам, че няма да го повдигне отново.
След известно време станах и излязох от хола. Аякс продължи да гледа, без да се интересува дали съм си тръгнал, или съм останал.
Отидох до училищната библиотека, за да се срещна с Вайълет за уроците ни. Сесиите с нея започнаха да ми харесват – кой би си помислил, че ученето може да е толкова забавно? Но това беше заради нея. Бях чувал хората да казват, че заради преподавателите обичаме или мразим даден предмет. Започнах да го разбирам.
При Вайълет обаче ставаше дума за нещо повече. Тя беше страстна по отношение на работата си и се интересуваше от това как се чувствам аз. Това ме накара да гледам на нещата по различен начин.
Напоследък Вайълет ми беше показала различна страна на много неща.
И днес щях да и се отплатя.
– Ето те – каза тя, когато ме видя. – Закъснял си.
– Да, да. Знаеш, че това е моята работа.
Тя се усмихна, вместо да преметне косата си през рамо и да извърти очи към мен, раздразнено.
– И не можеш да се опиташ да го промениш поне веднъж или два пъти?
– Днес няма да учим – казах аз.
– О. – Тя се намръщи. – Да, добре. Можем да променим графика, ако нещо се е появило. Мисля, че имам място…
– Можем да разгледаме работата и друг път, разбира се. Но аз искам да те изведа днес.
– Навън?
Кимнах.
– Да. Мисля, че трябва да се измъкнем оттук за известно време. Тези четири стени наистина могат да те смачкат.
Тя се засмя.
– Тази академия е огромна. Едва ли е от четири стени.
– Продължавай с метафората – казах аз.
Вайълет кимна и аз я хванах за ръка. Тя погледна надолу към контакта, но аз я измъкнах от библиотеката. Тя не протестираше, а и да я държа за ръка беше приятно. Беше топла, а простият аромат на шампоана ѝ се задържаше около мен. Тя никога не носеше прехвалени парфюми. Беше семпла и изтънчена и това само я правеше по-привлекателна.
– Остави нещата си – казах аз.
Тя се поколеба, но сложи чантата си пред библиотеката. Тя нямаше да изчезне – всички знаеха, че ако някой докосне нещата ѝ, е почти мъртъв. Бих откъснал главата на всеки, който е предизвикал гавра с нея.
Вайълет беше под моя закрила и майната му на всеки, който се опитваше да се гаври с нея.
– Качвай се – казах аз.
Преди да успее да попита или да протестира, аз се съблякох и се преобразих в драконовата си форма. Наблюдавах я. През драконовите ми очи светът изглеждаше различно. Цветовете се промениха, а миризмите и звуците станаха по-важни от думите. Ароматът ѝ полепна по мен и аз вдишах дълбоко. Миришеше на мед, сладък и вкусен, а естественият ѝ аромат беше опияняващ.
Тя се поколеба. Достатъчно ли ми вярваше, за да ми позволи да я взема със себе си? След миг размисъл тя се приближи. Свих предния си крак и ѝ позволих да стъпи на коляното ми, за да може да се качи на гърба ми.
Беше лека като перце. Осъзнах докосването ѝ, когато сложи ръце на врата ми. Люспите се полюшваха под пръстите ѝ.
– Добре ли е така? – Попита тя, поставила краката си в основата на крилата ми. Изпръхтях и се издигнах. Тя изкрещя, когато се издигнахме в полет. Веднага щом бяхме във въздуха, избрах посока и размахах криле. Когато се изстреляхме напред, тя се държеше здраво. Не изкрещя отново. Вместо това музикалните нотки на смеха ѝ паднаха в ушите ми, а чистата ѝ наслада беше като пяна по кожата ми. Харесваше ми да мога да летя. Прекарвах много ранни сутрини тук, излитайки, за да избягам от всички в живота си. Но когато Вайълет беше с мен, това придобиваше ново измерение. Изгубих се в нейното детско учудване, че вижда света от този ъгъл, и се огледах наоколо с нови очи.
Академията „Брейтън“ се смали под нас. Розедин се отдалечаваше, различните къщи и квартали се смаляваха и сливаха, докато не остана само едно огромно пространство на обществото между гъстата, буйна гора, която го заобикаляше.
Отлетяхме от града. Не беше много далеч с моята скорост и сила и след около половин час към планините се виждаше реката. Тя блестеше като скъпоценен камък, докато си проправяше път през дърветата, блестяща и красива, докато водата не се втурна в бяла буря надолу по скалата – водопад, който изглеждаше като излязъл от книга с приказки.
Спуснах ни към земята в основата на водопада. Тънката водна мъгла, която се носеше към нас, беше освежаваща. Вайълет се смъкна от гърба ми и се загледа в красотата около нас. Превърнах се отново в човешки образ и направих две крачки към нея, така че раменете ни почти се докоснаха.
– Често ли идваш тук? – Попита тя.
– Да. Понякога просто имам нужда от почивка, а това място е толкова далеч от всичко, което определя живота ми, че е бягство.
– Красиво е.
Почувствах страхопочитанието ѝ. Тя възприемаше това, което виждаше, а емоциите ѝ се сменяха между удивление и любопитство. Но под всичко това усетих горчивината на възмущението. Ароматът ѝ се промени и стана като дъжд. Беше аромат на тъга.
– Добре ли си? – Попитах.
Тя ме погледна и се усмихна.
– Разбира се.
Тя не знаеше, че мога да почувствам това, което тя чувстваше. Не знаех защо се е променила. Все още не можех да вляза в съзнанието ѝ, но можех да разбера какво чувства и по някаква причина тази гледка я натъжаваше. Исках да я защитя. Исках да ѝ помогна, да отнема всичко, което я беше налегнало.
Не исках само нея. Имам предвид, че наистина я исках. Вайълет беше адски секси и колкото повече я опознавах, толкова по-привлекателна ставаше. Не само отвън, но и отвътре тя беше красива.
Но една част от нея все още ме затваряше, а аз исках да вляза.
Бях се влюбил в нея. Казвах на всички, че това не е голяма работа и че нищо не се случва. Брин и Аякс обаче не бяха глупави. Те го виждаха.
В един момент трябваше да го призная и пред себе си.
Исках да бъда с Вайълет и това ме ужасяваше.
Двата пъти, в които се бях влюбил преди, ме бяха наранили като с нож и понякога все още се олюлявах от болката. Вече не ми пукаше за тези жени, но възстановяването от разрухата беше трудно. Да се отворя отново за това… беше шибано страшно.
Но да я нямам в живота си ми се струваше по-лошо, отколкото да рискувам болката. Да я няма наоколо беше нещо, за което не исках дори да се опитвам да мисля.
Бях се привързал към нея.
Наведох се малко по-близо, така че раменете ни да се докоснат. Вайълет ме погледна и ми предложи блестяща усмивка.
Не бях споделил това с никого, но се радвах, че съм я довел тук.
Тя разбираше. Никой от нас не можеше да го изрази с думи, но по начина, по който гледаше на всичко, по начина, по който се чувстваше, виждах, че разбира какво прави това място.
Тя също го усещаше.