Глава 7
За един парализиращ миг нямах представа какво да правя. Дали втурването към Иън щеше да унижи Фанес до такава степен, че да гарантира, че ще се бият на живот и смърт? Или пък оставането на страната на Фанес щеше да подтикне Иън да направи нещо още по-безразсъдно от това да нахлуе в храма на по-малък бог, сякаш мястото му принадлежи? Можех ли да направя нещо, за да предотвратя кръвопролитието, или бяхме безвъзвратно прецакани?
– Как проникнахте в охраната ми? – Поиска Фанес.
– Не без затруднения – отвърна Иън, като сега звучеше леко развеселен. – И чух, че трябва да победиш шампиона на управляващия храм, за да получиш право на безопасно преминаване в земите си, така че, който и да е шампионът, считай го за предизвикан.
Безвъзвратно прецакан е! – Помисли си другата ми половина.
Фанес срещна погледа на Иън. Не беше убягнало от вниманието ми, че Иън досега изобщо не беше благоволил да ме погледне.
– Кой си ти, че да си мислиш, че можеш да отправяш такова предизвикателство?
Дали Фанес се преструваше, че не познава Иън, защото не искаше да признае, че това е любовникът на годеницата му? Или пък Фанес не си спомняше как изглеждаше Иън сега, когато беше излекуван?
Иън със сигурност не приличаше на полуизсъхналата обвивка, която Фанес бе зърнал за пръв път, особено в облеклото си на средновековен рицар и съвременен воин. Червеникавата му коса се отъркваше в лъскавите доспехи на широките му рамене, а още брони покриваха китките, предмишниците и прасците му, преди една по-голяма част да покрие предната му част като нагръдник. Но останалата част от него беше облечена само в черно тактическо снаряжение, което предизвика няколко възхитени погледа от страна на гостите на Фанес за това как прилепналата по тялото материя подчертаваше мускулестите му бедра, бицепси и дупе.
Иън намигна на най-очевидните зяпачи, доказвайки, че периферното му зрение е остро както винаги. Дали и силата му се бе върнала към нормалното? Или все още беше твърде рано след онази ужасна, разкъсваща тялото магия? Беше се излекувал едва преди шест-седем часа…
– Аз съм син от благороден род, което е всичко, което трябва да бъда, за да отправя такова предизвикателство – отвърна Иън.
Такива ли бяха правилата? Колко сексистко и класово… и откъде Иън знаеше това, да не говорим как изобщо беше тук?
Ашаел се приближи до Иън, облечен в същата туника в гръко-римски стил като Фанес. Ето как Иън бе попаднал тук!
Погледнах Ашаел. Той помръкна, а после разпери ръце, сякаш искаше да каже, че това е по моя вина.
О, да, виновна съм! Исках да избухна. Всичко, което трябваше да направиш, беше да не телепортираш Иън в базата на Фанес в рамките на няколко часа след моето заминаване!
Фанес скръсти ръце.
– Каква беше титлата на баща ти?
Иън отново се усмихна.
– Виконт Мейнард, член на ордена на пиерите от раждането си през 1731 година на нашия Господ. В Уикипедия сме под „Виконти на Великобритания“, ако това помага.
Наполовина вярно. Той беше син на виконт Мейнард, но не законен. Истинското име на Иън беше Килиан и той беше извънбрачно дете на виконт Мейнард. Виконтът беше принудил Килиан да излежава присъдата на законния му наследник в затвора още през седемнайсетте години, тъй като Килиан приличаше достатъчно на наследника му Иън, за да не се съмнява никой в подмяната. Оттогава Килиан беше запазил името Иън и аз бях единственият жив човек, който знаеше, че това не е името, с което е роден.
– Аз също съм вампирско потомство на Менчерес, бившия фараон на Египет – каза Иън. – Така че имам благородническо потекло и от вампирската си страна.
Загледах се в Иън, сякаш можех да го накарам да онемее само със силата на волята си. Защо се разпиляваше в битка със същества, които дори не знаеше как да убие? Разбира се, Иън беше ядосан, но ако можеше само да задържи яростта си до зори, всичко щеше да приключи!
Тогава той все пак ме погледна. Дълъг, разпален поглед, от който ми се стори, че дрехите ми са се разлетели и са се приземили в краката му. Но под обсебващата страст видях твърдост, от която ме побиха неприятни тръпки.
Иън беше повече от ядосан. Много повече. Просто не знаех какво още е това и дали всичко е насочено към мен.
След това той погледна настрани, като отново обърна внимание на Фанес.
– Кажи ми, че тя е претендентът, срещу когото трябва да се изправя – каза той с най-натрапчивия си тон. – Бих искал да имам пълен контакт с нея.
Нека хаосът започне! – Помисли си другата ми половина, докато Фанес ставаше толкова бързо, че столът му се преобърна.
Аз също се изправих на крака. Дори не възнамерявах мракът ми да изригне от мен, докато не надхвърли сенките и не се превърне в потоп, който да удави опаловите светлини на пода, но се случи. Той покри и целия ми стол, поради което сега той приличаше на течен обсидианов трон. Мрежовият свят на практика пулсираше в покана под мен, а воалът се усещаше толкова тънък, че нямаше да ми трябват много усилия, за да го пробия. Не, чувствах се така, сякаш щях да успея да я отмахна със същата лекота, както Иън беше отмахнал мъглата, през която беше преминал.
Добре, може би бях прекалила, но никой нямаше право да наранява Иън за това, че е толкова безразсъден, освен мен.
– Спри – казах аз с глас, който се разнесе със зловещо ехо.
Гостите на нашата маса се разпръснаха. Дори Фанес се отдръпна, избягвайки течния мрак около мен.
Но не и Иън. Погледът му ме обхождаше, вземайки всичко – от мастилените води, които ме заобикаляха, до новите сребърни лъчи, осветяващи погледа ми, а веждите му само потрепваха в подканваща покана.
Ашаел пристъпи напред, като прочисти гърлото си.
– Дъщерята на Вечната река е права. Отправено е официално предизвикателство и трябва да се спазва протоколът.
Протокол? Не ми пука толкова за протокола…
– Отдавна боговете са ни дали изпитания, за да ги почитаме – продължи Ашаел. – Предизвикателят показа, че е достоен. Вашият шампион трябва да приеме. Нека изпитанията започнат!
Фанес ме погледна и след това хвърли дълъг поглед на Иън, който ме накара да си помисля, че най-сетне е осъзнал кой е. Дали от закъснялото признание, или от моята реакция.
След това, с арогантна усмивка, която ме накара да се притесня още повече, Фанес запляска с ръце.
– Ако претендентът настоява, тогава изведи моя шампион, Наксос, и нека изпитанията започнат!
Опитах се да намеря начин да заговоря Иън, но всички започнаха да се изнасят от залата, докато скандираха „на стадиона!“. За миг изгубих Иън сред ентусиазираната тълпа. Още една вълна от хора по-късно и Ашаел също се изгуби от погледа. След това видях само крила, докато Фанес ме обгръщаше в тях.
– Каква игра играеш, Веритас? – Изсъска той.
Бях твърде разтреперана, за да възразя срещу това как се надвесва над мен.
– Аз нямам нищо общо с това. Ако прекратиш това предизвикателство и ми позволиш да говоря с Иън…
– Твърде късно – прекъсна ме той. – Както онзи демон отбеляза, дори аз не мога да откажа да почета висшите богове, като откажа на един достоен претендент правото му на изпитания. Твоят любовник настоя да се срещне с моя шампион в битка, така че ще се срещне с него.
Фанес беше обвързан със същите традиции, които някога бяха накарали древните гърци да смятат официалните атлетически състезания за част от своята религия? Интересно, но защо изобщо Иън правеше това? Ако ми беше дал още половин ден, щях да съм си вкъщи!
– Какво ще стане, ако Иън загуби от твоя шампион?
Фанес ме погледна с поглед, който не се нуждаеше от тълкуване.
Лед се изкачи по гръбнака ми и се разнесе нагоре, докато дори върховете на пръстите ми не се почувстваха студени.
– Заради теб съжалявам, че той направи това – каза Фанес и пусна крилата си. – Ела. Можеш да гледаш изпитанията с мен.
Челюстта ми се сви. Да, щях да гледам, а ако се стигнеше дотам, щях и да участвам, защото всеки, който се опитваше да убие Иън, беше мъртъв.
Ще ги избия без милост – закле се другата ми половина.
За първи път двете с нея бяхме в пълно съгласие.
– Ти тръгвай. Аз ще бъда там след малко – казах.
Фанес се намръщи.
– Не бива да си сама сега.
Забелязах Ашаел в тълпата. О, нямаше да бъда сама дълго.
– Имам нужда от минута за себе си. – Строгият ми поглед спря Фанес, когато той отвори уста да спори. – Върви. Ще те намеря.
Фанес въздъхна.
– Ако настояваш, но не забравяй, че това не е моя работа. – Той хвана ръката ми, вдигна я и прокара устни по нея. – Никога не бих те наранил по този начин, ако имах избор.
Сега Ашаел се скри от погледа. Отдръпнах ръката си.
– Ще се видим скоро – казах и се насочих към мястото, където за последен път бях видяла Ашаел.