Глава 33
Господин и госпожа Рич, както Иън иронично ги беше титулувал, имаха няколко богати – и вкусни – приятели. Един от тях дори имаше служебен самолет. Това ни спести неприятностите, свързани с опитите да прекараме Ерешки през охраната на търговското летище. В момента тя може и да изглежда податлива на вампирски контрол над съзнанието, но това може да се промени. Кой знаеше кои от силите на Дагон е погълнала, но не е показала, а може би дори още не знаеше за тях?
Напуснахме богатата група с по-нисък брой червени кръвни телца и спомен, че са дали служебния самолет назаем на „приятели“. Това щеше да ни осигури ден-два, преди магнатът да се измъкне от внушението на Иън и да тръгне след самолета си. Направихме така, че да го намери лесно, като го оставихме на летище Уайт Плейнс в Ню Йорк, а след това взехме „Юбер“ до Манхасет.
Един поглед показа защо Иън беше определил този дом като свой „любим“. Беше също толкова голям, колкото и просторното имение на Йона, но трите балкона на Иън бяха украсени с различни резбовани творения вместо с цъфтящи растения. Не ме изненада, че вкусът на Иън варираше от фантастичното до еротичното. Погледнах каменни гаргойли, които развратничеха с жени, мъже и сатири – или това бяха кентаври? – преди Иън да вкара мен, Силвър и Ерешки вътре. Нощта току-що беше паднала, което правеше безопасно за демоните да бродят отново. Колко бързо Дагон можеше да проследи Ерешки? Или Иън, ако Дагон проследяваше силата си в Иън по същия начин, по който заклинанието, вградено в Иън, сега проследяваше другите? Скоро щяхме да разберем. Само се надявах да сме готови.
Едва имах време да се полюбувам на богато украсената дърворезба по стените на голямото фоайе, когато чухме как спира кола. Настръхнах, макар да знаех, че Дагон щеше да накара друг демон да го телепортира тук, ако ни беше открил и възнамеряваше да ни устрои засада. Дагон нямаше да подкара и да затръшне вратата на колата, когато излезе. Когато чух втората врата на колата да се затваря по-тихо, се отпуснах.
– Кат и Криспин – каза Иън. – Навреме, поне веднъж. Вземете я – добави той към един от двамата вампири, които влязоха в коридора, след което бутна Ерешки към тях. – Дръжте я подсигурена и не я подценявайте. Тя не е нормален човек.
С това Иън отвори двойната врата, преди двойката, която вървеше към тях, да успее да почука.
– Имаме проблем с демони, така че ще разберете защо няма да ви поканя да влезете – поздрави ги той.
Боунс – чието рождено име беше Криспин, но само Иън го наричаше така – погледна остро Иън, докато двамата със съпругата му Кат влизаха вътре. Червените кичури на Кат все още бяха боядисани в онзи отвратително сиво кафяв нюанс, а косата на Боунс все още беше толкова дълга, че скриваше половината му лице, но аурите им караха въздуха да трещи. Когато прекрачиха прага, без да се колебаят, още един възел в мен се отпусна. Никой демон не би могъл да влезе в частна резиденция, без да бъде поканен преди това, така че това не бяха Дагон и друг демон, които носят блясък в опит да ни заблудят.
В следващия миг осъзнах, че съм се отпуснал твърде рано. Нещо голямо и тъмно тупна на площадката пред къщата с такава сила, че каменният фонтан до него размърда водата по стените си. Алармите по периметъра започнаха да гърмят, но над силния им грохот долових проклятието на Иън… и разбрах, когато тази голяма, тъмна форма беше мигновено осветена от множество прожектори от покрива.
Менчерес.
– Не се притеснявай, аз също няма да чакам покана – каза бащата на Иън, докато се приближаваше към къщата.
Иън погледна зле Боунс.
– Нисък си ти, Криспин.
Боунс вдигна вежди.
– Както би казал, отплата, Иън.
Последвах Иън в гостната, борейки се със спомените за последната среща с най-близките му приятели. Бяхме се представили пред тях като обсебени младоженци. Тогава те не бяха повярвали, но бяха по-сдържани в недоверието си, а аз включвах в това описание и смъртните им заплахи към мен. Сега ръкавиците явно бяха свалени.
– Знам защо си продал душата си – каза Менчерес, щом Иън затвори зад себе си вратата на хола от опушено стъкло.
– От всички възможни моменти да нямам хероин – промълви Иън. После отиде до кристалните декантери на рафта и си наля голяма чаша от каквато и да беше тъмно кехлибарената течност.
Менчерес го погледна, преди обсидиановият му поглед да се спре върху мен. Тежестта му ме накара да се почувствам така, сякаш съм скована с пласт върху пласт дебели вериги. После погледна към Силвър, който долетя и започна да подсмърча в краката на бившия фараон.
– Силвър – казах аз с порицание.
– Той мирише на моите мастифи – отвърна Менчерес, а погледът му стана насмешлив. – Макар че нито един от домашните ми любимци няма крила.
– Кой друг иска уиски? – Каза Иън, като не обърна внимание на това. – Знам, че ти си да, Криспин. Кат? Веритас?
– Ще изпия малко – казах аз и си помислих: – И аз бих искала да има малко демонична кръв, с която да го подправяш.
Той ми подаде чаша, пълна колкото неговата, после даде една наполовина пълна на Боунс, преди да заеме стола до моя.
– И така, Влад или Лейла най-накрая позволиха да се разкрие тайната ми – каза Иън с разговорен тон.
– Неправилно – отвърна Менчерес със същата фалшива любезност. – И тя, и Влад отказаха да ми кажат, но Влад каза да гледам по-внимателно видеото с фалшивата ми екзекуция. Аз го направих. Ти си почти извън обсега на камерата, но след като Влад уж ми отряза главата, ти се приближаваш към него с нож. Влад казва: „Недей“, а ти отговаряш: „О, няма да те убия. Ще оставя Менчерес да го направи. След това видеото свършва.“
Не бях там в онзи ден, но знаех какво се случи след това: Иън беше отрязал предпазната татуировка, която пречеше на Дагон да го намери. И Дагон се затича.
– Сега най-накрая разбрах какво си имал предвид. – Гласът на Менчерес изгуби приветливостта си и се превърна в суров дрезгав глас. – Ти се закле да ме върнеш, за да мога да отмъстя за собствената си смърт, а има само един начин да го направиш – като продадеш душата си.
– Само че ти не беше мъртъв. – Тонът на Иън беше лек, сякаш не беше платил с нещастие, смърт и още по-лошо за безкористната си постъпка. – Направи за Дагон добра веселба, като ми каза това, след като сделката ни беше сключена.
Болката се бе врязала толкова дълбоко в чертите на Менчерес, че за миг той изглеждаше на истинската си възраст въпреки неугледните си, красиви черти.
– Обещавам ти, че ще поправя това.
– Не е нужно.
Главата на Менчерес, която се беше накланяла от мъка, се вдигна. Иън продължи с махване в моя посока.
– Жена ми е пълна с изненади. Това, че ме издърпа обратно от гроба, след като смъртта ми отмени дълга на душата ми към Дагон, е само една от тези изненади.
– Как? – Невярващото избухване на Кат беше повторено от съпруга ѝ. Менчерес изглеждаше твърде шокиран, за да говори.
– По същия начин, по който правя всичко останало – казах аз, надявайки се, че неяснотата ще бъде достатъчна. – Бибити-бобити-буу.
Менчерес най-накрая намери глас.
– Магията може за кратко да съживи плът или кости, но не може да извади душа от задгробния живот и да я върне обратно в тялото. Това може да го направи само демоничен търговец… или може би самият демон.
Отвращението докосна чертите на Кат. От втвърденото изражение на Боунс той също подозираше това.
– Не ме обиждай – изригнах, преди да осъзная, че с коментара обиждам собствения си полубрат. – Макар че не всички демони са зли – поправих се. – Освен това аз съм – дъщеря на въплъщението на реката между живота и смъртта, ако повторя как го описваше моят полудял брат – нещо друго – завърших аз.
– Полубог – каза Иън със същата непринуденост, с която им беше предложил уиски.
Менчерес ме погледна с поглед, който не беше съвсем изненадан. Боунс обаче се изправи на крака.
– Косата ти. – Всъщност беше започнал да се отдръпва от мен, преди да се улови и да спре.
Иън извъртя очи.
– Наистина, Криспин? Дръж се на своята възраст.
Кат беше по-пряма.
– Какво, по дяволите, скъпи?
Боунс седна, а по чертите на лицето му премина светкавица на смущение. След това те се втвърдиха и аурата му пламна, сякаш се въоръжаваше.
– Твоята. Косата. – Всяка дума беше обвинение.
– Грубо – изсъска му Кат, преди да каже: – Мисля, че пъстрите ти коси са готини – на по-силен глас към мен. – Разбира се, аз съм фен на Бъки, а синьото и златното са цветовете на Мичиган, но…
– Те не са почит към „Върколаците“, Коте – прекъсна я Боунс. – Помниш ли Ангела на смъртта, за който ти разказах? Когато зърнах истинската му форма, косата му беше точно като нейната.
Очите на Кат изпъкнаха, докато изглеждаха така, сякаш се опитват да избягат от лицето ѝ.
– Мислех, че моето родословно дърво е прецакано – въздъхна тя. – Уау.
Изведнъж въздухът сякаш ме притисна; предупреждение от страна на Менчерес.
– Ариел, дъщеря на Акън – каза той, гласът му беше нисък и звучен, докато ми даваше истинското име. – Наистина ли Иън е свободен от дълга на душата си към този демон?
Най-после нещо, на което можех да отговоря без колебание или неяснота.
– Да.
– Тя също така накара един дух тайно да ме пази и ми постави заклинание, което бумерангово сваляше всяка злонамерена магия от мен и я изпращаше обратно при заклинателя си – каза Иън, в резултат на което Менчерес ме дари с първата си истинска усмивка. – Но нищо от това не е причината, поради която повиках Кат и Криспин тук – продължи той. – Току-що разбрах, че Тимъти е жив.
– Моят приятел Тимъти? – Веднага след това Кат погледна обвинително Боунс. – Не си ми казвал, че го смяташ за мъртъв!
– Защото не съм го направил – започна Боунс с раздразнен тон, после спря, когато видя лицето на Иън. – Не искаш да кажеш… ?
– Наистина имам предвид – мрачно отвърна Иън. – Сам го видях, докато крадях това. – С едно движение посочи издутината под ръкава си. Вярно, все още не бяха видели рога. – И никога няма да се досетите защо се е крил от нас през всичките тези години.
– О, имаш предвид твоя приятел Тимъти от времето, когато всички бяхте хора – каза Кат, като се досети. – Ако е жив, това е страхотно!
Боунс погледна Иън оценяващо, преди да се обърне към нея.
– Ако това бяха само добри новини за това, че Тимъти е жив, Иън нямаше да настоява да ни ги съобщи лично. Какво е направил Тимъти? – Обърна се той към Иън.
Иън се облегна назад с въздишка.
– Това е, което е могъл да направи. Спомняш ли си, че Тимъти си тръгна, защото търсеше Каин? Той и сектата, към която се присъедини, вярват, че са го намерили, или останките на Каин, както е тръгнало. И което е по-важно, те вярват, че тези останки могат да бъдат върнати към живот, ако им се даде да пият кръвта на трикръвен човек, вампир и гул.
Светлината изведнъж експлодира около Кат в усукващи се, диафанообразни форми, а неземно стенание ме накара да стисна ушите си. Също толкова бързо тя изчезна, оставяйки Кат с ореол в нищо друго освен в изкуственото сияние на финото осветление на стаята с високи шапки, а единственият звук идваше от доволното хъркане на Силвър, който се настани близо до краката на Менчерес. Огледах се наоколо, учудена, че никой друг сякаш не забеляза, че за миг Кат е била заобиколена от смъртоносни призраци.
– Твоят стар приятел иска да обезкърви дъщеря ми? – Изсъска тя.
– Ако знае за нея, да – отвърна Иън откровено. – Разбира се, Тимъти не ме уби, когато имаше възможност, но никога не бих заложил на приятелство срещу фанатизъм, а Тимъти сега е фанатик.
Боунс се протегна, за да хване ръката на Кат.
– Тогава се надявам никога повече да не го видим – каза той, а тонът му не беше по-малко смъртоносен заради новата му мекота. – А сега, какво е това нещо, което си откраднал от него?
Станах, без да имам нужда да гледам как Иън демонстрира забележителните способности на рога. Сигурно все още изпитвах обида към реликвата за това, че едва не откъснаха главата на Иън и едва не го убиха.
– Ще проверя какво става с Ерешки – казах, докато Иън сваляше кашмиреното си яке. Иън беше пристигнал в къщата на плажа тази сутрин, облечен само в скъсани панталони, а господин Рич беше с подобен размер, така че Иън беше нахлул в гардероба му. Аз не го съдех; сега носеше кашмирен пуловер и панталон, любезно предоставени от госпожа Рич.
– Ще дойда с теб – каза Кат и ме изненада.
Бяхме на половината път до вратата, когато Менчерес внезапно препречи пътя ми. Напрегнах се, но той само ме сгъна в прегръдките си.
Бях изненадана. Дори и в най-приятелските си моменти, ние с Менчерес не се прегръщахме. Едва когато Менчерес прошепна:
– Благодаря – с вибриращ от емоции глас, разбрах защо е направила това.
Иън. Разбира се. Общото между нас беше, че го обичаме.
– Няма за какво. – Въпреки че не го направих за теб…
Менчерес ме освободи.
– Откакто те познавам, Веритас, или съм ти се възхищавал като съюзник, или съм те уважавал като равен, или съм се опасявал от теб като противник. Сега за мен е голяма чест да те приветствам в семейството си като дъщеря.
Усмивката на Иън казваше: – Казвах ти, че ще го направи.
Бях трогната, но не можех да покажа колко много, без да разкрия чувствата, на които Иън все още не отвръщаше. Ето защо прикрих по-дълбоките си емоции с крива усмивка.
– Това е мило от твоя страна, Менчерес, но като се има предвид, че съм с повече от сто години по-възрастен от теб … няма да те наричам „татко“.
Той се засмя. Така направиха и всички останали, което прикри уязвимостта на момента за мен. Или поне така си мислех. С ъгъла на окото си забелязах, че Кат ме погледна многозначително. Дали тя беше много проницателна, или всичките ми усилия бяха напразни, защото това, което изпитвах към Иън, беше изписано на лицето ми?
Не исках да разбера.
– Ерешки – казах, сякаш им напомнях къде отивам. – Къде е тя?
– Попитай някой от моите стражи – отвърна Иън. – Те ще ти покажат.
Погледнах към Кат, като ми се искаше да имам извинение да я избягвам сега.
– Все още ли идваш? – Моля те, кажи не…
– Точно зад теб – отвърна тя с бърза усмивка.
По дяволите.