Глава 34
Възнамерявах да избегна разговора с Кат, като бързо намеря един от охранителите на Иън, който да ме отведе до Ерешки. Едва излязохме от всекидневната обаче, преди Кат да започне да ме дърпа през официалната зала към една от многото стаи отвъд нея.
– Библиотеката – възкликна тя, сякаш никога преди не беше виждала такава. – Последния път, когато бях тук, едва не убих Иън в нея!
Тя продължи да ме дърпа за ръката, за да ме накара да я последвам. Погледнах с копнеж тавана със стъклен купол над фоайето. Ако преметнех Кат през него, тя щеше да разбере, че не ми харесва да ме дърпат като непослушно малко дете, макар че това би било малко крайно. И грубо, предполагах.
Затова я оставих да ме заведе в библиотеката. Беше внушителна двуетажна стая с хиляди стари и нови томове по стените. В друга част се помещаваха свитъци в стъклени кутии. Можех да разглеждам книгите с часове, но Кат изглеждаше по-заинтересована от единственото произведение на изкуството в стаята – колекция от кости, оформени в мозайка на австралийската пустош.
– Не мога да повярвам, че Иън е сглобил това – възхити се тя. – Тя се разпадна на парчета, след като я хвърлих в главата му преди години.
Тя явно искаше да я попитам за този бой, така че го направих.
– Защо го хвърли по него?
– За отвличане на вниманието. Той току-що ме беше блъснал в стената и аз бях твърдо решен да го убия, въпреки че се изненадах колко е силен. – След това ме погледна свойски. – Но Иън чу ударите на сърцето ми и като всички вампири звукът го подлъга да повярва, че съм много по-крехка, отколкото изглеждам. Да бъдеш подценяван в битка ти дава най-доброто предимство в историята.
Още един разговор беше учтиво, реших аз. Освен това тя ме беше заинтригувала.
– Защо беше толкова решена да го убиеш?
– Това беше моята работа. – Тя поклати глава. – Някога бях в списъка за наблюдение на Пазителите на закона, така че сигурно знаеш, че работех за правителството, убивайки вампири, които безразборно убиваха хора. Мислех, че Иън е един от тези безразборни убийци, защото шефът ми ме изпрати след него. Едва по-късно разбрах, че причините на шефа ми са били лични. Иън беше превърнал брата на шефа ми във вампир, а малко след това новоизлюпеният маймуноядец беше унищожил по-голямата част от семейството на шефа ми.
Сега вече знаех за кого говори и колко буквално от нейна страна е описала този вампир като „мамка му“.
– Говориш за баща си, Макс. – Това прави бившия шеф на Кат неин чичо по бащина линия. Досега не знаех това.
– Да – каза тя с по-твърд тон. – Другото нещо, което Макс направи веднага след като получи кътниците си, беше да се свърже с майка ми, а той беше толкова новоизлюпен, че все още имаше жизнеспособна сперма. За да стане още по-лошо, веднага след това Макс накара майка ми да повярва, че е буквално демон. Знаеш ли какво е да израснеш със страх от себе си, защото са ти казали, че половината от теб е зло?
Изтръпнах, а после се проклех заедно с твърде възприемчивия си спътник. Мислех си, че Кат ме е завлякла тук само за да се похвали с отдавнашна битка, но истинската ѝ цел беше да ме конфронтира с борба, за която не би трябвало да знае, че водя.
– Видях лицето ти, когато Иън ни каза какво представляваш. – Гласът ѝ омекна. – Не се притеснявай, другите не го доловиха. Трябва да са го преживели, за да го направят, а те не са го. Но аз съм го преживяла.
Ако изведнъж ме бяха съблекли гола, щях да се почувствам по-малко изложена на риск. Иън ме беше карал да се чувствам по този начин много пъти, но аз му имах доверие, докато едва познавах жената срещу мен. За пореден път изхвърлих пред себе си предницата на пазителя на закона, сякаш беше щит.
– Не знам за какво говориш. – За мое облекчение гласът ми звучеше хладно и спокойно.
Тя изхърка.
– Глупости. Едва се държиш на краката си и аз не те виня за това. Мислех, че ми е трудно, като криех какво съм в продължение на няколко десетилетия. А ти си се крила хиляди години, докато си се маскирала като полицай-вамп, който държи задника си. Да се влюбиш и след това едва да не загубиш Иън, беше последната капка, нали? – Още един твърде многозначителен поглед. – На два пъти мислех, че Боунс е умрял, и двата пъти си изпатих до епична степен. Без значение колко издръжливи си мислим, че сме, подобна загуба секва твърде дълбоко, за да се справим с нея, нали?
Всяка дума разбиваше защитата ми по-бързо, отколкото можех да я възстановя. По-лошото е, че тя не беше приключила.
– Не знам как си върнала Иън от мъртвите, но се обзалагам, че за това е била нужна цялата сила на онази част от теб, която си крила. Няма как да върнеш този джин обратно в бутилката, след като веднъж е излязъл. Спомням си това от времето, когато се борех срещу вампирската си страна. Най-страшното беше колко много обичах да се поддавам на тази сила, когато най-накрая се отпуснах… и пуснах всичко в мен навън, за да го видят всички.
– Какво си ти, полукръвен нашепвач? – Избухнах, твърде разтревожена, за да продължа да се крия зад образа си на полицай-вамп, както го беше описала Кат.
Тъмносивият ѝ поглед блестеше в зелено.
– Не съм, но след толкова време би трябвало да си разбрала. Фактът, че не си, означава, че някой ти е казал, че другата ти половина е лоша, когато си била достатъчно млада, за да му повярваш. Не знам кой е бил…
– Спри – наредих аз, ужасена, че усещам как сълзите започват да напират. Как ме беше докарала до това толкова бързо? Или аз сама си го бях причинила? Все още ли бях толкова неконтролируема, колкото тя намекваше?
– Но трябва да си се доверявала на този човек, за да му вярваш толкова дълго – продължи тя, а тонът ѝ стана кремъчен въпреки новото съчувствие в очите ѝ. – Трябва да си го обичала и ти. Само някой, когото обичаш, може да те обърка толкова много и толкова дълго. Майка ми сигурно ми е мислила доброто, но е сгрешила, точно както е сгрешил и този, който те е обработил емоционално…
– Ти нищо не знаеш!
Сега вече крещях, а погледът ми зловещо потъмня. Бих търпяла тя да ме филетира, но бих изтръгнала кръвта ѝ и бих се изкъпал в нея, преди да ѝ позволя да не уважава баща ми.
– Тенох не греши. Никога не би се превърнал в най-безмилостния военачалник в света точно преди да умре, ако не знаеше, че тази част от мен е толкова опасна, че трябва да има някой също толкова опасен, който да ме спре, ако някога наистина пусна тази част от себе си на свобода!
Мокрота удари бузите ми. Помислих, че това са моите сълзи, докато не видях капките, които летяха от очите на Кат, преди да усетя още малки пръски по кожата си. Не исках да изтръгвам сълзите ѝ, но го направих, а от руменината, изпълнила кожата ѝ, кръвта ѝ също се издигаше на повърхността по-бързо, отколкото тя можеше да я насочи.
Завъртях се, стиснах очи, докато се опитвах да принудя другата си природа да се сниши, преди да се изкъпя в кръвта ѝ. Махни се, махни се, махни се! Изрекох и.
Това не беше достатъчно.
Отчаяно изпратих сетивата си към фонтана пред къщата на Иън. След това взривих яростта си във водата, която се съдържаше в него, вместо в жената, която беше прерязала вековни струпеи, за да ме прободе без усилие в най-дълбоката ми рана. Усетих как водата закипя, преди да се заледи толкова бързо, че екстремната промяна на температурата разби камъните. Звукът от експлозията на фонтана беше толкова силен, че прикри удара, който вратата на библиотеката предизвика, когато Боунс я отвори.
– Какво става? – Попита Боунс. – Чувствах, че от тази стая идва изблик на енергия.
Обърнах се и видях Иън точно зад Боунс. Кат все още ме гледаше, но поне не беше покрита с кръв. Нито пък нещо друго в стаята. Единствената повреда беше това, което Боунс беше направил на стената с вратата.
Добре. Бях се хванала навреме.
– О, това си бях просто аз, която не бях никак опасна – казах с язвително светъл тон. – А сега мисля да отида да проверя нашия затворник сама, благодаря.
Щях да си тръгна, ако в следващия момент в стаята не беше влязъл един от охранителите на Иън. Беше покрит с кръв, което ме накара да си помисля, че не съм насочила цялата си ярост към фонтана отвън. После задъханите му думи ме накараха да се замисля отново.
– Тя избяга!
– Как? – Поиска Иън, като вече се буташе покрай него.
Охранителят се затича, за да настигне Иън. Аз също го направих, което означаваше, че съм доловила отговора на пазача.
– Не знаем! В един момент тя беше прикована към стола. В следващия момент ние тримата бяхме окървавени, а тя беше изчезнала!
– Вдигни тревога – нареди Иън. – Тя трябва да бъде намерена!
– Не усещаш ли къде е? – Попитах го изненадано.
Устата на Иън се стегна.
– Не, не усещам.
Заклинанието на Йона беше дало на Иън значителен обхват. Дори Ерешки да се бе освободила по някакъв начин в момента, в който бе излязла от полезрението ни, тя не би могла да избяга толкова далеч за толкова кратко време.
Иън ни поведе надолу към солидно бетонно помещение, което приличаше на нова килия за задържане на вампири. Дебелината на вратата ѝ беше колкото дължината на предмишницата ми и нямаше прозорци. Би трябвало да е повече от достатъчна, за да побере Ерешки, но столът, който беше забит с болтове в пода, беше празен от всичко, освен от тежките вериги.
Иън се наведе до стола, после се изправи толкова рязко, че едва не го изтръгна от заварките.
– Какво е това?
Двамата окървавени пазачи в стаята се спогледаха виновно, преди чернокосият да отговори:
– Химикалка и хартия.
Погледът, който Иън им хвърли, би трябвало да ги накара да паднат на колене и да молят за милост.
– Защо и ги дадохте?
– Тя плачеше, че иска да напише прощална бележка – каза другият пазач, като се прегърби, сякаш усещаше ударите, които със сигурност щяха да последват. – Разхлабихме само едната китка. Ръцете и краката и все още бяха оковани. Какво би могъл да направи един човек само с една китка, хартия и химикалка? – Добави той защитно.
Затворих очи. „Иън чуваше сърцебиенето ми, беше казала Кат за първата им схватка. И както всички вампири, звукът го подлъга да повярва, че съм много по-крехка, отколкото изглеждах.“
Иън беше предупредил стражите си за Ерешки. Те все пак не се бяха вслушали и тя бе използвала това в своя полза. Но как?
Взех листчето хартия, което Иън беше стиснал в ръката си. Тогава челюстта ми се стегна, докато не чух как хрущялът се счупи, когато разпознах символите.
– Тя е нарисувала заклинание за нокаут и заклинание за телепортиране.
Ето защо Иън вече не можеше да я усети. Телепортационното заклинание можеше да подейства само веднъж, но щеше да е достатъчно, за да я отведе далеч оттук.
Иън вдиша рязко.
– Тя също не би трябвало да ги знае, ако спомените ѝ са ограничени само до това, което е знаела преди хиляди години като месопотамска селянка.
Той беше прав. Още повече че за телепортационно заклинание обикновено се изискваше практикуващ на високо ниво и мощни заклинателни средства, като например наситени с магия скъпоценни камъни, които да го закрепят. Ерешки разполагаше само с перо и хартия. Дори и да владееше някак си магия от такъв калибър, би трябвало да и е невъзможно да я изпълни, освен ако…
В съзнанието ми отново прозвучаха думите на Кат. Да бъдеш подценяван в битка ти дава най-доброто предимство изобщо.
Изведнъж разбрах как го е направила и яростта ми накара всички водопроводни тръби в къщата мигновено да се спукат.
– Тази шибана кучка!
Иън изглеждаше по-загрижен за това как бях започнала да треперя, отколкото за водата, която веднага започна да оцветява стените извън тази килия.
– Какво става?
– Тя никога не е била една от другите възкръснали души. – Едва успях да изтръгна думите покрай яростта си от това колко напълно ме беше измамила Ерешки, отново. – Тя само се появи, за да може твоето заклинание да потвърди това, защото в нея наистина има част от силата на Дагон. Има я още откакто Дагон я беляза, когато му продаде душата си, но за разлика от теб, Дагон никога не събра този дълг. Не му се е налагало. През цялото време Ерешки е била на негова страна като негов белязан от демони слуга!