Глава 39
Мъглявината, която съставляваше заобикалящата ме среда, спря със същата отвратителна рязкост, с която бях свикнала при телепортирането. Пътувахме до Дъмърстон, Върмонт, но оставихме колата си на една бензиностанция, за да се телепортираме по останалата част от пътя. Сега Иън спря на цял половин километър от мястото, където каза, че е усетил Ерешки.
Отседнахме в края на път 30. По тесния път север-юг нямаше коли, въпреки че в този час повечето работници щяха да се прибират у дома. Все пак този участък на Дъмърстон изглеждаше така, сякаш поне от десетилетия не е бил задръстван от трафик в час пик. Извадих бинокъла от чантата на Иън и го насочих натам, накъдето той посочи.
Зимата беше оголила много от дърветата, което ми позволи да видя покрай тях триетажна бяла вила с ограда в цвят на ръжда. От двете ѝ страни имаше две малки бараки, но хижата беше основната постройка, а зад нея се извисяваше планината. Избледняла табела отпред гласеше, че някога тук е имало ски писти, но по пустите писти, липсата на осветление и липсващите лифтове личеше, че е затворена от много години.
Въпреки това в нея можеше да има един жител. Не можех да преценя. Прозорците, които виждах, бяха залостени с дъски.
– Не мога да видя вътре, а и е твърде далеч, за да чуя сърдечен ритъм – казах на Иън, спускайки бинокъла.
– Ерешки е вътре – каза той с абсолютна увереност.
Значи тя е избрала добре скривалището си. Бившата ски хижа не беше в близост до никакви реки и когато изпратих сетивата си да проверят земята за водни резервоари, липсата на енергия, която се върна обратно, на практика ми крещеше „Изсушено!“. По земята дори нямаше сняг, въпреки че беше разгарът на зимата.
– Предполагам, че Сахара е била твърде далеч, за да пътува – казах само наполовина на шега. Със заклинанието за земетресение при Йона, заклинанието за телепортиране, за да напусне къщата на Иън, и свързването с мен чрез водното заклинание, Ерешки може би нямаше да има енергия да отиде по-далеч от Върмонт. Хиляди години демоничен бранд или не, това все още беше много магия, която тя владееше.
Иън изпусна мрачно хъркане.
– Ако е искала да живее, е трябвало да измисли друго заклинание за телепортиране.
– Вероятно и е свършил сокът – отвърнах аз.
Той ми хвърли хищен поглед.
– Тогава това ще е лесно.
Ако беше така, това щеше да е първото лесно нещо, което ни се беше случило, откакто се съюзихме преди месеци. Все пак можех да се надявам.
– Да намерим укритие – каза той, като вдигна трите ни тежки чанти.
Избрахме останките на голямо дърво за наше скривалище от другата страна на път 30. Беше на стотина метра по-далеч от хижата, а освен това околният участък от вечнозелени дървета блокираше гледката ни, но Иън ме увери, че може да я усети, ако се опита да тръгне. Не бях видяла кола на паркинга на хижата, но Ерешки можеше да е скрил някоя отзад. Или пък можеше да направи това, което направихме ние, и да остави колата си на друго място – ако приемем, че е шофирала до тази част на Върмонт. Това би могло да е мястото, където се е телепортирала, когато е избягала от Иън. Това беше станало само преди един ден, макар да ми се струваше много по-дълго.
– Готова ли си? – Непринуденият тон на Иън опровергаваше новия пламък в аурата му, докато той държеше торбичка с няколко камъка, напоени с магия.
Погледнах го равнодушно, докато го вземах.
– Повече от готова.
Ерешки беше казала, че ако знам къде е, ще я убия и ще причакам Дагон до костите ѝ. Да и призная, това беше добра идея. Просто бях променила реда на събитията.
Изчакахме, докато се стъмни толкова, че само друг вампир или демон можеше да види. В този участък от пътя липсваха улични лампи, а външното осветление на хижата отдавна беше угаснало, което позволи на чернотата да погълне района. Само от време на време светлините на фаровете пробиваха мрака. Така прикрити, Иън и аз започнахме да поставяме камъните по периметъра на бившата ски хижа. Иън постави своите в петте върха на звездата на пентаграма. Аз поставих своите на петте върха на вътрешния пентаграм. Не разполагах с предимството на телепортирането да се прикривам, така че в случай, че бъда забелязана, носех обичайния си блясък. Ерешки ме беше виждала само в истинската ми форма, така че нямаше да ме разпознае, докато носех стройния си, рус вид на пазител на закона.
Когато приключихме с поставянето на камъните, нарисувахме магически кръг около цялата пентаграма, след което се върнахме в скривалището си. Там започнах да запълвам двойно заграденото пространство с още магия, като не бързах, за да бъде заклинанието неоткриваемо за всички, освен за най-силните магьосници.
– Готово – казах повече от час по-късно.
Аурата на Иън отново пламна.
– Сега чакаме Дагон да използва връзката си с марката на Ерешки, за да я намери.
Ерешки беше казала, че Дагон се свързвал лично с нея за новини, когато искал такива. След всичко, което се бе случило, той щеше да иска актуализация, добре. Само се надявах, че вече не е получил такава през осемнайсетте часа, откакто Ерешки беше избягала.
– Ако имаме късмет, няма да мине много време, докато успееш да я убиеш – казах аз, опитвайки се да остана оптимист.
– Невъзможно. – Бърз като мълния, тонът на Иън се смени със смъртоносното прорязване на нож. – Тя се смееше на това, което ти направи. Всяка секунда, която живее след това, е твърде дълга.
Имала съм поезия, написана за мен, която не ме е карала да чувствам същата топлина.
– Ти си я вземи, а аз си вземам Дагон – казах тихо. – Ще сложим край на това, дори ако трябва да седим тук цяла седмица.
Той се усмихна, изражението му се промени от напрегнато отмъститело обратно към нормалната му, весела арогантност.
– Надявам се, че няма да е толкова дълго. Топките ми вече замръзват на ледени кубчета.
При мъжете винаги се връщаше към гениталиите.
– Ще се размразят – казах сухо и започнах да разопаковам останалия ни багаж.
Половин час по-късно бяхме преоблечени в тактическото снаряжение, което Иън беше донесъл, с костени ножове на коланите и други оръжия, прикрепени към ръцете и краката ни. След това приседнахме зад останките на падналото дърво и зачакахме.
Погледнах залязващото слънце с надежда, въпреки че то беше третото, което виждах от тесния си перчем зад дървото. Тъмнината означаваше още един шанс Дагон да пристигне – може би. Това щеше да е адски подходящ момент демонът да стане модерен и да се свърже с Ерешки чрез текст, вместо с лично посещение.
Кръвните ни торбички бяха на привършване, тъй като и двамата ядяхме повече, за да поддържаме енергията си на максимални нива. Освен това получавахме съобщения от хората на Иън, в които се казваше, че Силвър се държи „мрачно“. Не ми харесваше да го оставям, но засада на открито не беше място за домашен любимец. Също така не можех да рискувам Силвър да пострада, когато Дагон – надявам се – пристигне и борбата започне.
– Сигурен ли си, че Ерешки е още там? – Не можех да не попитам. През цялото това време тя нито веднъж не беше излизала, за да си вземе храна или вода.
Иън ме погледна злобно.
– За трети път, откакто започнахме това наблюдение, да.
Той не се постара да скрие раздразнението си, но аз започнах да се чудя дали Ерешки не ни е измамила. Никога не бяхме се доближавали достатъчно до ски хижата, за да проверим дали Ерешки е вътре, тъй като не искахме да рискуваме да бъдем забелязани. Възможно ли е тя да е напоила някой предмет със силата на Дагон и да го е оставила там, за да ни отклони от следите си? Знаеше, че Иън има в себе си заклинание за засичане на силата на Дагон, така че въпреки клетвата ми да не я убивам, може да е взела предпазни мерки, за да не бъде открита.
Няколко часа по-късно бях толкова убедена в тази теория, че се канех да извикам приятелката си Лия. Духът можеше да влезе в хижата, за да провери дали Ерешки е там, без да бъде забелязана. Всъщност защо не се бях сетила за това преди няколко дни? Ако Ерешки ни беше измамила, сега можеше да е на континенти от нас…
Иън изведнъж се напрегна и аурата му затрещя с достатъчно енергия, за да се почувствам така, сякаш ме е ужилил рояк пчели. Хванах ръката му, а очакването ме връхлетя.
– Дагон ли е? Той тук ли е? – Прошепнах.
– Да – отвърна Иън с тиха жестокост.
Отхвърлих одеялото от нас. След това, почти без шум, и двамата се изправихме на крака. Преди да срещна очите на Иън, напипах един от ножовете си с демонични кости. Последния път, когато бяхме устроили засада на Дагон, Иън беше умрял. Този път нямаше да позволя това да се случи, независимо от всичко.
Той ме погледна с поглед, който не можах да разчета, докато ми подаваше искрящия син диамант. Магията пропълзя по ръката ми, болезнена в своята сила, но ние се нуждаехме от всяка частица от нея. Свих юмрук върху диаманта и Иън взе стиснатата ми ръка в своята.
– Този път печелим – каза той, сякаш четеше мислите ми.
– Този път ще спечелим – повторих аз. Независимо от всичко.
Ръката му се затегна, а след това обкръжението ни се замъгли.
Миг по-късно размазването спря, разкривайки вътрешна стая на първия етаж на хижата. Беше оголено, с изключение на няколко пейки, шкафчета и гишета, където някога трябваше да се регистрират скиорите. Сега стените бяха покрити с графити, а боклукът покриваше по-голямата част от дървения под, който беше изпочупен от възрастта. Миризмата на стара урина, изпражнения и боклук беше почти непреодолима.
Но освен това усетих и нотка на люляк и лавандула. Ароматът на Ерешки. Иън беше прав, тя беше тук, вероятно на втория етаж. Друго вдишване разкри по-суровия аромат на сяра. Тя не беше сама. Иън отново беше прав. Дагон беше тук.
Отидох до далечната страна на стаята, след което погледнах към Иън. Той провери координатите, програмирани в умния му часовник, и кимна, потвърждавайки, че съм в центъра на нашата пентаграма.
Наведох се, разчистих боклука и ударих синия диамант в пода достатъчно силно, за да пробие дървените дъски. Магията избухна с такъв осезаем порив, че боклукът се разхвърча във всички посоки.
Усетих как магията намери камъните в петте върха на звездата на пентаграма и ги активира. След това намери петте камъка в кръга около пентаграма и изпълни и тях. Но кръгът не позволяваше на магията да стигне по-далеч, така че тя се върна обратно към синия диамант със силата на хиляди ускорени влакове. Усетих, че се приближава, прикрих се и се подготвих.
Дъските, които покриваха прозорците, се взривиха навътре. Дървените парчета и останалите от прозореца парчета стъкло ме запратиха, преди магията да ме застигне с удар по цялото тяло, който ме запрати нагоре и ме заби в тавана. Иън беше отхвърлен назад достатъчно силно, за да откъсне от стената редица скиорски шкафчета. Главата ми звънеше, тялото ме болеше и едва виждах през мъглата от боклуци, която се въртеше наоколо като най-уродливите конфети на света, но въпреки всичко нададох хриплив вик.
– Имам го!
Магията, която ни беше издухала от краката, сега не позволяваше на никого да влезе в пентаграмата, която обграждаше цялата хижа и част от територията ѝ – от решаващо значение, за да не може Дагон да доведе демонични подкрепления. Но кръгът около пентаграма беше истинският капан. Той държеше всички в пределите си, докато слънцето не се провреше през синия диамант, който сега лежеше като изхвърлена играчка на застлания с боклуци под. Нямаше път навътре, нямаше път навън. Така или иначе, войната ни с Дагон приключва тази нощ.
Иън се отлепи от шкафчетата, след което захвърли настрани изпочупената каша, за да ме провери.
– Добре съм – уверих го аз, макар че ръката ми сякаш беше парализирана от това, че държах диаманта, докато цялата тази магия се изливаше през нея.
– Тогава да вземем дюшемето. – От тона на Иън почти капеше кръв. – Заклинанието, което баща ти е направил на Дагон, би трябвало да го накара да коленичи от това, че е толкова близо до мен…
– Не съм на колене – изсъска познат глас.
И двамата се обърнахме.
Дагон беше на върха на стълбището, което свързваше втория етаж с тази стая. Сините му очи блестяха от злоба, а бледата му руса коса се вихреше от остатъчните вълни на магията, но както беше описано, той не беше на колене. Все пак се подпираше силно на Ерешки и тя изглеждаше така, сякаш не ѝ е приятно да бъде неговата версия на патерици. Може би защото изглеждаше изтощена. Каквото и да бе правила през последните три дни, то се бе отразило на нея.
– Какво мислиш, че си постигнал с това заклинание? – Продължи Дагон със същия змийски тон.
– Смятай, че вратите на това място са заключени – отвърнах с дълбоко задоволство.
Иън дари демона с блестяща усмивка.
– Използвах синия диамант, който откраднах от теб, за да закрепя заклинанието.
Дагон не изглеждаше уплашен, като чу, че е заключен с нас. Надявах се, че това е било прекалена самоувереност, а не нещо по-зловещо.
Ерешки обаче изглеждаше разтревожена, което беше студена утеха.
– Ти наруши обета си – каза тя. – Дагон ми каза, че ще го направиш.
– Той грешиш – отвърнах аз. – Няма да те убия, Ерешки. Иън обаче има други намерения.
Усмивката на Иън накара леда да се прокара по кожата ми, въпреки че беше насочена към Ерешки, а не към мен. Ако смъртта се отдадеше на прелюдия, преди да стигне до финалния акт, тя щеше да започне с тази усмивка.
– Давай, попе? – Промърмори и той.
Ерешки потръпна. Дагон се изплю.
– Всички сме в капан тук, колкото и дълго да трае заклинанието ти, така че ако ме искаш, ето ме!
Той ме дразнеше да го нападна. Да направя каквото и да било, което Дагон искаше от мен, щеше да има обратен ефект, затова останах на мястото си. Иън сигурно също си е помислил, че това е капан. Той сложи ръка на ръката ми.
– Не мърдай – каза той през току-що стиснати зъби. – Чувствам, че нещо се изгражда…
Издърпах щифта на другата си природа, вярвайки повече на това, отколкото на всичко, което демонът се готвеше да направи. Силата ме заля, затъмнявайки зрението ми, а останалите ми сетива се раздвижиха. Изпратих тази сила към Дагон, търсейки всяка капка течност в тялото му. След това стегнах силата си около тях и ги дръпнах. Той не можеше да ни навреди, ако беше прекалено дехидратиран, за да се движи.
Течностите на Дагон се удариха в пода в широка червена ивица, която по-скоро усетих, отколкото видях. Ударът, който чух, беше как Дагон се сгромолясва на земята, а Ерешки вече не можеше да понесе цялата тежест на тялото му. След това множеството доволни удари сигурно бяха ударите на тялото му в стъпалата, докато Дагон падаше по стълбите.
Имах миг, за да се насладя на звука, преди магията на Дагон да се впие в мен с такава сила, че всичките ми сетива да се отдръпнат.