БАНЯН
Когато часът свърши и учениците се изнизаха, аз се обърнах и се загледах в първокурсничката. Беше секси. Господи. Червена коса, която, обзалагам се, се превръщаше в огън на слънцето. Виолетови очи, които ме пронизваха. Деликатни черти, разтърсващо тяло…
Да, тя беше всичко.
Да я вкарам между чаршафите щеше да е удоволствие.
По-рано се държах като гадняр, но баща ми ме настърви, а професор Нотли там долу ме беше натоварил с оценките ми. Татко знаеше, че се караме само когато той ми говори за оценките, затова говореше с професорите и ги оставяше да ми говорят за тях. Което означаваше, че не мога да бъда пълен с глупости и да се отнасям с тях като с боклуци, защото всъщност ги харесвах. Освен това той получи това, което искаше – някой да ми изнася лекции за оценките – защото никой не отказва на баща ми.
Никой, освен мен.
Загубих – загубих.
Това бяха двете страни на една и съща шибана монета – да се опитвам да получа одобрението на баща ми и да го ядосвам, че не го получава. Винаги.
Когато тя ме погледна, аз и се усмихнах. Онази усмивка, която винаги разтапяше момичетата и ги разгорещяваше.
Но Малката мис Огън там извърна очи и взе книгите си. Обърна ми гръб и излезе.
Какво става? Жените винаги падаха в краката ми на поклонение.
– Кой се изсра в кафето ти? – Попита Аякс, когато излязохме от лекционната зала.
– Хубава визуализация – каза Брин и се присъедини към нас. Тя беше доловила последното изречение.
– Какъв е нейният проблем? – Попитах, кимвайки към червенокосата, която се полюшваше на слънчевата светлина.
Да, точно както си мислех. Огън.
В момента, в който слънцето докосна косата ѝ, тя сякаш пламна. Искаше ми се да прокарам пръсти през кичурите ѝ. Исках да хвана шепи от нея и да придърпам лицето ѝ по-близо до моето…
– Толкова си свикнал всички да падат в краката ти – прекъсна Брин мръсната спирала на мислите ми. – Не разбираш, когато една жена просто не се интересува.
– Не, не разбирам защо тя не се интересува – казах аз.
– Сигурно, защото си истинска партия – каза Аякс, а Джори се ухили.
Извъртях очи и тръгнахме към кафенето. Опашката се разпръсна пред мен и тълпите се разделиха като вода. Минахме в началото на опашката и си избрахме сандвичи за обяд.
– Знаеш ли какъв е проблемът ти? – Попита Брин, когато кимнах на жената зад касата, за да запише цялата ни храна в моята сметка.
– За какво говориш? Аз нямам проблем.
– Това е част от него – каза Брин, усмихна се и ме побутна с подноса си. – Проблемът ти е, че никой не ти казва „не“. Така че не знаеш какво означава това.
– Какво какво означава?
– Не.
– Какво?
Брин завъртя очи и се засмя.
– Тя ще моли за вниманието ти за нула време – каза Джори. – Тя просто е унизена, защото Аякс направи онзи коментар за Обикновените.
– Какъв коментар? Аз просто говорех за факти.
– Ти си копеле – засмя се Брин.
Когато излязохме от кафенето на слънчева светлина, по същия път, по който беше тръгнало новото момиче, се огледах, опитвайки се да я открия. Със светкавицата на косата ѝ щеше да е невъзможно да я пропусна, ако седеше някъде на тревата.
Но тя не се виждаше никъде.
– Търсиш ли я? – Попита Аякс.
– Защо да я търся?
– Защото на нея не ѝ пука за теб, а сега играта е в ход.
Извъртях очи.
– Не е нужно да преследвам някой, който не ме иска. Мога да имам всеки, когото искам. – Седнахме на тревата, а аз се облегнах на един лакът и отлепих целофановата опаковка около сандвича си.
– Ти си хищник – отбеляза Аякс. – Тръпката от преследването.
– Ти бъркаш жените с месото – каза Брин.
– Не, не, той има право – контрира я Джори. – Жените и месото са почти едно и също нещо. Когато си гладен, трябва да ядеш, нали разбираш? – Той сбърчи вежди към Брин.
– Ти си отвратителен – каза тя и отхапа от храната си. Докато дъвчеше, извади книга от чантата си и я разгърна.
– Не, прав е – каза Аякс, говорейки около храната в устата си. – Сериозно, мисля, че единственото момиче в кампуса, с което не е спал, си ти.
– Не, Аякс, това си ти – отвърна Брин. – Ти си този, който не може да задържи члена си в панталоните.
Аякс се усмихна.
– А, точно така. Лошото е, че не мога. – Той ми се усмихна. – Но ти си на второ място.
– Благодаря – казах саркастично.
Джори се засмя и поклати глава. Двамата с Аякс се шегуваха напред-назад за момичетата, а аз се отдръпнах. Мислите ми се върнаха към нея. Коя беше тя? И откъде и хрумна да ме нарече задник? Дори не ѝ бях казал нищо в клас. Тя знаеше кой съм и изглежда не и пукаше.
– Обзалагам се на бутилка уиски „Най-тъмните феи“, че тя отново ще отхвърли Банян – каза Джори.
– Какво? – Поклати глава Аякс. – Няма как да имаш бутилка уиски „Най-тъмните феи“.
– Тя е под леглото ми, задник. Ще ти покажа.
Засмях се.
– Тя няма да ме отхвърли отново. Остави си скъпото уиски.
– Момчета, пълни идиоти сте – намеси се Брин, като вдигна поглед от книгата си. – Някой ден ще ви се наложи да си изядете задниците заради някоя жена, която ще реши, че и е писнало от вашите игри.
Джори и Аякс се ухилиха.
– И ти – обърна се към мен Брин. – В един от тези дни ще паднеш толкова силно, че няма да разбереш какво те е ударило.
Извъртях очи.
– Виждаш ли с кого говориш? Аз не се занимавам с любов, помниш ли? Принц Банян не се влюбва в никого.
– Разбира се – каза Брин и сви рамене. – Казваш го сега. Но ти не си направен от камък.
Засмях се.
– Може би не, но съм отличен в контролирането на емоциите си.
Брин продължаваше да гледа книгите си.
– Запомни думите ми, Бан.
Погледнах към Аякс и Джори и ние избухнахме в смях.
Аз, влюбен в момиче?
Да, точно така.