Джанин Фрост – Тази страна на гроба ЧАСТ 24

Глава 24

Продължих да се взирам в устата на гула. На мястото, където би трябвало да е езикът му, беше останала само белязана буца тъкан. Това осакатяване не можеше да се случи, след като е бил немъртъв. Всичко, отрязано от него след това, щеше да порасне отново, както при вампирите. Белегът доказваше, че липсата на език също не е вродена. Значи някой го е отрязал, а малко след това го е превърнал в гул, ако се съди по постоянно суровия вид на белега. Ако беше заздравял известно време, преди да стане немъртъв, мястото щеше да е много по-гладко.
А и не познавах много хора, които доброволно биха се съгласили на подобно нещо. Особено някой толкова млад, какъвто беше това момче, когато всичко това се беше случило.
Но за да съм сигурна…
Завъртях се, сграбчих другия гул и забих ножа си в устата му, за да я задържа отворена.
– Ти ли имаш нещо общо с това? – Попитах, като забих острието. – Излъжи ме и се кълна в Бога, че ще накарам Влад да повърне от това, което ще ти направя.
– Не съм му направил това – каза бързо гулът. Погледът му се стрелна зад мен. – Не лъжа. Той беше такъв, когато го сложиха в нашата група.
– И кой го сложи там? – Попитах, забивайки ножа, докато той сигурно беше препасал синусите му, но не ми пукаше. Увреждане. Принудителна промяна на един тийнейджър. Може и да не го е направил, но е бил част от него.
– Знаеш кой – изръмжа гулът.
Не мигнах.
– Кажи името. Убеди ме, че трябва да ти вярвам. – Мобилният ми телефон отново вибрираше на бедрото ми, но аз го игнорирах, без да искам да отклонявам дори грам от вниманието си от гулата пред мен.
– Аполон. – Думата беше почти въздишка. – Той има няколко души като Дермот в редиците си. Взема деца, които са млади, не много умни, после ги заглушава и променя. От тях стават добри мускули. Нямат къде другаде да отидат, не могат да говорят, не могат да пишат наистина добре, така че знаем, че не могат да ни предадат.
Мислех, че преди съм била бясна, но това не можеше да се сравни с яростта, която ме изпълваше сега. Ръцете ми трепереха, ножът се забиваше още по-високо в главата на гула. Той изкрещя колкото можа с острието на пътя.
– Кат. – Гласът на Влад беше нисък, но звучен. – Спри. Трябва ни жив. – Познавах мъдростта в това. Знаех, че ако убия гулата, няма да разберем дали той знае къде е Аполон, а това беше жизненоважна информация. Но умът ми беше замрял от желанието да унищожа всеки, който е бил част от такава ужасна практика, и ножът ми продължи пътя си нагоре в черепа на гулата. Дермот не можеше да е на повече от седемнайсет години, когато е бил измъчван, убит и след това принуден да съществува в този свят. Гулът пред мен знаеше това.
„Позволи на ножа да продължи. Трябваше да си плати.“
– Кат!
Ръката ми отново трепереше… и тогава изтръгнах ножа, като го завъртях, наслаждавайки се на писъка, който издаде гулат. Отдалечих се от него, като си поех дълбоко, дълго дъх, за да си напомня, че съм взела правилното решение. Информацията беше по-важна от отмъщението. Скандирах го в ума си като прокоба, докато не започнах да се чувствам стабилна.
– Не се ли предполага, че ще го изгориш, за да получиш повече подробности? – Попитах Влад, гласът ми беше почти нормален въпреки гнева, който все още напираше в мен.
Влад ме погледна неразбиращо, а на устните му витаеше най-слабата усмивка.
– Ако живееш достатъчно дълго, Жътварке, един ден може да уплашиш дори мен.
– Момичето трябва да има цели – отвърнах кратко. – А той все още не е разкрил къде е Аполон.
– Не, не го е правил, нали? – Тогава Влад направи поредица от странни движения с ръцете си, но от тях не излизаше огън.
– Имаш ли проблеми с производителността? – Попитах изненадано.
– Прехапи си езика – каза Влад и се ухили. – Исках да видя дали Дермот разбира езика на знаците, но от изражението на лицето му изглежда, че не. – Погледнах към младия гул, който наблюдаваше ръцете на Влад с някакво болезнено очарование. Той избира деца, които са млади, не твърде умни… – беше казал другият гул за Аполон. Знаеше ли Дермот, че има цял език, който може да научи и който не изисква уста или писмени думи? Колко в капан трябва да се чувства, принуден да живее този живот и лишен от реални средства дори за общуване.
– Ще се оправиш – казах на Дермот. – Няма да те нараним и няма да ти се налага да живееш повече с тези други хора, обещавам. – Някакво вътрешно гласче ми подсказа, че това, което възнамерявам, няма да се хареса на Боунс, но аз го отблъснах. Може и да не му хареса, но щеше да разбере.
Шумът от десетки коли се комбинира с множество стенания, когато рязко диалогът от четирите филма – и външните светлини – прекъснаха. Не ми трябваше повече от секунда, за да сваля умствените си щитове и да доловя вътрешното мърморене на киноманите заради внезапното спиране на тока в автосалона.
Дори и да не бях чула това, силният глас на човек с мегафон започна да се извинява за неудобството и да обещава билети за следващата вечер. Сигурно е мениджърът.
От това колко спокойно звучеше, предположих, че Менчерес е поговорил малко с него, използвайки силата на погледа си. В противен случай щях да очаквам, че ще бъде далеч по-мрачен от всички пари, които губеше от киното, и от обещанието за връщане на парите по-късно.
Може би щях да направя анонимно дарение на това кино. Управителят не би трябвало да поема финансов удар само защото подстрекаващи към война, убийствени гули са избрали това място, за да проведат своята сбирка.
– Някой идва и не е Менчерес – каза Влад и тръсна глава.
Извадих още един нож, докато се насочвах в посоката, която беше посочил, като се прикривах, за да използвам отново храстите като камуфлаж. Но когато се отдалечих на около двайсет метра, долових познати миризми във въздуха и напрежението ми спадна.
Видът на вампирите, единият със сиви ивици в косата, а другият толкова кльощав, че костите на раменете му почти прозираха през ризата, само потвърди кои са те.
– Ед. Скреч – извиках аз, без да повишавам глас. – Тук. Обърнах се обратно, без да ги изчакам, като не исках да оставям Влад сам за дълго с гулите. Разбира се, шансовете Влад да бъде победен бяха почти нулеви, но шансовете той да реши да подпали единия – или и двамата – от тях в мое отсъствие бяха много по-големи.
За мое облекчение и Дермот, и другият гул бяха все още живи, когато изтичах обратно при Влад, макар че за няколкото минути, през които ме нямаше, белязаният гул изглеждаше така, сякаш е преминал през вулкан. Менчерес сигурно беше изпуснал силата си от него, защото той лежеше на земята, а обутият крак на Влад беше надвиснал над устата му. Сигурно затова не бях чула никакви викове, въпреки че очевидно беше изгорен.
– Изглежда, че не знае къде е Аполон – заяви Влад. – Не съм изненадан.
– Аполон трябва да е идиот, за да каже къде се намира на някого в група като тази. Те се отчитат и получават инструкции по електронната поща. Имам адреса и паролите. – В следващия момент зад мен се появиха Ед и Скреч, като единият от тях нададе бавно свистене, докато разглеждаше убитите тела, които все още се държаха изправени, плюс все още живия, обгорен гул под крака на Влад.
– Изглежда, че сме пропуснали партито – отбеляза Ед.
Усмивката на Влад беше дъгообразна.
– Но сте точно навреме за почистването.
– Как така не съм изненадан да чуя това? – Промълви Скреч, като поклати глава. – Каква бъркотия, но по-добре те, отколкото ние.
– Мъдра перспектива – коментира Влад.
Гулът почука по крака на Влад, като му намигна многократно. Влад го отмести на един сантиметър, което очевидно беше достатъчно, за да може да говори.
– Тук има повече от нас. В този град, имам предвид. Предполага се, че трябва да набираме нови хора, да увеличим броя си, да убием няколко вампира и след това да се разпръснем в друг град. Също така се предполага, че трябва да напуснем, ако видим Жътваря или Боунс. Това е добра информация. Достатъчно добра за живота ми, както се съгласихте – завърши той.
Влад махна крака си докрай, но по ръцете му започна да танцува огън.
– Ние вече знаем повечето от това, така че информацията изобщо не е добра.
– Влад – казах аз и веждите му се вдигнаха от остротата на гласа ми. – Той е направил всичко възможно, за да ти каже всичко, което знае, така че трябва да го пуснеш.
Той отвори уста, готвейки се да възрази… и после се усмихна.
– Разбира се. – Гулът се изправи, поглеждайки в бърз поглед между Влад и обещанието за свобода зад него, преди да започне да се отдръпва крачка по крачка.
– Не. И така. Бързо – казах, като изтеглях всяка дума с яд.
– Той обеща да ме остави жив! – Изплю се гулът.
– Влад обеща. Аз не съм обещавала – казах аз и скочих на гърба му, когато той се опита да избяга. Силата на Менчерес не се опита да го задържи, така че той се преобърна и ме замеряше с яростни удари, но аз се зарадвах. Исках да го пребия до покорство. Да му покажа какво е да си безпомощен, независимо колко силно се бориш. Това беше най-малкото, което можех да направя за Дермот и всички други като него.
– Веднъж един вампир направи същата грешка, като забрави, че съм там, и получи само обещанието на Боунс да не го убива – продължих няколко мига по-късно. Множество места по тялото ми все още бодяха от ударите на гула, но с всяка секунда заздравяваха. Не направих пауза, за да говоря повече, а прокарах ножа си през шията на гулата с чист, жесток разрез, усещайки най-студената форма на удовлетворение, когато главата му се търкулна настрани.
– На него също не му хареса как се получи – довърших, избърсвайки острието в ризата на гулата. – Знаеш какво казват. Дяволът е в детайлите.

Назад към част 23                                                                  Напред към част 25

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!