* * *
Принц Хенри ме чакаше в малкия параклис, разположен в самата манастирска сграда на третия етаж. Няколко прозореца, през които можех да видя малко повече небе, отколкото от прозореца на килията си, редици пейки за молитва, олтар с целостенен образ на Пресветата и внушителна двукрила резбована врата от абанос, която чакащата монахиня се опита да затвори, когато пристигнах, оставайки отвън. Не можех да допусна подобно нещо да се случи и затова, хващайки ръката на сестрата, когато тя започна да затваря тежката врата, аз, изумена от широчината на самата ръка, прошепнах набързо:
– Не смейте да ме оставяте насаме с Негово височество!
Монахинята примигна изненадано, после по някаква причина погледна принца и може би щеше да изпълни даденитеѝ указания, но аз бях категорично против.
– Само посмейте да излезете от параклиса! – предупредих тихо, но категорично невястата на Пресветата – Можете да продължите да стоите на вратата, но трябва да присъствате.
Сестрата, за съжаление не знаех името ѝ, поразяваща с размерите си, които бяха пряк показател за невъздържаността ѝ в храненето, поклати глава, от което тъмносивото и наметало се развълнува, и влезе в параклиса. След това вратите бяха заключени от нея, но самата монахиня седна предизвикателно близо до входа, с което показа, че ще остане тук, пазейки честта ми.
Малка, но изключително удовлетворяваща победа.
– Благодаря ви! – казах аз и се обърнах към принца.
Негово височество и аз се вгледахме един в друг за известно време. Не защото по някакъв начин исках да огледам по-добре човека. Не, имаше нещо нередно в целия външен вид на Хенри, а аз не можех да се спра на него. Може би това беше осъдителният поглед в очите му, а може би беше усмивката, внезапно горчива, която играеше на устните му…
Но всички странични мисли се изпариха веднага щом принцът направи крачка към мен.
– Добър вечер, Ваше височество! – направих реверанс, като си спомних за приличието.
И без да чакам отговор, продължих набързо:
– Знам, че чакате отговора ми и затова ви моля да ми дадете възможност да говоря.
Негово височество кимна мълчаливо, после отиде до прозореца, облегна се на перваза и ме погледна със скръстени на гърдите ръце. Струваше ми се, че принцът не очаква нищо добро от този разговор, а това само говореше в полза на неговата проницателност.
Стиснах юмруци, за да спра да търкам нервно ръба на дългите ръкави на роклята на манастирската послушница и се отправих към същия прозорец, но се спрях на няколко крачки от монарха, гледайки фрагмента от бавно потъмняващото небе, в който по някаква причина нямаше звезди. Като се вгледах по-внимателно, разбрах, че се задават облаци и вероятно ще вали. Е, аз бях обикнала дъжда.
Въздъхнах конвулсивно и продължавайки да гледам през прозореца, тихо започнах:
– Ваше височество, искрено ви благодаря за откровеността, загрижеността ви за мен и благородството, което проявихте. – не беше лесно да се говори – Също така съм безкрайно доволна да знам, че такъв прекрасен млад мъж изпитва към мен… – думата „любов“ заседна в гърлото ми и аз продължих алегорично – чувство на дълбока привързаност.
– Ариела! – принц Хенри внезапно ме прекъсна, хрипливо и с нескрит гняв.
– Моля ви, бъдете състрадателен, не ми е лесно! – прекъснах Хенри, прикривайки за миг миглите си. После отново погледнах през прозореца и продължих – Осъзнавам, че се тревожите за мен, че смятате, че съм неразумна и подвластна на емоционалните импулси на младостта. Също така осъзнавам, че лорд отон Грейд не е човек, с когото животът може да бъде лесен и приятен, и че бракът ни е варварски.
Зад прозореца прогърмя гръм и светкавица освети градината за секунда.
Като предупреждение… като намек… като проява на гнева на Пресветата… И аз наистина се уплаших, но нямах намерение да отстъпвам.
И с вдигната брадичка продължих решително:
– И съжалявам, но отговорът ми е „не“, Ваше Височество!
Хенри издиша рязко и се облегна на перваза на прозореца, като ме гледаше втренчено.
– Разбирам, – съсредоточих вниманието си отново върху прозореца и бурята, която се разразяваше зад него – майка Йоланта ме е описала пред вас като най-добрата кандидатка за ролята на бъдеща императрица и вие несъмнено сте разчитали на моята дискретност и съгласие, но аз отказвам да участвам. Може да смятате, че това е блян, глупост, импулс, но това е моето решение, ваше височество. И ще ви бъда искрено благодарна, ако се отнесете към него с уважение и не ми повтаряте перспективите да изгния в някой от скалните манастири, без дори да видя слънце.
По странен начин негово височество изведнъж нададе оглушителен рев, който беше толкова гневен, че гръмотевицата, която гърмеше зад прозореца, дори не го накара да помръдне.
– Моля, контролирайте се! – поисках аз, като неволно направих крачка назад.
Негово височество остана безмълвен. Но когато го погледнах, видях в потъмнелите му очи съжаление, съчувствие и още нещо, което не можех да разтълкувам.
– Моля ви, не ме съжалявайте! – помолих, като направих още една крачка назад – Това е моето решение и аз ще му остана вярна докрай, както съм вярна на обетите си към лорд Грейд. И искрено се надявам, на вашето благородство, ваше височество.
– Благородство в какво? – попита принц Хенри с приглушен глас.
О, Боже мой, той ще откаже ли?! За миг съвсем се уплаших и гласът ми трепереше, когато заговорих:
– Искрено се надявам, че ще бъдете благороден и няма да позволите на майка Йоланта да ме подложи на психическо въздействие.
Принцът стисна очи и изрева от изненада:
– Дявол!
И в този глас, в тази дума имаше такава емоция на ярост и гняв, която не се свързваше с принц Хенри! Но аз познавах друг лорд отлично и това беше характерно за него!
– Не ми говори, – каза монахинята, която седеше до вратата, с неочаквано мъжествен, нисък и подозрително познат глас – след такава обработка щях да се хвърля на врата на брат си с вик „вземи ме“, но момиченцето се държи!!!
Светът се разтърси!
Целият свят, изведнъж, до основите! А зад прозореца удариха няколко мълнии наведнъж и гръмотевици прогърмяха, разтърсвайки стените! Но във втората светлина на ослепителната светкавица на разряда видях нещо, което преди не бях забелязала – криво подстриганата коса на негово височество и малко измачкания бежов искрящ костюм с петна от кръв по маншетите… И ботушите.. едва сега забелязах, че обувките на принца са черни, което толкова не съответстваше на светлия вид на кралското семейство.
– Ах, да, ботушите – каза лорд отон Грейд, като проследи погледа ми с вече до болка познатия си глас – виждаш ли, ангел мой, аз съм с един размер по-голям, така че трябваше да остана в своите.
Запънах се назад и прошепнах невярващо:
– Дезмънд?
И в същия миг бях в плътната прегръдка на херцога, а той изведнъж целуна лицето ми, очите ми, косата ми, а после отново ме стисна и през гърмежа на собственото ми сърце чух тих стон:
– Мрак, Ари, едва не си загубих ума…
Стоях там, вкопчена в херцога, сълзите бодяха очите ми, неспособна да произнеса нито дума, не исках нищо повече, нищо.
– Дез, време е! – каза принц Теодор, който беше облечен като монахиня.
Но продължавайки да ме прегръща силно, негова светлост отговори:
– Отвори прозореца!
Прозорец?! Отдръпнах се от Дезмънд, погледнах уплашено към негово височество, който вече беше отворил крилото, потръпнах, когато въздухът се разтърси от поредния тътен на гръмотевица, погледнах към съпруга си и попитах:
– Ще отлетим ли?
Лорд отон Грейд се усмихна и сякаш не можеше да се сдържи, наведе се към устните ми, целуна ме с едва доловим стон и отговори шепнешком:
– Да, ангел мой, ще отлетим.
– И то много бързо! – каза принц Теодор – Дез, слушай, вдигнаха тревога.
Поглеждайки през прозореца, херцогът свали перуката си, която се разпадна, разкривайки зле прилепналата коса на принц Хенри. След това, прегръщайки ме последователно с дясната и лявата си ръка, сякаш се страхуваше да ме пусне, свали камизолката си и разкъса ризата си с подръпване. Аз, забравила всичко за смущението и срама, обгърнах шията му с ръце и се усмихнах, когато съпругът ми ме взе в прегръдките си.
Едно дръпване и черният маг застана на перваза на отворения прозорец. До него, захвърлил монашеските си одежди, стоеше полуразсъблечен и Негово височество престолонаследникът.
– Вървим рязко нагоре! – заповяда Теодор – Ще бъде трудно, предай ми Ари.
– Ако се осмелят да нападнат. – отвърна лорд отон Грейд студено.
– Йоланта ще направи всичко, в случай че още не си го разбрал. – усмихна се негово височество.
Лорд отон Грейд ме погледна мрачно, след което бързо ме предаде в ръцете на принца, игнорирайки всеки опит за съпротива.
– Първо ти! – прекъсна го херцогът.
Без да бъде сантиментален, принц Теодор пристъпи в празнотата и се издигна нагоре, като издърпа и мен.
Чу се гръмотевичен трясък! А после светкавица образува яркосиня огнена топка и това създание на бурята, внезапно нарушило всички природни закони, се втурна към нас.
– Дръжте се, лейди Грейд! – каза ядосано негово височество, когото не можех да прегърна въпреки страха си да не падна, и се втурнахме през дъжда.
Долу, много по-силно от периодичните гръмотевици на разрастващата се буря, нещо гърмеше и се взривяваше и това ме караше да настръхвам всеки път, страхувайки се за Дезмънд, когото не можех да видя, колкото и да се опитвах.
– Престани да се въртиш, опитвайки се да видиш нещо, Ариела! – изкрещя ми принцът – Дез има за какво да се бори и може да се справи с това.
И тогава осъзнах това, което вече бях започнала да предполагам – там долу се водеше битка.
– Моля ви, без истерии, без сълзи, без искания да се върнете за любимия си.. за този, без когото не можете да си представите живота! – поиска хладнокръвно, но ехидно негово височество.
Престанах да се моля, което правех почти несъзнателно, отворих очи и шокирано погледнах принца.
– Какво точно ви изненада в това, което казах? Фактът, че няма да се върна при дявола, или думите за огромната ви любов към съпруга ви?
Поривът на вятъра едва не ни отнесе, а дъждът, който се чуваше около нас, така или иначе щеше да ми попречи да се чуя, затова останах безмълвна. Принцът се усмихна и продължи:
– Хайде сега, лейди отон Грейд, никаква клетва не би ви позволила да издържите и да не се откъснете от всички перспективи, които монахините гарантираха в случай на неподчинение. На всичкото отгоре Дез има гаден нрав, който само една любяща, много любяща жена би търпяла. Но мисля, че ще ти дам един съвет – в никакъв случай не се изповядвай пред Дезмънд. Знаеш, че опитите да го накараш да ти отвърне с взаимност са страхотен тоник, така че не му позволявай да се отпусне.
И едва промълвил дума, принц Теодор се спусна надолу. Мъчех се да не изкрещя, стисках и притисках очите си, но скоро последва трясък, когато магът се приземи, последван от гласа му:
– Помогнете на лейди Грейд!
Непознат, по-млад мъж ме взе от негово височество, изправи ме на крака, подхвана ме и ме отведе от покрива. Когато погледнах назад, в светкавицата видях принца, който отново се издигаше нагоре, с разперени ръце и лице в дъжда.
Чувство на дълбока благодарност към негово височество изпълни сърцето ми с увереност, че такъв човек не може да бъде тиранин, който започва войни по прищявка.
– Елате лейди Грейд, – каза същият този мъж на години, държейки ме – мокра сте, а в къщата има огън.
– Благодаря ви! – промълвих аз, трепереща от вятъра, но не направих опит да сляза от покрива в тъмнината на прозореца.
– Хайде, – каза мъжът по-настойчиво – негова светлост няма да е доволен от вашата простуда, а ако останете тук, със сигурност ще се простудите.
Ефективен аргумент. Но по-ефикасното беше, че ми попречи да остана там, където бях, като ме дръпна надолу.
Слязох по хлъзгавия покрив, после се покатерих на перваза на прозореца и скочих надолу след моя придружител. Таванът, а това със сигурност беше таван, беше прашен и мръсен. Но щом преминахме стаята под покрива, се озовахме в ярко осветен коридор, а там ме чакаха две прислужници и…
– О, лейди Грейд! – госпожа Вонгард се втурна към мен и ме прегърна силно, въпреки мократа рокля и капките вода, които капеха от косата ми – Той ви е намерил….. богове…. той ви е намерил! Колко се притеснявахме!
Но като се съвзе, икономката веднага се отдръпна и заповяда:
– Вана за нейна светлост! Детето е измръзнало до кости!
Но аз дори не можех да мисля за баня, а пристъпих напред и хванах госпожа Вонгард за ръката, но да говоря… Не успях да говоря от първия опит, но накрая все пак проговорих:
– Не, моля ви, аз… аз ще изчакам негова светлост и…
– Вие сте цялата мокра! – икономката размаха ръцете си.
– Ще изчакам негова светлост. – казах по-твърдо, а после добавих умолително – Моля!
Икономката, която ме погледна странно, кимна бавно.