ЕЛИС
По дяволите, обожавам звука на писъци на лунна светлина.
Обходих бавно кръга около жертвата си, а адреналинът се разнасяше из крайниците ми. Кътниците ми се удължаваха заедно с него, изисквайки да го вкуся, но аз не го направих. И нямаше да го направя. Не и докато във вените му течеше тази отрова. Такова парче като него вероятно щеше да има вкус на урина и в ден, в който така или иначе не е бил на свобода с Килблейз. Проклетият наркотик обаче го правеше замаян. Болката, която му причинявах, водеше до смях толкова често, колкото и до писъци.
Тогава просто трябва да натискаш по-силно, Елис. За Гарет.
Прокарах език по кътниците си, наслаждавайки се на звука от биенето на сърцето му, което навяваше паническа мелодия на вятъра. Да, беше напушен до козирката, но също така се страхуваше от психопатката, която го беше измъкнала от колата му, обвила го беше в балон от въздушна магия и го беше пренесла в тази забутана уличка зад затворената бургерска барака в покрайнините на града. Не бях сигурна дали ще имам достатъчно магия, за да го пренеса през целия път дотук, но го бях направила. Беше адски жалко, че не можех да пия от него; наистина можех да използвам магическото попълнение, което щях да получа, като изцедя силата му, докато пия сладка, сладка кръв.
Предположих, че просто ще трябва да намеря някой нищо неподозиращ задник, който да изцедя на път за вкъщи, за да си набавя нужната доза. Засега трябваше да се съсредоточа върху това да измъкна отговорите, от които се нуждаех, от това жалко извинение за мъж, който в момента се опитваше да пропълзи надалеч по тъмния тротоар.
Профучах покрай него с вампирската си скорост, като спрях точно пред него, така че той изтръпна от ужас, а разяждащият му дъх се разми по черните ми ботуши.
Той ме погледна, вероятно чудейки се какво прави едно кльощаво момиче с бяло руса коса до дупето и лунички на носа, което го влачи в тъмното посред нощ. Но му предстоеше да разбере защо не трябва да съди за една книга по корицата и, ако си помисли, че изглеждам слаба. Болката и скръбта бяха изкоренили всичко меко и нежно от мен. Това беше всичко, което имах сега. Жаждата ми за отмъщение беше дори по-остра от жаждата ми за кръв. И щях да го постигна независимо от цената.
Не си направих труда да сдържа подигравката си, докато гледах надолу към задника, който ми намигаше през зачервените си очи.
– Ебати кръвопиеца – изръмжа той, но в думите му нямаше истинска отрова.
В интерес на истината не бях сигурна защо все още беше във формата си на фея. Обикновено върколаците бързо преминаваха във формата си на Орден при най-малкия намек за неприятност, но този човек драпаше по изцапания с мръсотия бетон като червей, който се опитва да избяга от кошута. Но аз не бях кошута. Бях най-лошият му кошмар. Искаше ми се само да го бях осъзнала, преди брат ми да умре.
Бях видяла знаците, трябваше да направя повече. Трябваше да прочета картите. Трябваше да…
Стига, Елис, ти си тук, за да получиш отговори от този долнопробен човек, а не за да се самосъжаляваш отново.
Едно нещо, което бях научила със сигурност през месеца, изминал от метеоритния дъжд на Соларидите, когато тялото на Гарет беше намерено в мрачния ъгъл на тази забравена от Бога академия, беше, че никой друг нямаше да стигне до дъното на това, което му се беше случило. На никой друг не му пукаше за истината.
Бюрото за разследване на феи беше отхвърлило смъртта му като случайно предозиране, въпреки че им бях казала направо, че той никога не е докосвал тази гадост. И въпреки съжалителните погледи, които служителите на FIB ми хвърлиха в отговор, сякаш съжаляваха за невежия ми задник, вярващ в най-доброто за брат ми, знаех, че съм права за това. Гарет беше много неща, но не беше проклет наркоман. Беше пегас заради звездите; можеше да се опияни по-добре, ако летеше през дъгата, отколкото от някой наркотик.
Освен това никога не би прахосал пари по този начин. Или живота си. Знаеше също толкова добре, колкото и аз, че има само един начин да се измъкнеш от помийната яма, в която сме се родили. И това със сигурност не беше да се смъркат странните гадости на фейските наркотици, които вероятно се продаваха от бандите в неговото училище.
Само като си помислех колко горда беше мама, когато го приеха в Академията на Аврора, колко много означаваше за нея това, че ще получи шанс да се усъвършенства, знаех в костите си, че той не би я разочаровал по този начин. Беше отишъл там, за да спечели по-добър живот за всички нас. Нямаше да започне да взема Килблейз. Нямаше как.
Не бях имала такъв късмет като него. Последната година и половина бях прекарала в местната гимназия, в която нямаше пансиони и не се провеждаха модерни курсове за определяне на вътрешното ти състояние на фея, каквото и да означаваше това, по дяволите. А той знаеше точно колко струва тази възможност. Академия „Аврора“ може и да беше една от най-нископоставените академии в Солария, но все пак беше честна академия. А всеки знаеше, че дори и едно слабичко академично образование е десет пъти по-добро от гимназиалното. Той щеше да напусне това място с възможности, за които хора като нас можеха само да мечтаят.
Дори беше успял да получи пълна стипендия от фондация „Изгряващо слънце“, която имаше за цел да даде шанс на най-добрите от нас, децата от канавката, да получат образование в Академията. А Гарет наистина беше най-добрият от нас.
Разбира се, бях достатъчно умна, за да се явя на приемните тестове. Умна с книгите, умна с компютрите, умна на улицата, умна с хората. Но знаех, че мама не би могла да се справи с нас двамата в академията ако я оставя сама. Затова дори не бях кандидатствала в такава, защото знаех, че тя има по-голяма нужда от мен. Че той също го заслужава повече. Той беше по-добър човек в живота си, отколкото аз някога бих могла да се надявам да стана. А сега всичко това не струваше нищо. Беше стигнал до младшия си курс и се оказа мъртъв. Случайна свръхдоза. Майната му на това. Някой в онази академия го беше убил и тази глутница беше първото парче от пъзела, за да разбера кой.
– Нищо няма да ти кажа, кучко! – Изкрещя Лоренцо не за първи път.
Силата на вампира определено беше полезна в краен случай. Настъпих ръката му, когато тя се приземи на бетона пред мен, и дивашка усмивка се отскубна от устните ми, докато той виеше от болка.
– Искаш ли да преосмислиш това, глупако? Или да започна да късам пръсти?
Лоренцо се изправи на колене, изкара храчки от гърлото си и ги изплю към мен. Изстрелях се встрани с вампирската си скорост, преди да ме удари, заобиколих го и го хванах за гърлото. Беше мършав шибаняк, с метър по-висок от мен, но също толкова кльощав. Все пак не би трябвало да мога да го вдигна от краката му така, но тогава какъв е смисълът да имам повишена сила, ако не я използвам?
По дяволите, имах късмет, че съм се родила вампир. Точно до момента, в който магията ми се пробуди миналата година, когато бях на осемнайсет, не бях сигурна какъв Орден ще се окажа. Майка ми беше екзотична танцьорка и пегас. Обичаше бащата на Гарет и затова му беше дала фамилията Темпа. Но когато по-малко от година по-късно баща ми разбил сърцето и, тя решила да ми даде собственото си фамилно име. Тя не обичаше да говори с мен за скъпия ми починал баща, но се оказа, че той е бил доста силен вампир и аз имах късмета да съм наследила това от него. Така че той ми беше дал едно нещо, за което се радвах.
Когато силите ми се пробудиха, кътниците ми изскочиха, тъй като и вампирът в мен се пробуди. Разкъсах наполовина гърлото на стоящия до мен човек, за да го изпия докрай от кръвта и магията. Беше шибано страхотно. Освен нощта, която трябваше да прекарам в килията, която преподавателите наричаха „зона за задържане“, заради това, че загубих контрол над формата си на Орден и едва не го убих. Но първият вкус на кръв по устните ми беше почти оргазъм, така че не се оплаквах. Струваше си. Напълно.
Кътниците ми се удължиха при спомена, проклетите неща винаги са били твърдо свързани с либидото ми, въпреки че нямах никакво желание да получа каквото и да е удовлетворение от тази мутра пред мен. Той щеше да плати с кръв за участието си в смъртта на брат ми, но нито капка от нея нямаше да мине през устните ми.
– Когато семейството ми разбере какво си направила, ще те унищожи, по дяволите. Ще те осакатят, преди да умреш, ще ги молиш да свършат с теб дни преди да го направят! – Изкрещя той, преди да започне да се смее толкова силно, че го повалих обратно на земята с отвращение.
Да, и на мен ми беше хрумнала тази мисъл, но в голямата схема на нещата бях решила да поема риска. Заради Гарет щях да рискувам, заради неговата глуповата усмивка и прегръдките, които продължаваха твърде дълго. Заради телефонните обаждания посред нощ, защото той никога не се сещаше да се обади в разумен час, преди да се събуди и да се почувства гадно, че е забравил за мен. За начина, по който винаги се кълнеше, че ще ни изкопае от това място и ще ни построи по-добър живот някъде, след като се дипломира. За това, че един от задниците в това училище го беше отнел от мен и мама. А сега тя просто лежеше свита под чаршафите, твърде съкрушена, за да се изправи пред света, докато сметките се трупаха, а дните пълзяха.
– Не се страхувам от клана Оскура – изръмжах аз, а тръпката по гръбнака ми беше единственият знак, че това е лъжа, но той не можеше да види това. – Аз съм десет пъти по-страшна от тях.
Лоренцо се изкашля през устата, пълна с кръв, където лицето му се беше ударило в земята, тя оцвети зъбите му в ръждив цвят на лунната светлина и железният и привкус на вятъра ме повика.
– Убий ме веднъж и всичко си отива, убий ме два пъти, това може да е хубаво, убий ме три пъти, приближаваш се, но кланът Оскура ще ме убие много пъти. – Лоренцо се изправи на ръце и колене, докато продължаваше да бълва глупости, а аз се запътих напред, насочвайки ритник в ребрата му.
Яростта ми придаде сила на крайниците ми и чух как костите се пукат под силата, която използвах, докато той се търкаляше далеч от мен. Звукът предизвика тръпка на сила, която премина по крайниците ми. Не трябваше да ми харесва. Но ми хареса. Сега бях жестоко, извратено същество. И се чувствах добре.
Преди да успее да се надигне, притиснах ботуша си с висок ток към гърлото му, а токът едва прониза кожата, докато той се мяташе под мен.
– Хакнах му имейлите – изсъсках, като се наведох близо, продължавайки да натискам тежестта си надолу. – Знам, че си се срещал с него онази вечер, знам, че си се опитвал да го накараш да се присъедини към клана Оскура. – Групата психопатични върколаци, които този кретен наричаше семейство, управляваше половината от центъра на Алестрия и беше толкова дълбоко в престъпния свят на този град, че се съмнявах да има престъпление, с което да не са свързани по някакъв начин. Ако не беше Лунното братство, което ги посрещаше на всяка крачка и ги държеше нащрек с войни между бандите и съперничество, мисля, че целият град и извън него вече щеше да е под тяхно управление.
Феите претендираха за каквато и да е власт, стига да бяха достатъчно силни, за да го направят, а бандите бяха взели по-голямата част от властта в този забравен град в Солария. Разбира се, формално Небесният съвет управляваше кралството и именно той определяше законите, които бандите постоянно пренебрегваха. Но освен ако Лайънъл Акрукс или някой от другите претенциозни задници, които бях виждала по новините, не тръгне на поход тук, за да оправи лично това място, не виждах скоро това да се промени. Хората с такава власт просто не си губеха времето на места като това.
– Срещам много хора. Всеки ме познава… всеки познава семейството ми – изръмжа Лоренцо, като най-сетне се прояви и малко от вълка в него. Да, да се ебаваш с Оскура – дори с долнопробна амеба като него – вероятно беше лоша идея, но аз бях проклета опечалена и трябваше да получа тези отговори. Трябваше да знам какво се беше случило и кой щеше да плати цената за това. Това ме разкъсваше на парчета, разкъсваше душата ми на парчета и унищожаваше онова хубаво, което имах в себе си.
Освен това Лоренцо се беше откъснал от себеси си на Килблейз, имаше вероятност утре да си помисли, че цялата тази размяна е плод на въображението му – ако приемем, че го оставя да живее толкова дълго. Все още не бях сигурна дали той е пряко замесен в смъртта на Гарет, но ако разбера, че е така, отмъщението щеше да дойде на бързи криле. Може и да не ми беше останал огромен запас от сила, но магията ми беше достатъчно силна, за да открадне кислорода от дробовете му, докато се задуши, ако това се наложи. Макар че може би щях да се изкуша да направя нещо по-жестоко.
– Семейството ти сега не е тук. Но това на Гарет е. И няма да те оставя да си тръгнеш оттук, без да ми дадеш отговорите, които искам.
Лоренцо извика, като скочи на крака и се хвърли към мен. Почти изстенах от облекчение, че имам повод да излея гнева си върху него.
Кокалчетата ми се удариха в лицето му веднъж, два пъти, три пъти. Потече кръв, от устните му се изляха проклятия, един солиден удар се заби болезнено в корема ми и го последва скок от изкривено удоволствие. Да, болката беше едно от единствените неща, които усещах сега, и започвах да я харесвам – но това не беше достатъчно.
Отново забих юмрук в лицето му, кокалчетата ми се разцепиха силно, преди той да падне назад, но аз го хванах, като го задържах на крака, държейки го за китката.
Той отново замахна към мен и аз се стрелнах зад него, използвайки вампирската си скорост, като изритах задните части на коленете му, така че той се срина върху тях, докато обикалях, за да се изправя отново срещу него.
Скръбта почти ме разкъса, когато си представих брат си на пода, с ужасно студено тяло и изкривени крайници. Изригнах от ярост, отметнах глава назад и го хванах за яката, като забих челото си в носа му.
Чух как той се пропука, а Лоренцо изкрещя от агония и се свлече на земята под мен, тъй като отказвах да го пусна. Вампирската сила беше много удобна за новото ми призвание в живота.
Кръвта му опръска лицето ми, но аз устоях на желанието да оближа устните си, удряйки ръцете си в черното му яке, докато го разпъвах.
– Кажи ми какво му се е случило! – Изръмжах, губейки самообладание и усещайки как звярът в мен напряга мускулите си, докато се ровех в резервите на силата на моя Орден.
Лоренцо започна да се смее маниакално.
– Той щеше да ме убие по-зле от теб! Той е крал… Крал на Академията. Не можеш да започнеш да се сравняваш с него…
Зашлевих го, за да спра смеха, оголвайки кътниците си, докато кръвта му капеше от лицето ми надолу върху неговото.
– Мислиш, че познаваш кошмарите? – Изръмжах, жестоко и тихо. – Дори още не си ме срещал. Пет минути в моята компания те кара да кървиш в локва от урина, помисли си колко зле ще се чувстваш след пет часа? Искам отговори, куче, и ти ще ми ги дадеш по един или друг начин. Ако имаш голям късмет, можеш да излезеш от този разпит с живота си, но не очаквай да запазиш всичките си крайници.
Лоренцо спря да се смее, взирайки се в мен с кървясали очи, които се въртяха диво. Той започна да се гърчи под мен и трябваше да се запитам колко ли от този нечист наркотик е взел преди тази среща.
– Ти си разходка в парка в сравнение с него – издиша той. – И ако ти кажа каквото и да било, ще платя не само с кръв и плът.
– Ще говориш – уверих го аз. – Всеки си има точка на пречупване.
– Знам – отвърна той и отново от него се изтръгна мехурче смях, докато притискаше ръка върху гърдите си над сърцето. – И затова няма да ти позволя да намериш моята.
– Какво? – Избухнах.
Лоренцо се засмя и се размърда, гърбът му се изви под мен, докато полагаше малко усилия да ме отблъсне от себе си. Аз обаче не се придвижвах никъде.
– Ако знаеш какво е добро за теб, няма да се дърпаш за тази нишка – прошепна той, а очите му за миг блеснаха с отчаяна яснота. – Иска ми се никога да не съм го правил.
– Какво означава това? – Поисках.
Усмивката на Лоренцо се разшири за един удар на сърцето, след което очите му изведнъж се върнаха в главата му и ръката му се отдръпна от гърдите му.
– По дяволите! – Проклех се, когато забелязах ледения кинжал, забит право в сърцето му.
Изтърсих се и погледнах надолу към неподвижното му тяло, под което се стичаше кръв, в смесица от шок, възмущение и кипящо разочарование. Беше използвал магията си на воден елементал, за да създаде леден къс, с който да се самоубие, вместо да рискува да ми каже това, което исках да знам.
Умът ми се завъртя, устните ми се разтвориха от ужас и неверие. Едва ли ми беше казал нещо, все още бях толкова дълбоко в мрака, колкото и преди… освен…
Той е кралят… Крал на Академията. Не можеш да започнеш да се сравняваш с него.
Така че може би всичко, което трябваше да направя, беше да намеря този Крал и щях да мога да получа отговорите си. Страхът на Лоренцо от този така наречен монарх вероятно трябваше да ме накара да бягам в обратна посока. Той беше избрал смъртта, вместо да се изправи срещу него. Но аз вече не изпитвах страх. Беше се случило най-лошото. Единственото, което ми оставаше сега, беше ярост и отмъщение. И нямаше да спра, докато човекът, отговорен за убийството на брат ми, не плати със собствения си живот.
Отстъпих назад, преди кръвта на Лоренцо да изцапа обувките ми. Поне не го бях ухапала. Никой нямаше да заподозре, че вампир е участвал в смъртта му. Сигурно щеше да го припишат на бандитско насилие. Добави го към броя на труповете тази седмица.
Обърнах гръб на трупа на Лоренцо и се измъкнах от сенките, оставяйки кръвта и миризмата на смърт зад себе си.
Може би не бях получила от него отговорите, които исках, но той беше дал ясно да се разбере къде ще ги намеря.
Изглежда, че се прехвърлям в Академия Аврора.
Назад към част 1 Напред към част 3