ЕЛИС
Въздъхнах, когато болката от нараняванията ми ме прониза, и притиснах ръка към страната си. Топлината на магията ми се плъзна под кожата ми, лекувайки раните ми, точно когато някъде вляво от мен долетя звукът на плачевен писък.
Изкатерих се на колене, ръката ми се плъзна през калта и се вкопчи в нещо дълго и твърдо, което намерих в нея. Вдигнах импровизираното оръжие в ръцете си, когато писъкът дойде отново, този път по-близо. Беше отвъд стената до мен и аз напрегнах надарените си очи в тъмното, опитвайки се да се уверя, че там няма нищо друго освен тухлена зидария. Каквото и да се намираше от другата страна, не можеше да стигне до мен тук долу.
Подхвърлих нагоре кълбо оранжева светлина на Фейлийт, за да мога да виждам по-ясно, като дори дарбите ми не позволяваха на зрението ми да проникне напълно в тъмнината, която ме заобикаляше.
Светлината разтвори сенките и аз изтръпнах от ужас, когато забелязах безжизнените очи на един труп, който ме гледаше от калта на няколко крачки от мен.
Скочих, като се отдръпнах толкова бързо, че се спънах в нещо и паднах отново. Изкрещях, докато се преобръщах, откривайки още едно тяло под себе си, докато се взирах в мъртвите очи на момчето, което бях видяла убито в гората преди няколко месеца. Тук долу беше толкова студено, че останките му все още бяха разпознаваеми въпреки изминалото време. Сърцето ми се разтуптя при мисълта, че на негово място можех да бъда аз.
Откъм мястото зад тухлите се чу дълбоко ръмжене и аз отново скочих, като замахнах с намереното пред мен оръжие, след което го пуснах с писък на ужас, когато разбрах, че това е кост. Голяма шибана кост, като тази, която се вади от нечие бедро.
Погледнах надолу към краката си, а оранжевото сияние на Фейлийта ми разкри крайници и кости навсякъде около мен. Бях в шибана гробница. Гробница, пълна с жертви на Краля.
Защо, по дяволите, си мислех, че мога да се изправя срещу този изрод?
Погледнах към небето далеч над мен и се опитах да се съсредоточа, за да мога да се издигна оттук с въздушна магия, но когато призовах силата си, установих, че тя почти напълно е изчезнала. Килблейзът я беше изгорил, докато течеше в кръвта ми, и ми остана едва достатъчно магия, за да поддържам светлината си, и почти недостатъчна, за да се измъкна оттук.
Достигна ме звукът от скърцане на камък върху камък и аз се извърнах, когато в тухлите зад мен започна да се отваря врата.
От тъмния тунел, който се разкри, се разнесе отвратителна миризма и аз се отдръпнах, докато гръбнакът ми не се притисна към каменната стена зад мен.
От дълбините на сенките пред мен се разнесе зловещо ръмжене и ме обзе най-сигурното усещане, че не искам да влизам там.
Наклоних глава назад, погледнах към хлъзгавите стени на кладенеца и се надявах да намеря дръжка, която да ми позволи да се изкача оттук.
Притиснах устата си с ръце и се зачудих дали има някакъв шанс Юджийн да е все още наблизо. Или дори дали някое от момчетата не ме е потърсило. Бях изчезнала твърде отдавна. Бях обещала да се върна веднага при тях. Но какво щеше да стане, ако се бяха изправили срещу Кинг без мен и бяха пострадали?
– Помощ! – Изкрещях, а сърцето ми се разтуптя, докато напрягах уши, за да чуя някакъв знак, че някой ме е чул.
При звука на гласа ми от тунела пред мен се чу тъмно ръмжене и аз моментално пуснах ръцете си. Каквото и да беше там, не се нуждаеше от помощта ми, за да ме намери. И имах най-категоричното усещане, че то търси, търси, ловува…
Тъмният тунел сякаш нашепваше името ми и аз си поех треперещ дъх, докато разглеждах пространството пред себе си. Не исках да влизам там. Нямаше как да стане. Но това не беше просто тунел към нищото. Трябваше да има изход оттам. Път обратно към повърхността. И ако просто останех тук, тогава всичко, което правех, беше да чакам да дойде при мен.
Не бях някаква трепереща мишка, която чака котката да се нахвърли. Аз бях сокол, който щеше да удари, преди някой да разбере, че съм там.
Мислех си за моите крале в гората, които се бореха за мен, имаха нужда от мен. Не можех просто да остана тук и да чакам съдбата да ме намери. Аз сама избирах съдбата си. И щях да се изправя срещу тази заплаха с високо вдигната брадичка и оголени за кръв зъби.
Стъпвах по утайката на дъното на кладенеца, като отклонявах вниманието си от нещата, които се закачаха по пръстите на ботушите ми, докато пристъпвах в тунела.
Светлината ми ме следваше, докато навлизах по-навътре във влажния проход, и аз изтръпнах, когато студът се засили. Дрехите ми бяха пропити и прилепнали към мен. Дори от косата ми капеше кал на пода.
Ботушите ми рисуваха стъпки по тъмния камък, който създаваше този проход, и се чудех дали скоро няма да открия нещо, което да следва тази следа право към мен.
Стените на тунела бяха издълбани от черен камък, който блестеше мокър под оранжевото сияние на моята светлина на Фейлийт. Почти изглеждаха естествени, но нямаше как да е така. Някой беше създал този проход. И имах ужасното усещане, че този някой е кралят.
Прогоних тази мисъл и увеличих скоростта си.
Звукът от скърцане на камък върху камък ме застигна след миг и аз се обърнах назад точно навреме, за да видя как вратата в подножието на кладенеца се затваря отново.
Е, сега вече съм в играта, независимо дали ми харесва, или не.
Свих рамене назад и реших да спестя частица от магията си, за да хвърля около себе си заглушаващ мехур. Сигурно трябваше да прогоня и Фейлийта си, но ако го направех, бях почти сигурна, че можех просто да се изсипя в гащите. Да бъда сама в този влажен тунел с каквото и да е, което издаваше тези пискливи, стенещи звуци, беше едно, но да го правя в черната тъмнина беше немислимо.
По-скоро щях да видя как идва смъртта ми и да имам шанс да се преборя с нея.
Може и да бях на дъното на бъчвата, що се отнася до магията ми, но не бях безпомощно момиче. Звездите ме бяха надарили със силата на моя Орден и мрака на кръвожадността и аз знаех как да използвам и двете достатъчно добре, за да се изправя срещу чудовищата в сенките.
Поех си дълбоко дъх и се стрелнах напред, като исках да се измъкна оттук колкото се може по-бързо, по дяволите. В идеалния случай без да откривам източника на тези звуци.
Не след дълго се озовах на кръстопът и спрях, а тежкото ми дишане отекваше от каменните стени, докато напъвах уши, за да се ослушвам за знак, че нещо се приближава към мен.
Един неистов писък отекна в тунелите и бях почти сигурна, че идва отдясно, затова се стрелнах наляво.
Продължих да бягам с пълна скорост, като намирах все повече разклонения по пътя си и избирах завоите си на случаен принцип, тъй като бях все по-сигурна, че нещо ме преследва.
Изтръгнах се от страха, докато ускорявах, знаейки, че моята светлина само ще го привлече след мен.
На следващия завой впрегнах волята си в светлината и я изпратих по лявата пътека, а аз поех по дясната и се потопих в мрака.
Тичах нататък и нататък, почти сляпа и едва различавах завоите, докато не се озовах на тях. Спрях, когато пред мен се появи задънена улица, и спрях, притиснала гръб към студената каменна стена, докато се ослушвах за звука на каквото и да е било тук долу с мен.
Гърдите ми се издигаха и спадаха, а кичур от косата ми се развяваше пред очите ми, докато звукът от блъскащи стъпки отекваше в тъмнината.
Замръзнах, когато те се приближиха, без да знам дали е по-добре да се скрия, или да бягам.
Някъде твърде близо за удобство се чу ниско ръмжене и аз се стрелнах напред, като се насочих към завоя по средата на черния тунел. Точно когато стигнах до завоя, една фигура изскочи зад ъгъла пред мен и изкрещя от отчаяние, когато ме забеляза.
Погледнах завесата от мръсна бяла коса, очите, изпълнени с болезнен глад, и остри като моите зъби, преди да се изстрелям отново с писък на страх.
Тръгнах с пълна скорост, като миризмата на дъха му се размиваше по тила ми, а стъпките му отекваха точно зад моите.
Ужасът ме обзе и подхрани крайниците ми, докато тичах напред. Не можех да спра, не можех да намаля темпото. Едно колебание и щеше да ме хване в лапите си. Едно погрешно движение и щях да съм мъртва.