ДАНТЕ
Гейбриъл стигна до Плачещия кладенец преди всички нас заради дарбите си от Ордена, но аз и Леон успяхме да стигнем едва минута по-късно благодарение на чистата си решителност. Райдър беше отделил малко време, за да погребе дълбоко под земята телата на загиналите членове на Черната карта, така че да няма доказателства, които да ни свързват със смъртта им. Но сега той беше по петите ни, явно свикнал бързо да крие доказателства. Стронзо.
Магическите ми запаси бяха на границата на празнотата, след като дадох всичко, което имах, на Гейбриъл, и подозирах, че всички останали са в същата лодка. Но Елис се нуждаеше от нас, а аз все още можех да се променям, ако се наложеше. Освен това все още имах силата на електричеството.
– Тя е тук долу! – Извика Гейбриъл, докато тичахме при него.
Наведох се над ръба на кладенеца, взирайки се в тъмнината долу със сърце в гърлото.
– Идваме, amore mio! – Извиках.
– Не. – Поклати глава Гейбриъл със сериозен израз на лицето си. – Тя не е на дъното. Видях един тунел. Има път към някакви проходи там долу. – Веждите му се сключиха, докато се съсредоточаваше, и тъмните му очи придобиха онова стъклено качество, което получаваха, когато видението го отвличаше. – Има нещо там долу при нея – изръмжа той, а ужасът изкриви чертите на лицето му.
– Хайде тогава – изръмжа Райдър и се придвижи до ръба на кладенеца.
– Как ще слезем долу? Почти съм изчерпан – загрижено каза Гейбриъл.
– И аз – съгласи се Леон.
Кимнах и Райдър погледна между всички ни с намръщен поглед.
– И аз съм почти изчерпан – изръмжа той, след което замахна с юмрук към Леон, който гледаше в кладенеца, и той се спъна от удара с вик.
Хванах ръката на Райдър и го дръпнах назад с ръмжене, което се изтръгна от гърлото ми.
– Какво става, стронзо?
– Мога да се зареждам с болка – каза той, отърсвайки се от мен със съскане, преминаващо между зъбите му.
– Майната му, прав е. – Леон се изправи и изпъчи гърди. – Направи го още веднъж.
Райдър пристъпи напред, като без колебание заби юмрук в корема му и попи болката му, докато Леон се прегърбваше.
– Ебаси – изхриптя той.
– Нямаме време за това. – Гейбриъл преметна краката си през ръба на кладенеца. – Трябва да тръгнем след нея.
– Чакай. – Леон погледна кладенеца. – Никога не съм казвал това на никого преди, но Гарет слезе там веднъж. Каза, че е видял нещо. Чудовище.
– Нямаме време за приказки, копеле. – Райдър извади бръснарско ножче от джоба си, без да се замисли, разряза ръката си и кръвта се спусна към ръката му, капейки от пръстите. Сбърчих нос, придвижих се до ръба на кладенеца и се наведох напред, за да погледна тъмнината отдолу.
Погледнах към Леон, докато той се придвижваше напред.
– Нямаме избор, брато. Чудовище или не.
– Не се страхувам за себе си – изръмжа той свирепо. – Страхувам се за нея.
Кимнах, черпейки от силата на златото, което носех, но нямаше да се заредя достатъчно бързо. Трябваше ми цяла купчина, за да се възстановя бързо, а нямаше време за губене. Вдигнах ръка и хвърлих Фейлийт надолу в кладенеца, за да можем да се видим, като използвах добре малкото магия, която ми беше останала.
Райдър се приближи до ръба на кладенеца и хвърли в него лоза, която висеше от дървения навес, покриващ върха му.
Гейбриъл се хвана за нея, завъртя крака си около нея и се спусна по нея без да каже и дума. След това скочих на стената, но в същия момент рамото на Райдър се блъсна в моето.
– За бога, Драконис – изръмжах аз и той ми отвърна с яд в очите.
Райдър скочи покрай мен, плъзна се по лианата, преди да успея да помръдна, и електричеството се откъсна от тялото ми.
– Внимавай – промърмори Леон, като се движеше зад мен.
Той притисна ръка към рамото ми и аз споделих кратък поглед с него, а очите му ми казваха да се съсредоточа.
– Серпенте си го иска – изръмжах, преди да се хвана за лианата и да се спусна по нея. Тъмнината се сгъсти около мен, а светлината на Фейлийт отдолу не беше достатъчно ярка, за да освети стените на кладенеца по целия път надолу. Но щях да отида и в най-тъмната бездна във Вселената, за да си върна момичето.
Продължих нататък и нататък, преди най-накрая да се приземя в един сантиметър утайка и да потърся раменете на останалите в малкото пространство. Леон падна до мен и аз се намръщих, докато се оглеждах.
– Какво сега? – Изръмжа Райдър.
Гейбриъл се придвижи напред, притискайки ръце към стените, докато очите му се насълзяваха, а погледът ми се плъзна към земята. Кости и изкривени тела стърчаха от утайката и носът ми се сви, когато миризмата на смърт завладя сетивата ми.
– Мерда Санта – издишах аз и Леон проследи погледа ми.
– Легендата е вярна – изпъшка той.
– Това не е някаква легенда за тормозено момче, mio amico – промълвих аз. – Това е яма за трупове.
– Какво имаш предвид? – Намръщи се той.
– Място, където убиецът може да скрие уликите – допълни Райдър и аз споделих с него поглед, който казваше, че и двамата сме използвали подобни места в живота си.
– Тук – изпъшка Гейбриъл и аз вдигнах глава, забелязвайки го да притиска ръката си към блестящите тухли. – Видях път през тях. Трябва да… изкрещим.
– Какво? – Изохка Райдър.
– Така се отваря вратата – обясни Гейбриъл, като посочи избледнял символ на стената, който приличаше на език.
Леон наклони глава назад и изкрещя до небесата, а няколко секунди по-късно Райдър заби кокалчетата си в корема му, като го накара да се закашля и да изтръпне.
– Защо? – Изръмжа Леон.
– Не можах да устоя – сухо отвърна Райдър.
Леон изръмжа, а кожата ми се нажежи от електричество, докато се взирах в Райдър.
– Защо не отидеш да чакаш горе, стронзо? Никой не те иска тук.
– По-добре работим заедно – каза Леон, въпреки че все още се държеше за стомаха.
– Той се държи като… – Започнах.
– Затворете си устите, ебати – изръмжа Гейбриъл и всички млъкнахме. До ушите ми достигна звукът от скърцане на камък в камък и дишането ми се ускори.
Забравих враждата ни за миг, докато се взирах в тъмния тунел, който се простираше пред нас. От дълбините на черната пещера се чуваше зяпнал, стенещ звук и аз изпратих светлината на Фейлийт, за да осветя пътя, а по гърба ми преминаха тръпки.
– Движи се – изсъска Райдър зад мен и заедно се придвижихме напред.
Елис беше някъде тук. И от това, което Гейбриъл беше казал, звучеше, че не е сама.
Вратата се затвори зад нас в момента, в който всички влязохме в тъмния коридор, и аз ускорих крачка, а сърцето ми се разтуптя при мисълта за нея, изгубена тук.
– Накъде? – Попитах Гейбриъл, като се приближих до него.
Той си пое дълго дъх, докато използваше своя поглед, за да я намери. След това се втурна в бяг, което накара сърцето ми да се разтресе и аз се втурнах след него.
– Натам! – Изиска той и за първи път никой от нас не спореше.
Назад към част 46 Напред към част 48