ГЕЙБРИЪЛ
Бях се изгубил в тъмна бездна в съзнанието си. Смътно осъзнавах, че се бях хванал в мрежа от лиани, когато Кинг ме беше взривил. След това всичко беше потънало в мрак и навсякъде усещах страха на Елис. Тя беше толкова близо, писъците ѝ отекваха около мен, докато видението не успяваше да ми предложи нищо друго освен нейния ужас.
Силни ръце ме вдигнаха в седнало положение, но не можех да избягам от капана, в който бях попаднал в главата си.
– Събуди се! – Извика Данте и електрическа струя проряза сърцевината ми.
– Майната му! – Изревах, изтръгнат от кошмара си. Но знаех, че това не беше сън. Беше истинско. Елис беше в опасност, но не можех да пробия блокадата на силите си, за да я видя.
– Елис – изпъшках, а Леон и Райдър се придвижиха напред, за да заобиколят Данте, намръщен към мен.
– Какво става, стронзо? Какво видя? – Данте ме издърпа на крака, а Леон вдиша рязко и погледна към земята под мен.
Погледнах надолу и открих, че саванът лежи на земята, а силата му е изчезнала. Но нямах време да се притеснявам за това, тъй като забих ръка в косата си и затворих очи, отчаяно опитвайки се да привлека видението, което ми убягваше. Виждах го така, сякаш стоеше отвъд стена от матирано стъкло, фигурите бяха сенчести и мътни.
Моля ви, звезди, позволете ми да я видя. Нека знам къде е тя. Позволете ми да я спася.
Данте ме блъсна в гърдите и очите ми отново се отвориха.
– Какво става? – Изръмжа той.
– Тя е в беда – разкрих аз. – Но аз не мога да я видя. Силите ми са блокирани.
Райдър се промуши покрай Данте със заплаха в погледа си.
– По-добре наруши този блок или ще започна да чупя кости.
Леон хвана ръката му, когато и той се придвижи напред.
– Това няма да ти помогне, Райдър. – Той ме погледна напрегнато. – Трябва да се съсредоточиш.
Кимнах, като отново започнах да крача, опитвайки се да оставя ума си да се пренесе в онова пространство в мен, което можеше да предсказва бъдещето. Но дори малкото откъслечни сведения, които бях получил за Елис, сега ми се струваха далечни.
Паниката заби в гърдите ми, докато се опитвах да накарам дарбата си да работи. Трябваше да отида при нея, трябваше да ѝ помогна. Ако не го направех, това щеше да ме унищожи.
– Е? – Поиска Райдър минута по-късно, а аз се извърнах, за да го погледна.
– Не е толкова просто! – Изригнах, ядосан на себе си, на звездите и на този, който беше поставил този затвор на силите ми. Сега имах нужда те да работят повече от всякога. Нуждаех се от това повече, отколкото от изгрева на слънцето утре. – Никога не съм контролирал Зрението. Някой могъщ го е закрил от мен. От време на време виждам откъслечни частици, но не мога да го накарам да направи това, което искам.
– Ето. – Леон пристъпи напред, стисна ръката ми и се вгледа в очите ми. – Може би просто се нуждаеш от повече сила, за да я зърнеш. – Ризата му беше изгоряла в битката, а кръвта размазваше кожата му от наскоро зарасналите рани. Не знаех колко магия му е останала, но щях да взема всичко, което можеше да ми даде.
Кимнах и се съсредоточих върху магията му, която се притискаше към кожата ми, докато се опитвах да сваля бариерите си, за да го допусна. Не познавах Леон чак толкова добре, но изпитвах достатъчно неприязън към него, за да направя това трудна задача. Беше крил Елис от мен твърде много нощи и като ги гледах заедно, сърцето ми се свиваше. Но в името на това да я спася, можех да направя всичко.
Съсках, докато свалях бариерите си, а магията му изгаряше под плътта ми като горски пожар.
Той въздъхна едновременно с мен, а силата ни се смеси и накара съзнанието ми да се изостри мигновено.
Заключих челюстта си и се съсредоточих върху Зрението, насочвайки цялата ни сила към него, докато се опитвах да го накарам да работи за мен.
Писъците на Елис се въртяха в главата ми и караха сърцето ми да боли. Страхът ѝ отново се върна в мен, но все още не можех да видя нищо.
– Още – изревах. – Имам нужда от повече.
– Данте – излая Леон и Буреносният дракон се придвижи напред, поставяйки ръка на другата ми ръка. Беше ми още по-трудно да го пусна да влезе. Бяхме се презирали един друг много преди Елис да влезе в живота ни и откакто той предяви претенции към нея, омразата ми към него се засилваше. Но може би това не беше точно омраза, а по-скоро завист. Неприязън към всеки миг, който прекарваха заедно.
– Пусни ме да вляза, стронзо – изръмжа той и Леон предупредително удари рамото си в неговото.
Данте изръмжа, поглеждайки към мен, а аз поех дълбоко въздух.
– За Елис – казах твърдо и гневът изчезна от очите му. Той кимна сериозно и двамата се съсредоточихме върху това да свалим бариерите помежду си.
В момента, в който силата му се разля във вените ми, се почувствах като ураган, който се сблъсква с морския бряг. Въздъхнах, когато пълната сила на неговата и на Леон сила премина през мен, комбинирайки се с моята и изкривявайки се в нещо великолепно.
Хвърлих всичко това към блокажа около съзнанието си и се помолих да ми се промъкне видение.
Да я видя. Трябва да я видя.
По краищата на съзнанието ми се раздвижиха проблясъци светлина. Видях тунел, тъмни стени, звук от капеща вода. После всичко се изпари и аз останах безсилен.
– Елис – изстенах отчаяно. – Не мога да я достигна.
– Райдър – поиска Леон и змията се придвижи напред, за да се присъедини към нас, очите му се колебаеха, докато слагаше ръка на рамото ми.
– Не мога – измърмори той.
– Трябва да можеш – изръмжа Леон и го погледна. – Или искаш тя да умре? Защото ако не успеем да я намерим, това може да се случи, Райдър. Наистина ли искаш да си отговорен за това?
Изражението на Райдър се изкриви в нещо болезнено. Доверието му към нас беше толкова малко, че не мислех, че ще успее да го направи, но виждах, че се опитва.
– Всички правим това за нашето момиче – каза Леон и макар да мразех да го чувам да твърди, че е наша, знаех, че не мога да отрека какво изпитва към тези трима други мъже. Трябваше да им позволя да ми помогнат.
– Тя има нужда от нас – казах на Райдър и между веждите му се образува дълбоко V, докато се съсредоточаваше.
Крясъците ѝ се чуваха все по-силно в ушите ми и аз се гърчех, когато болката ме разкъсваше. Райдър вдиша рязко, когато я усети, и изведнъж стените му се срутиха. Студената, тъмна сила на магията му нахлу в мен като отрова, но когато нахлуваше все по-силно, я усещах по-малко като отрова и повече като наркотик, от който исках все повече и повече.
Четирите ни източника на енергия се сляха и ние изстенахме колективно от удоволствието, когато пълната сила на магията ни заплува между нас като чиста звездна светлина.
Насочих я отново към блока в съзнанието си и отметнах глава назад, докато търсех Елис отвъд завесата на ума си.
– Покажи ми я! – Поисках от небето. – Покажи ми Елис!
Нещо се разцепи в главата ми, като огромна пукнатина, която разкъсваше центъра на съзнанието ми. Обединената ни сила се вля в пукнатината и я откърти все по-широко. Образи заляха главата ми. Хиляди неща наведнъж, повече, отколкото можех да понеса.
Безкрайни тунели, извиващи се и завиващи, момиче със сребърни очи, по-ярки от луната, поток от карти таро, после чифт огнени криле, които се извиха в небето. Огърлица от тръни, а след това момиче с люлякова коса, покрита с кал. Огромен дворец, който се простираше над мен, после дракон с нефритенозелени люспи, кацнал на покрива му, две бебета, лежащи в креватче, после две тъмнокоси близначки, стиснали ръце на дъното на затъмнена яма.
– Гейбриъл! – Викаше някой и аз се опитвах да овладея мислите си.
Интензивната сила в мен се отдръпна и се озовах на колене, загледан в другите три момчета, които ме бяха заобиколили в кръг.
Умът ми се чувстваше свободен, лек, пластичен. Тласнах го към Елис и той се движеше в тази посока толкова лесно, колкото и вятърът. Блокадата на съзнанието ми беше изчезнала, разбита. По някакъв начин четиримата бяхме достатъчно силни, за да го унищожим. Изпуснах дъх на недоверие, неспособен да приема, че е изчезнало след всичките тези години.
Елис се появи в съзнанието ми в Плачещия кладенец до Найтшейд секунда преди онази вещица съветник да я бутне. Паниката сграбчи сърцето ми с железен юмрук и решителността ме завладя.
– Знам къде е тя. – Изправих се на крака и разперих криле. – Трябва да побързаме.
Назад към част 44 Напред към част 46