ГЛАВА ВТОРА
ХЕЙЛ
Една година по-късно
Днес тронът беше толкова студен, колкото и сърцето ми.
От вчерашната битка насам ми тегнеше тежест, а мирисът на горящи феи все още сякаш се придържаше към мен въпреки банята, което си взех след завръщането си в двореца.
Кръвта се бе разляла по голото ми тяло и се бе завъртяла около краката ми, преди да изчезне в канала, сякаш никога не е била.
Крясъците звучаха в ушите ми и сега, а аз не усещах… нищо.
Сянка обвиваше съзнанието ми и бях напълно сигурен, че сърцето ми малко по малко се превръща в камък. Не винаги беше така, макар че не можех да определя точно момента, в който нещата в мен се промениха. Когато се превърнах в това чудовище, което всяваше страх в сърцето на всяка фея, която чуеше името ми. Слава на Вега; Дивия Крал. Така ме наричаха сега. Бях заел трона след смъртта на майка ми и се бях заклел да защитавам и да служа на кралството си. Тези клетви бяха изгнили и изсъхнали, всяка битка, в която се биех, беше оправдана с тези клетви, но вече не ми звучаха истински. Битките ми може и да бяха спечелени, защото желаех да опазя Солария, но понякога имах чувството, че убивам, защото имам нужда да убивам, затъмнения, в които изпадах в хищна нужда от смърт, която противоречеше на всичко, което мислех, че знам за себе си.
Някога имах такива планове, планове, които от време на време изплуваха в мен и ми напомняха за човека, който някога бях. Колко бързо се беше променило това. Предполагах, че властта ме е покварила, макар че понякога се събуждах в състояние на страх и ужас, обгръщаше ме чувство на безсилие и отчаяние да разбера защо съм такъв, какъвто съм. Сякаш имах две половини, разкъсани по средата, но сякаш ден след ден дивата част ставаше все по-голяма и поглъщаше другата с остри зъби.
Тронът се извиваше на гърба ми, пръстите ми се свиваха плътно върху гигантските глави на хидрата, които се преплитаха, издялани от най-черния камък. Това чудовище бях аз, а тронът представляваше моята форма от ордена на хидрата. Беше ми подарен от далечен принц, който живееше в земя, разделена от фракции на елементали: земя, въздух, вода, огън, които воюваха помежду си. Старият трон беше преместен в хранилището, където съкровищата на кралските особи се намираха дълбоко в двореца, достъпни само за хора с кръвта на Вега.
Тази стара, откъсната част от душата ми се събуди, когато си помислих за горящите тела и града, който вчера бе превърнат в пепел под мощта на моя огън. Пръстите ми се затегнаха върху камъка, впивайки се в него, докато мускулите ми се стягаха, а объркването ми се превръщаше в горчива, стъклена омраза към самия мен.
Какво съм направил?
– Господарю?
Главата ми се вдигна от дълбокия тон на познатия глас на приятеля ми. Азриел Орион беше смръщил веждите си, а красивите му черти бяха изкривени от загриженост, докато се приближаваше към мен. Поклони почтително глава, като накара тъмната си коса да падне напред в очите му, и прокара ръка през нея, за да я отдръпне, като за миг отново заприлича на онзи ученик, с когото бях учил в академия „Зодиак“.
Дарбите му в академията и познанията му за тъмната магия бяха безценни за мен, а освен това той беше един от членовете на Гилдията, защитник на кралските особи и на Имперската звезда. Макар че само аз бях посветен в тази информация, тайна, която се простираше толкова дълбоко, че щеше да разтърси основите на кралството, защото звездата щеше да бъде търсена от всеки владетел в света и от всеки достатъчно могъща фея, за да се опита да ми я отнеме, ако знаеше за съществуването и. Имперската звезда беше най-ценното ми притежание, предавано от поколение на поколение в рода Вега, и тя остана скрита в скиптъра. Тя имаше силата да прави почти всичко, което поискам от нея, магията и беше невъобразима, едновременно разрушителна и способна да прави велики неща.
– Азриел – казах аз, гласът ми беше празен и мрачен.
Той застана пред мен, а бръчката между очите му само се задълбочаваше.
– Ти не си на себе си.
– А кой съм аз? – Захапах, гневът изостри думите ми до остриета, гласът ми отекна в обширната зала на тронната зала. Ако пожелаех, можех да застана в това пещерно пространство в напълно променената си форма на Ордена – звяр, който управлява с жестокост и без милост. От мен се страхуваха във всяко кътче на тази земя, но Азриел не помръдваше при гръмкия ми тон. Вместо това пристъпи по-близо, почти черните му очи като две галактики се взираха в дълбините на душата ми и виждаха истината за мен. Макар че каква беше тази истина, вече не знаех наистина.
– Ти си Аве Вега. Мой приятел. Добър човек.
– Добър? – Подиграх се на думата. Тя вече нямаше място в този дворец. Вече нямаше нищо добро в мен. Онова, което бях направил, бе изписало душата ми с катран и звездите щяха да ме унищожат заради него, щом премина отвъд завесата. – Ти или играеш ролята на верен, простодушен слуга, или си сляп, Азриел. Кое от двете? Защото на мен не ми изглеждаш простодушен.
Челюстта на Азриел се стегна и по чертите му се появи нотка на гняв, за която в миналото бях наказвал хора, които бяха вкарани в амфитеатъра, за да бъдат дадени за пример, докато мъгла от кървава ярост завладяваше плътта ми. Но не и Азриел. Никога Азриел.
– Взирах се в сенките за напътствие – каза той тихо. – Те шепнат за неща, ужасни неща…
– Тогава ти си тъмен пророк? – Изръмжах, като се облегнах по-дълбоко в ледената клетка на трона си. – Сенките са пълни с измамнически души, които искат да те примамят в прегръдките си. Не ми ли каза това веднъж?
– Вярно е, но в тях има и знание – каза той. – И аз усещам, че нещо ужасно предстои, сир.
Изпуснах кратък, пренебрежителен дъх.
– То вече е дошло. Аз съм страшното нещо. Аз съм чумата, която опустошава земята. Душата ми е потопена в кръв и не се знае какво ще направя по-нататък. Но без моите усилия враговете ни отдавна щяха да са превзели Солария. – Тези последни думи бяха единственото нещо, което ме държеше в съзнание. Че постъпвам правилно. Че ако не действах безмилостно срещу противниците си, то Солария щеше да падне в ръцете на по-лоша сила от мен.
Гърлото на Азриел се повдигна и спадна.
– Това ли искаше за Солария? Народът ти да живее в страх?
– Когато всички заплахи срещу нас бъдат смазани, няма да има нужда от страх – казах твърдо.
– Ами ако те се страхуват от теб? – Прошепна той, имайки наглостта да ме обвини в това, макар че едва ли можех да го отрека. Моят народ може и да се радваше, когато повалях поредната заплаха, някои от тях дори ме почитаха като бог, но всички се страхуваха от мен.
– Тогава нека се страхуват – изсъсках аз, но едно дръпване в задната част на съзнанието ми напомни, че не това исках за моето кралство.
– Това не са думите на човека, с когото съм израснал. Азриел се намръщи и ме погледна, сякаш се опитваше да открие нещо в очите ми, но те бяха твърди като шисти и не го допускаха до себе си. – Защо не се опиташ да се промениш? Защо не посетиш хората и не потушиш този страх у тях? Да им кажеш, че са в безопасност и че ще ги пазиш така. Донеси им награди и облекчи данъците, припомни им кой си ти отвъд кръвопролитията. Би могъл да започнеш със закриването на дворцовия амфитеатър и да приключиш с публичните екзекуции, които превръщат убийството в спорт.
Оставих се да помисля върху думите му, но дори когато умът ми се насочи към подобни неща, в душата ми сякаш заискриха смърт и огън. Понякога мракът ме връхлиташе толкова бързо, че беше невъзможно да се спре. Затова и се държах в стените на двореца колкото се може по-често, а навън излизах само за да ловувам враговете си. Дълбоко в себе си се страхувах от това, което бих могъл да сторя на невинни хора, ако се отдам на чудовището в мен. А що се отнася до амфитеатъра, в него най-опасните бунтовници и въстаници бяха изправяни пред цената на предателството. Беше варварско, да, може би достатъчно, за да разтревожи хората в Солария, но беше и необходимо, средство, което да гарантира, че повече врагове няма да изкарат главите си над парапета. Беше от съществено значение, нали?
„Накарай ги да си платят, нека хората да гледат как враговете ти умират, напомни им какво ще се случи, ако някога се обърнат срещу теб“.
Шепотът в главата ми ми напомни защо амфитеатърът е важен и потуши съмненията ми.
– Не мога – промълвих аз.
– Ти контролираш собствената си съдба – подкани ме Азриел.
Зъбите ми скърцаха в устата, докато намирах сантиметър яснота, държейки се за нея с всички сили, но вместо това тя падна от ръцете ми, заменена от силен гняв, който ме накара да се надигна от трона си и да вдигна скиптъра, който държеше Имперската звезда. Насочих го към Азриел и той вдигна брадичка, а очите му се разшириха от предстоящата смърт. Той се взираше в мен, в човека, когото някога бе познавал, но единственото нещо, което се отразяваше в очите на този човек сега, беше убийствен непознат.
– Няма контрол, има само хаос – изсъсках аз. – Подхвърлят ме в бурно море, небето е тъмно, водата е още по-тъмна. Няма изход.
– Позволи ми да ти помогна да намериш изход – изрева той. – Помогни ми да разбера.
Подигравка дръпна устата ми, а умът ми се свлече все по-дълбоко в онази черна яма, в която не усещах почти никакви емоции, освен омраза.
– Не ме обиждай. Аз съм твоят крал. Не се нуждая от помощ – изплюх се, захвърлих скиптъра на земята и вместо това вдигнах ръка, а огнената магия трещеше свирепо в дланта ми и доказваше, че силата ми е всемогъща дори без даровете на звездата. Можех да го изпепеля и да го залича от лицето на земята за миг, а той дори не изглеждаше, че ще се бори със съдбата си. Макар че, разбира се, несъмнено знаеше, че един-единствен пръст, вдигнат срещу неговия крал, ще го направи мъртъв независимо от всичко.
– Това не си ти – издиша той, когато ръката ми започна да трепери, сякаш две сили се сблъскваха в мен. Едната ме молеше да спусна ръката си, а другата – да използвам цялата сила на магията си, за да видя Азриел мъртъв. Обичах го, но трябваше да се отърва от всеки, който ми се противопоставяше. Това беше единственият начин да запазя реда. Това беше ролята на един силен владетел, нали?