КЕЛИ ФЕЙВЪР – За неговото вземане – книга 2- част 9

***

Ред покани Никол да се срещне с него за обяд в кафенето и тя го направи, въпреки че знаеше, че всички погледи ще бъдат насочени към тях.
Когато за пръв път видя годеника си да стои и да я чака на входа на столовата, и се прииска да се хвърли в прегръдките му и да се разплаче. Чувстваше се като малко дете, което е имало ужасен ден в училище.
– Здравей – каза той и ѝ се усмихна, докато тя вървеше към него.
– Здравей. – Тя се опита да постави най-добрата си, най-убедителна усмивка в отговор.
– Лошо ли е? – Попита той, протегна ръка и леко докосна ръката ѝ. Разбира се, той прозрял играта ѝ.
Тя кимна, но продължи да се усмихва.
– Ще видим?
– Но разбира се.
Те тръгнаха заедно. За щастие беше рано за обяд, така че все още нямаше много хора, които да се хранят. Въпреки това, дори и при малкото служители в столовата, имаше много очи, които ги следяха.
Понякога Никол усещаше това, особено когато минаваха покрай тях. Хората се правеха, че не забелязват, но щом се обърнеше с гръб към тях, усещаше, че я гледат. От време на време се обръщаше и хващаше някого на място.
Беше почти хумористично, само че не беше. Не съвсем.
Ред донесе на двамата специални ястия от италианската кухня. Пиле Марсала за него, пиле Качиаторе за нея.
– Няма да останеш разочарована – каза ѝ той, докато заемаха място до прозореца в малко по-усамотена част на кафенето.
Той разгъна салфетката си и я сложи в скута си, след което с удоволствие се впусна в ястието си.
Никол почти нямаше апетит, но се зае с храната си, за да не го разстрои.
– Как се чувстваш, че ще видиш новия си дом тази вечер? – Попита той, като вдигна за кратко поглед от храната си.
– Нервно. Но най-вече развълнувана. – Беше вярно, тя беше развълнувана. За съжаление едва ли беше мислила за хубавите неща, които се случваха след разочароващата среща с Едуард.
Ред усети притеснението ѝ и сложи ножа и вилицата си.
– Добре. Какво сега?
– Не ми се сърди – каза тя тихо.
– Аз не съм раздразнен, а загрижен. Какво се случва?
Тя му разказа за срещата с Едуард и той се облегна назад в стола си, като поклати глава, когато тя приключи.
– Съжалявам, че творческият екип е избрал да се справи с нещата по този начин.
– Моля те, не се намесвай от мое име – каза му тя. Ред се усмихна.
– Откъде знаеше, че ще го направя?
– Познавам те. Или пък знам как се държиш, когато си предизвикан.
– Няма да търпя лошо отношение към жената, която обичам.
Никол се усмихна въпреки себе си.
– Мога да се грижа за себе си. Трябва да им докажа, че мога да се справя с всичко, което ми подхвърлят.
– Харесва ми отношението ти. – Той отново започна да яде.
– Искат да ме изгонят от групата – каза тя. – Не ме искат?
– Да.
– Но знаят, че не могат да ме уволнят или открито да ме саботират, затова ще се опитат да ме замразят и да направят нещата достатъчно мизерни, за да се откажа.
Ред, кимна, попивайки устата си със салфетка. Тъмните му очи срещнаха нейните и за миг тя не се интересуваше от никаква драма на работното място. Тя се интересуваше само от него, от това да му угоди, да го направи щастлив във всяко отношение.
– Получаваш тежки уроци, Никол – каза той. – И ме боли, че аз съм причината за това.
– Ти не правиш нищо лошо. – Тя отряза парче пилешко месо и се замисли дали да го изяде. – Трябва да се стегна. И ще се стегна.
– Ти си достатъчно издръжлива – каза Ред. Той се протегна през малката масичка и покри ръката ѝ със своята.
Тя погледна в очите му.
– Хората ще съжаляват, че са се забъркали с мен.
Той се усмихна.
– Това е дух.

***

През останалата част от деня Никол работеше с бясно темпо. Едуард и подхвърляше всякакви неща. Имаше невероятно сложни срокове на проектите, които трябваше да начертае със софтуера на „Джеймисън Интернешънъл“ за срокове. Никога досега не беше използвала нищо от този софтуер, а той беше сложен и не много интуитивен.
Така че тя седеше на бюрото си с отворено ръководство за работа със софтуера до себе си и прекарваше часове в четене, а след това се опитваше да работи върху малки парченца от графиците на Едуард, които той ѝ даваше, за да ги актуализира и реорганизира.
Той също така ѝ беше възложил да реорганизира изцяло файловата им структура в мрежата. Творческата група имаше голям набор от папки във вътрешната мрежа на компанията и тези папки бяха създадени преди години, когато компанията беше много по-малка. В резултат на това навигирането и намирането на нещата беше станало неудобно.
Нищо не беше подредено.
По-специално папките на Реми бяха катастрофални. Тя беше истински пакетиращ плъх. Имаше папки отпреди пет години, пълни със стари материали за рекламни кампании: снимки, рекламни материали, договори, всякакви неща.
Никол започна да реорганизира структурата на файловете, но първо трябваше да я очертае. Ако не внимаваше, можеше да влоши нещата и да загуби ценни материали.
Към края на деня Едуард имаше три дълги срещи подред и на всяка от тях водеше със себе си Никол. Тя трябваше да си води задълбочени бележки за предмети и теми, които бяха много непознати за нея.
Не помагаше и това, че всички на тези срещи говореха много бързо и използваха жаргон, който тя не познаваше. Обсъждаха и други компании, за които тя никога не беше чувала. Имаше хора, които се бяха събрали, но тя не знаеше кои са те. Някои от тях имаха силен чуждестранен акцент и тя не можеше да разбере нито една дума, която казваха.
Това нямаше значение. Едуард я хвърляше в дълбокото и залагаше, че ще потъне. Тя беше решена да не го прави, решена да докаже на Едуард, Реми и на всеки друг, който залагаше срещу нея, че е много по-силна и издръжлива, отколкото и признаваха.
Накрая, по милост, последната среща за деня приключи. Едуард се обърна към нея.
– Ще ми предадеш всички протоколи от заседанията още утре сутринта?
– Да.
– Ще ги прегледам, а след това трябва да ги изпратим на всички участници и да копираме до висшето ръководство.
– Разбира се – кимна тя.
Той не каза нищо повече, просто се отдалечи от нея. Никакво „добра работа днес“, никакво „благодаря за усилията ти“, нищо. Цял ден се беше мъчила за него и щеше да продължи да го прави, а Едуард изобщо нямаше да ѝ даде положителна обратна връзка.
Тя затвори лаптопа си и се върна на бюрото си, чувствайки се така, сякаш вече е остаряла с десет години. Ръцете ѝ бяха възпалени от толкова много писане, а мозъкът ѝ беше изпържен от опитите да научи и приеме толкова много нова информация.
Тя се обади на Ред от служебния си телефон и той отговори незабавно.
– Готова ли си да предприемеш следващата стъпка?
– Готова съм, както никога няма да бъда.
– Добре. Нека се срещнем във фоайето.
– Във фоайето? Всички ще ни гледат.
– И? Не ме интересува какво правят всички останали.
Никол свали телефона и се приготви за следващата глава от това странно пътуване. Преди да слезе във фоайето, тя отиде до банята, за да се освежи, и на излизане мобилният ѝ телефон иззвъня.
Тя погледна номера. Това беше домашният номер на родителите ѝ.
– По дяволите. – Обмисляше дали да отговори, или да не отговори, но накрая реши да приеме обаждането. Не можеше да се крие от тях вечно.
– Никол? – Прозвуча гласът на майка ѝ.
По дяволите. Ако на линията можеше да е поне баща ѝ – Никол можеше да се справи с него.
– Здравей, мамо. Какво става?
Майка ѝ звучеше така, сякаш дъвчеше нещо. Вероятно ядеше някаква здравословна закуска.
– Как си? – попита тя. – Как са нещата?
– Добре, мамо. Заета.
– Сигурна съм. Да. – Дълга пауза.
– Всичко наред ли е? – Каза Никол.
– С баща ти говорихме за всичко, което се е случило, откакто се премести в Ню Йорк. И най-вече говорихме за партито в неделя и за предложението на Ред да се ожените. Още дъвчене, тъй като майка ѝ сякаш искаше да направи този разговор възможно най-продължителен и болезнен.
– Добре…- Каза Никол, очаквайки неизбежният момент да падне.
– Просто се притесняваме колко бързо се развива всичко това. Обсъждали ли сте вече датата на сватбата?
– Още не, мамо. Но ще ви съобщя веднага щом се разберем за нещо.
Дъвчете. Дъвчете. Дъвчете. Беше безумно.
– Може би трябва да направиш този ангажимент дълъг – каза майка ѝ. – Отложи сватбата с две години.
Никол се засмя тихо.
– Това е твърде дълго, мамо.
– Вие двамата все още се опознавате. Той изглежда много приятен човек, но… сложен. Не мислиш ли?
– Аз го обичам и той ме обича.
– Сигурна съм, че точно така се чувстваш в момента. Сякаш всичко е толкова просто, изрязано и сухо. Но фактът е, че…
– Факт е, че това е моят живот и моите решения.
– Не е нужно да ми скачаш в гърлото, Ники. Подкрепям те.
– Това не е подкрепа – каза Никол. – Опитваш се да подкопаеш увереността ми с малките си подмятания за връзката ни.
– А сега почакай само минута – рязко каза майка ѝ. – Не съм дошла тук и не съм ти разказала за всички коментари, които получихме от хората в града, за репортерите, които снимаха дома ни и ни се подиграваха. На баща ти му беше дълбоко болно, че домът ни беше осмиван и подиграван в новините.
– „The Rag“ не е новинарски сайт, мамо. Това са таблоидни глупости. Никой не се интересува какво казват в този сайт. Всичко това са злостни клюки.
– Може би на теб не ти пука. Може би на Ред Джеймисън не му пука, защото ухажва вниманието и публичността. Но баща ти и аз не искаме да ни се подиграват заради това, че живеем обикновен живот.
– Съжалявам, че това се случи, мамо. Ако знаех, никога нямаше да дойдем в къщата.
– И така, сега си с мъж, с когото дори не можеш да се видиш на публично място, без да се страхуваш какво ще отпечатат новините за теб на следващия ден. Що за живот е това, Никол? Мислиш ли, че можеш да бъдеш щастлива, като живееш по този начин?
– Мамо, трябва да тръгвам.
– Помисли за това, което казах. Аз те обичам, баща ти те обича…
– Аз също те обичам. – Затворих и пуснах телефона обратно в чантата си, като си пожелах той просто да избухне в пламъци. Този телефон ѝ беше причинил повече от достатъчно огорчение, за да ѝ стигне за цял живот.
Докато си проправяше път към асансьора, а след това и към фоайето, Никол си мислеше колко невероятно е, че майка ѝ знае точно кои бутони да натисне, за да я накара да се чувства смалена и безнадеждна.
Ето че най-накрая беше срещнала мъжа на мечтите си, а майка ѝ не можеше да празнува и да се радва за нея. Трябваше да събуди съмнения и тревога и да направи така, че всичко да изглежда като кошмар.
Нима повечето майки не биха били щастливи, ако дъщеря им попадне на красив милиардер, който я обича до смърт?
Ред я чакаше във фоайето, до вратата към гаража. Когато го посрещна и се целунаха за кратко, тя разбра, че всички погледи са насочени към тях.
Трябва да свикна с това, помисли си тя. Отсега нататък това ще бъде животът ми. Голяма част от личното ми пространство ще бъде нарушено, а това е част от територията.
И бързо по петите на тези мисли се появиха думите на майка ѝ, които все още звучаха в ушите ѝ.
– Какъв живот е това, Никол?

Назад към част 8                                                          Напред към част 10

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *