***
И двамата успяха да си вземат душ, преди да излязат от стаята и да отидат на закуска.
Лиъм се беше облякъл с обикновен панталон и риза с копчета, разкопчана на яката. Разбира се, той изглеждаше феноменално.
Грейс се оплака от облеклото си, което беше носено през целия ден и не можеше да издържи още няколко часа да бъде носено отново. Чувстваше се гадно дори само като си помислеше за него.
Но Лиъм я беше успокоил и докато излезе от душа, Лиъм беше успял да измайстори напълно приемлив сарафан, който тя да облече. Той и прилягаше сравнително добре и беше със симпатична синьо-бяла щампа, която тя можеше дори да си купи, ако можеше да си го позволи.
– Откъде го взе? – Попита го Грейс.
– Тук държим всякакви гардероби – каза и Лиъм. – Никога не се знае кога някой ще дойде на събитие и ще има проблем – ще разлее нещо, ще повърне, ще изгуби част от дрехата си… ние сме готови за всичко. А с гостите, които остават и оставят вещи, през годините сме натрупали доста колекции.
– И кой е носил това преди мен? – Каза тя, като го помириса.
– Не знам, Грейс. Може би херцогинята на Уиндзор.
– Сериозно ли говориш или се шегуваш?
Лиъм само извъртя очи.
Когато най-накрая бяха готови да тръгват, Лиъм ги поведе из стаята и слезе в главната зала на първия етаж, където се провеждаха повечето от празненствата на сватбата на Ратър.
Сега, когато всички бяха изчезнали, с изключение на обичайния персонал, замъкът се чувстваше празен.
– Това е странно – каза Грейс с тих глас, докато прекосяваха дългия коридор. – Къде изобщо ще ядем?
– В трапезарията, както обикновено – каза Лиъм. – Ще свикнеш.
Тя го стрелна с поглед и той ѝ намигна.
Значи той се шегува или не? Опитва ли се да ми каже, че наистина се интересува от мен?
Грейс беше объркана. Когато най-сетне пристигнаха в трапезарията, тя с ужас видя, че не само те двамата закусват.
Вместо това дългата официална маса вече беше заета от петима други хора и ги чакаше прислуга.
– Господин Хюстън – каза един по-възрастен камериер, чиито бели мустаци бяха перфектно поддържани, за да прикрият твърдата му горна устна. – Много се радвам да видя, че се присъединявате към нас тази сутрин.
– Благодаря, Реджи – каза Лиъм. – Реджи, това е моята приятелка Грейс. Грейс, това е Реджи.
– Реджиналд Харкорт на вашите услуги, госпожо – каза камериерът и се поклони леко към нея.
Останалите петима души се взираха в тях и най-вече в нея. Погледите им едва ли бяха одобрителни и Грейс моментално пожела да си тръгне и да се прибере у дома, както бе заплашвала да направи многократно.
– Хайде да седнем – каза Лиъм и я придружи до единия край на масата. Той седна начело, а тя седна до него.
Всички останали бяха поне на едно място от нея и я гледаха.
– Здравей – каза най-малкото момче. – Аз съм Майкъл. – Той беше къдрокосо момче с кафява коса на около единадесет години. И ядеше някакъв сладкиш.
– Здравей, Майкъл – каза Грейс и се опита да се усмихне топло.
Останалите все още я гледаха и изобщо не се опитваха да бъдат особено топли, доколкото тя можеше да усети.
– Е – въздъхна Лиъм и се изправи – предполагам, че трябва да приключа с представянето. Вече си се запознала с най-малкия ми брат, Майкъл. А до него седи другият ми по-малък брат, Ексли.
Ексли беше доста по-възрастен, вероятно поне на осемнайсет или деветнайсет години, със светлоруса коса, сини очи и жилава фигура. Той и кимна с глава и се усмихна леко. – Това трябва да е сериозно – каза той. – Никога преди не е правил това, а, майко?
Но Лиъм го пренебрегна и продължи с представянето.
– От другата страна на Екс е сестра ми, Вера.
Вера махна с ръка на Грейс. Беше висока, красива, с поразителни зелени очи и голяма бенка на Синди Крауфорд над устните.
– До Вера – каза Лиъм, – е чичо ми Дънкан.
Дънкан беше едър мъж с коремче и изпъкнал нос със счупени кръвоносни съдове по него. Бузите му също бяха зачервени.
– Какво трябва да направя, за да ми налеят вода тук? – Каза той на никого конкретно.
Лиъм се обърна към Грейс с лукава усмивка.
– Чичо Дънкан обича своите „Блъди Мери“, когато закусва. Или по всяко време, ако говорим за това.
– Долей, Реджиналд! – Изкрещя Дънкан.
– И накрая – каза Лиъм, като направи жест към противоположния край на масата – ще видиш моята прекрасна майка, Ан.
Ан се усмихна топло и сгъна ръце под брадичката си. Ан беше зашеметяваща – не изглеждаше на повече от четиридесет години, но въпреки това трябваше да е на близо петдесет или петдесет и пет. Но чертите ѝ бяха силни, внушителни – като смесица между красотата на Вера и странността на Ексли.
– Толкова е хубаво приятелка на Лиъм да се присъедини към нас за семейната закуска – каза тя, гласът ѝ беше гладък и културен.
– Аз също се радвам да съм тук – каза Грейс, като се опитваше да не показва притеснението си.
Тя зае мястото си и се заигра с приборите си, докато прислужникът наливаше вода, кафе и я питаше дали иска сладкиш.
– Разбира се – каза Грейс, като се опита да улови погледа на Лиъм.
Но Лиъм се усмихваше гордо, сякаш показваше тиквата със синята лента на останалите членове на семейството си.
За нея беше съвсем очевидно, че това е необичайно явление в семейната им традиция, и не разбираше защо Лиъм е предпочел да постави и двамата в такова неудобно положение.
– Всички – каза Лиъм, – това е Грейс.
– Грейс има ли фамилия? – Попита Ексли, взирайки се в по-големия си брат със странно изражение.
Бузите на Лиъм почервеняха.
– Аз съм Грейс Ноулс – каза тя и отговори, преди да стане ясно, че не го знае.
– О, ти си роднина на Бионсе? – Попита Майкъл, а Вера се ухили.
– Не съм – каза Грейс, като вдигна кафето си и отпи глътка. Беше богато, тъмно и с невероятен вкус. Може би най-доброто кафе, което някога е пила.
– Грейс беше на сватбата вчера – каза Лиъм.
– Да?
– Да – каза тя и се почувства така, сякаш преминава през територия, осеяна с невидими мини. Не искаше да каже нещо погрешно.
– О – възкликна Ан, която изведнъж се заинтересува повече. – Значи трябва да сте приятелка на Истън – или пък сте приятелка на съпругата му Кенеди?
– Нито едното, нито другото – призна Грейс.
Изражението на Ан стана озадачено.
– Не разбирам. Тогава роднина ли сте?
– Не, майко. Тя беше с организатора на сватбата – каза Лиъм.
Изражението на Ан не се промени, но нещо в очите ѝ се втвърди.
Беше едва доловима промяна и Грейс си помисли, че може би просто си го представя.
– Беше прекрасна сватба – предложи тя, преди да отпие от питието си.
– Стига толкова, сам ще си взема проклетата смес „Блъди Мери“ – извика чичото на Лиъм, стана и след това излезе от стаята.
– Той вече се е заредил, а още не е дори обяд – каза Вера, като извъртя очи.
– Искам да се заредя – отвърна Майкъл.
Никой не отговори и думите на по-малкото момче увиснаха във въздуха.
Грейс започна да потупва неконтролируемо крака си от нервна енергия, докато тишината се сгъстяваше.
– И така, Грейс – каза Вера, като седна и впери красивите си очи в нея. – Къде ходиш на училище?
– О, ходих в обикновеното старо държавно училище – каза тя.
Ексли се засмя.
Лиъм завъртя вилицата си и я погледна.
– Мисля, че сестра ми има предвид образованието ти след гимназията, Грейс.
– О. – Преглътна Грейс. – Аз… ходих в двугодишен колеж.
Тя не беше сигурна кое е по-лошо. Да каже „общински колеж“ или да каже „двугодишен колеж“? Така или иначе, само от погледите на лицата им разбра, че не е добре.
Но все пак какво я интересуваше какво мислят тези сноби за образованието ѝ?
Вера кимна, сякаш всичко това имаше смисъл.
– Бих искала да отида в двугодишен колеж. Вместо това отидох в чужбина в Оксфорд, а после се върнах и завърших висшето си образование в Харвард. – Тя поклати глава. – Всичко това беше глупост, наистина. Винаги съм казвала на майка си, че щеше да е по-добре да стажувам при някой наистина уникален човек – например Кристофър Хитчънс.
– Хичънс е мъртъв – каза Ексли. – Колко глупава можеш да бъдеш?
Вера го погледна.
– Сега е. Но той не беше мъртъв, когато аз учех политически науки в Оксфорд или Харвард. Или може би Ричард Докинс. Бих се радвала да имам гениален човек като Докинс, който да се мотае наоколо и да се опитва да пробие дупки във всичките ми теории.
Грейс само кимна с глава, докато слугите се върнаха, носейки всевъзможни храни за закуска. Всичко – от палачинки до яйца, сервирани в различни видове, киш, салата и различни кроасани и хлябове.
Тя реши да играе на сигурно и просто да хапне бъркани яйца и препечен хляб. Докато мажеше тоста си с масло, до нея застана сервитьор.
– Мога ли да ви предложа нещо друго, госпожо?
– Не – каза му Грейс. – Всичко това е прекрасно.
Сервитьорът си тръгна и Грейс се опита да се държи така, сякаш всичко това е нормално за нея. Но умът ѝ продължаваше да се движи. Защо, по дяволите, Лиъм я беше довел да яде с лудото си семейство?
Говорейки за лудост, чичо Дънкан се върна, носейки голяма стомна с червена течност, която я изпълваше докрай, а отгоре стърчаха няколко стръка целина.
– Сега вече не трябва да се притеснявам – обяви той, седна и напълни чашата си от стомната.
– Тази рокля е много красива – каза Ан, докато режеше омлет. – Дали си я купила в някой от магазините в района?
Грейс хвърли уплашен поглед към Лиъм и той се намеси.
– Предполага се, че времето днес ще бъде много хубаво. Ще яздиш ли, мамо?
Майка му го погледна.
– Не съм сигурна. Може би, ако Вера или Ексли най-накрая дойдат с мен.
– Защо аз да не мога да дойда? – Изхленчи Майкъл.
– Не можеш да отидеш да яздиш отново в продължение на още една седмица – строго му каза Ан.
– Това не е по моя вина. Дънкан ми каза, че мога да опитам да скачам.
– Знаеш, че Дънкан не бива да бъде питан за нищо подобно. – Каза Ан. – А сега си наказан.
– И така – каза Ексли и погледна Ан, а странните му очи се впиха в нея. – Ти си учила в двугодишен колеж. Какво учи?
Тя сви рамене, като се чувстваше гореща и потна дори в сандала си.
– О, просто общи неща.
– И след като завършихте, работите ли в тази област на „общите неща“? – Усмихна се Ексли.
Вера отново се ухили.
– Успокой се – каза и Лиъм.
– В момента не работя в тази област – каза Грейс на Ексли, като срещна погледа му.
Ексли се усмихна по-широко.
– Е, майко, аз например я харесвам. – Той се обърна към брат си. – Явно става дума за нещо сериозно. Трябва да го отпразнуваме с тост.
Ексли взе чашата си с вода и я вдигна нагоре.
– Прекаляваш – каза Лиъм.
Но всички изведнъж последваха примера му.