***
Ред я закара до болницата, а д-р Фогел се качи в линейката с Лиъм.
Докато шофираха мълчаливо, тя продължаваше да си представя начина, по който Лиъм се беше скарал и почти беше проявил физическо насилие, когато го бяха сложили на носилката, за да го изнесат в линейката.
Сега единственото, за което можеше да мисли, беше, че той наистина може да е наранен – като наистина тежко наранен, и че това е нейна вина, защото не е настояла той да отиде в Спешното отделение на първо място.
Тя не можеше да мисли трезво.
Беше страшно да мисли, че Лиъм може да е в реална опасност.
Можеше дори да умре или да изпадне в кома. Тази мисъл заля цялото ѝ тяло с адреналин и я обзе чувство на нереалност.
По някакъв начин се озовах в една кола с Ред Джеймсън. Откарват ме в болницата, където отива Лиъм Хюстън, за да разберат дали има сериозна травма на главата.
Как съм попаднала тук?
Защо това се случва с мен? Защо той трябваше да бъде наранен?
Чувстваше се така, сякаш можеше някак да изтрие всичко, някак да се върне назад и да направи всичко добре. Почти и се струваше възможно, че ако просто пожелае това да се случи, времето може да се превърти, да се развърти и тя да поправи всичко.
Лиъм щеше да се върне към нормалното си, усмихнато, секси аз и вместо да отидат в болницата, щяха да излязат на обяд в заведение за бургери, а след това да гледат филм.
Искам да държа ръката му и да се разхождаме в парка. Искам да правим неща заедно. Искам да бъда с Лиъм Хюстън.
Сякаш едва сега, знаейки, че бъдещето е застрашено, Грейс най-накрая можеше да признае пред себе си истинските си чувства към него.
Влюбвам се в него. Може би вече съм се влюбила в него.
А след това бяха пристигнали в болницата и Ред и Грейс седяха в чакалнята, на една седалка помежду им, докато Ред пишеше непрестанно съобщения по телефона си, а Грейс прелистваше стар „Ню Йоркър“, като дори не виждаше статиите или придружаващите ги снимки.
Тя просто прелистваше страниците, опитвайки се да държи ръцете си заети.
Около половин час по-късно семейството на Лиъм влезе в чакалнята – само майка му, сестра му и брат му. Единствените, които не присъстваха, бяха най-малкият, Майкъл, и пияният чичо на Лиъм Дънкан.
Но Ан, Вера и Ексли влязоха, изглеждайки като трима актьори от А-листата, които се разхождат на грешната снимачна площадка. Облечени в изисканите си дрехи, с перфектни коси и съвършено непокътнати лица, тримата Хюстънови бяха като хора от друга епоха.
Ан видя Ред и веднага отиде при него, като му благодари сърдечно, че се е притекъл на помощ на сина ѝ.
Ексли и Вера седнаха близо до вратата и си шепнеха, като от време на време хвърляха скрити погледи към Грейс.
Ред заговори на Ан по много успокояващ начин, като ѝ каза, че д-р Фогел е най-добрият в бранша и ще се погрижи Лиъм да получи най-доброто лечение и грижи.
Когато приключиха разговора, Ан се обърна към Грейс и се усмихна.
– Благодаря ти, че си се обадила за помощ – каза тя, приближи се и седна точно до нея. Ръката на Ан стисна нейната и беше студена и силна, а големите ѝ пръстени болезнено се впиваха в костите на пръстите на Грейс.
– Много съжалявам – каза Грейс. – Не знаех какво да правя.
– Направила си всичко по силите си – това е всичко, което можем да искаме – каза и Ан.
Грейс кимна, усещайки вълна от облекчение, че не я обвиняват за случилото се с Лиъм.
След като минаха няколко минути, Ан отметна част от косата от лицето на Грейс и ѝ се усмихна почти любящо.
– Знаеш ли, ти си много мило и красиво момиче.
– О – каза Грейс, малко изненадана от интимността на жеста. – Благодаря ви, мис Хюстън.
Усмивката на Ан стана още по-широка.
– Но мисля, че може би си объркана, скъпа. И не искам да останеш с погрешно впечатление. – Тя отново стисна ръката на Грейс, този път по-силно. Наведе се и гласът ѝ спадна до шепот. – Никога няма да бъдеш сериозен вариант за сина ми – каза ѝ Ан. – И със сигурност няма да седиш тук и да се включваш в семейството ни, докато чакаме да видим дали мозъкът на сина ми кърви заради бой, в който се е впуснал, докато е прекарвал време с теб.
– Нямах представа за боя – опита се да обясни Грейс.
Но Ан вече поклащаше глава.
– Не разбираш – каза тя. – Казвам ти, че си свършила своята част от работата и съм ти благодарна, че си намерила помощ за Лиъм. Но сега трябва да си тръгнеш и никога да не се връщаш.
Грейс преглътна тежко и се пребори със сълзите на болка и гняв, които заплашваха да изплуват на повърхността.
– Добре – каза тя.
Сега Ан я потупа нежно по ръката.
– Ти си добро момиче – прошепна тя. – Някой ще ти съобщи как се възстановява – каза тя. – Аз ще се погрижа за това.
– Благодаря – отвърна Грейс, гласът ѝ се задави, докато се изправяше.
Ред я гледаше как стои с объркано, несигурно изражение на лицето.
– Грейс трябва да се прибере у дома – обясни Ан на стаята. – Но я уверих, че ще се свържем с нея и ще я уведомим веднага щом ни стане известно нещо.
– Имаш ли нужда от превоз? – Попита Ред, като започна да се надига от мястото си.
– Не – каза му Ан. – Тя ми каза, че е добре. Не е ли така, скъпа?
Грейс кимна, тялото ѝ беше изтръпнало.
– Да. Добре съм – промълви тя, обърна се и мина покрай брата и сестрата на Лиъм. Можеше да се закълне, че ги чува да се подсмихват и да си шепнат, докато минаваше и излизаше от чакалнята.
Скоро тя излезе от болницата, а въздухът беше студен и тя се разтрепери. Небето беше сиво, а тя беше сама и се страхуваше.
Ами ако Лиъм не е добре?
Ами ако той си мисли, че съм го изоставила?
Ами ако той е добре и никога повече не го видя?
Грейс стоеше отвън и гледаше как колите идват и си отиват, как хората влизат и излизат от оживената болница.
И тогава изтръпването изчезна, а на негово място се появи дълбока ярост.
Тези хора, помисли си тя. Само защото има пари, майката на Лиъм си мисли, че може да се отнася с мен като с нищожество. Чувства се овластена да ме отпрати и да ми каже какво означавам за сина ѝ. А Лиъм е възрастен.
Той може да взема собствени решения за мен.
Накрая яростта достигна кресчендо и Грейс осъзна, че е на път да направи нещо безумно. По-безумно от това да отиде в стаята на Лиъм снощи, по-безумно от това да се събуди и да закусва със снобското му семейство, дори по-безумно от това да го гледа как участва в подземен юмручен бой.
Щеше да се върне в болницата и в чакалнята. Двойните врати се отвориха автоматично, изсвистявайки, когато тя се върна вътре.
Нищо не се случва, помисли си тя и се усмихна леко на себе си.
И тогава си проправи път към бърлогата на лъва.