***
Когато се върна в болничната стая, Лиъм беше изключил телевизора.
– Здравей – каза тя, като не знаеше дали трябва да симулира усмивка, а после реши, че няма смисъл да се притеснява.
– Знам, че нещо се случва – каза Лиъм. – Може и да съм замаян от перкоцета, но не съм чак толкова извън себе си, Грейс.
– Прав си – каза му тя, затваряйки вратата след себе си и отивайки до леглото. – Нещо се случва и то не е добро.
Той се усмихна.
– Каквото и да е, не може да е толкова лошо.
– Майка ти не ме одобрява, Лиъм.
Лиъм се засмя.
– Това ли е всичко? Грейс, ела да седнеш. Отдъхни си и спри да изглеждаш така, сякаш светът е на път да свърши. Майка ми мрази всички, а най-много мен.
– Всъщност не ми пука, че ме мрази – каза Грейс. – Но тя също така се опитва да съсипе бизнеса на брат ми, а аз не мога да позволя това да се случи.
Лиъм седна в леглото, като се изтегли в напълно седнало положение с хъркане. Сините му очи изглеждаха воднисти и леко оцъклени, но все още бяха пълни с интелигентност и интензивност.
– Кажи ми какво се случва.
И така, тя му разказа и докато обясняваше за сблъсъка си с майка му в чакалнята на болницата, а след това как се е обадила на Скот и го е заплашила, Грейс видя как челюстта на Лиъм се закова.
– Този път тя наистина е отишла твърде далеч – промълви той. – Грейс, можеш ли да ми дадеш мобилния телефон?
– Защо? Какво ще направиш?
– Ще направя това, което трябва да се направи. Това, което трябваше да направя много отдавна.
– Не – каза Грейс, поклати глава и сгъна ръце.
– Дай ми телефона – каза Лиъм. – Тя е извън контрол. Аз съм възрастен и мога да реша с кого ще се виждам или няма да се виждам.
– Тя никога не се е опитвала да те спре – каза му Грейс. – Аз съм това, което тя преследва.
– Не виждам никаква разлика.
– Но има разлика – продължи тя. – Защото тя няма да те нарани – няма да се опита да съсипе живота, репутацията и кариерата ти. Не всички от нас имат такъв късмет.
Той се вгледа в нея, очите му бавно разбираха.
– И така, какво – искаш да спреш да ме виждаш сега? Искаш да я оставиш да спечели?
– Не става въпрос за победа и загуба. Става въпрос за брат ми. Не мога да го оставя да страда заради моето поведение.
Лиъм я гледа дълго.
– Грейс – каза той и започна да се усмихва. – Хайде, Грейс. Сериозно, сега. Не се плаши от това, не позволявай на майка ми да те плаши. Обещавам, че ще се справя с това.
Тя усети как стомахът ѝ се стяга, свива се от болка и тъга, когато осъзна, че това наистина се случва. Лиъм Хюстън искаше тя да остане, искаше да я има в живота си – искаше да се бори за нея.
И тя беше тази, която дърпаше щепсела.
– Лиъм, много съжалявам – прошепна тя, поглеждайки надолу, без да може да срещне погледа му.
– Недей да го правиш – каза той. – Просто и позволяваш да те тормози.
– Не мога да оставя брат ми да страда. И съм почти сигурна, че ако спра да се виждам с теб, тя ще се отдръпне.
– Може би не – каза Лиъм.
Главата ѝ се вдигна и очите ѝ се разшириха.
– Защо да не спре да го наранява, ако аз съм извън картинката?
– Защото – каза Лиъм – тя не винаги работи по този начин. Може да продължи да прави живота му нещастен, само за да ти изпрати послание.
Грейс се дръпна за ухото, а после заглади косата си зад него, борейки се с желанието да изкрещи от неудовлетвореност.
– Какво послание? – Каза тя и поклати глава. – Не можеш ли просто да ѝ кажеш, че съм си тръгнала и че всичко е приключило?
– Не мога. – Сгъна ръце Лиъм. – Мислех, че не искаш да казвам на майка ми да ни остави на мира.
– Не искам да и казваш, че сме връзка. Това е лоша идея. Ужасна идея.
– От какво толкова се страхуваш, Грейс?
– Слушай – каза тя и се приближи до него. – Трябва да ѝ кажеш, че между нас всичко е приключило, или аз ще го направя вместо теб. Ти и аз – това никога нямаше да се случи и двамата го знаем.
– Не се чувствам по този начин – каза той.
– Ти просто се опитваш да ядосаш майка си – отвърна Грейс и веднага съжали за думите си.
Сините очи на Лиъм бяха като замръзнали парчета лед – студени и невъзможно красиви.
– Не исках да идвам на това шибано място – изръмжа той. – Казах да ми позволиш да остана в апартамента ти и тогава никой нямаше да разбере нищо. Майка ми нямаше да спори с теб – и нямаше да нападне брат ти. Но ти отказа да ме послушаш. Отиде, извика кавалерията и ме изпрати в болницата.
– Страхувах се, че си ранен. И докторът се съгласи с мен.
Лиъм просто се засмя.
– Ти тръгна срещу желанията ми, а после имаш наглостта да кажеш, че прекарвам времето си с теб само за да ядосам майка ми? Коя, по дяволите, си мислиш, че си, за да ми кажеш това?
– Предполагам, че не съм никоя – отвърна Грейс, а гърлото ѝ се сви, докато гледаше в непоколебимия му поглед.
Тя не искаше да е така. Не искаше Лиъм да я мрази така, както я мразеше сега. Погледът на лицето му беше като стрела в гърдите ѝ и тя едва дишаше.
– Това е всичко, което си направила – прошепна Лиъм. – Така че направи това, което ще направиш – каза той. – Върви.
Грейс отвори уста, искайки да му каже, че е сбъркала.
Искаше да каже, че е променила решението си – че ще се бори за шанса да бъде с него. Скот щеше да се справи, щеше да се справи с това.
Но след това устата ѝ се затвори.
Какво щеше да направи, ако след месец или два тя и Лиъм все пак скъсаха? Какво щеше да стане, ако той я захвърлеше? И тогава тя щеше да остане без гадже, с разбито сърце, а бизнесът и животът на брат ѝ – в руини заради собствения ѝ егоизъм.
Не, не можеше да направи нещо толкова рисковано, не можеше да си позволи да нарани Скот само защото беше увлечена по някакво богато момче.
– Грижи се за себе си – каза тя, а гласът ѝ едва се чуваше, обърна се със сълзи на очи и тръгна да излиза от стаята.
– И като си помисля, че ти все казваше, че аз съм този, който си играе – извика Лиъм след нея. – Каква изненада, Грейс – каза той, а от гласа му капеше гняв и болка, докато тя продължаваше да върви, без да поглежда назад.
Тя отвори вратата, като се поколеба само за кратко, но и се стори, че това е цяла вечност.
Нищо не беше усещала толкова болезнено от известно време насам – сякаш кожата ѝ беше пламнала и всяка част от нея гореше.
Недей да му правиш това. Той е в болницата, сам, наранен. Не го оставяй, когато е в такова състояние. Това не е негова вина.
Но тя не можеше да си позволи да спре сега. Ако го направи, знаеше, че никога повече няма да може да си тръгне. Това беше нейният шанс да се измъкне и да спаси бизнеса на Скот.
Затова излезе и затвори вратата след себе си, запечатвайки го там, сякаш запечатваше гробница.
И сърцето ѝ се разби, докато го правеше.
Назад към част 4 Напред към част 6