***
Тя отвори още малко вратата и влезе колебливо в стаята, докато Истън остави модната си писалка и избърса очите си, сякаш се беше взирал прекалено дълго в собствената си работа.
– Здравей – усмихна се тя, а ръцете ѝ бяха преплетени и се извиваха нервно пред нея, докато стоеше там.
– Мога ли да ти помогна с нещо? – Попита той не твърде дружелюбно.
– Имам чувството, че си разстроен от нещо, което съм направила… или може би не съм направила. Не знам. Просто имам чувството, че ме мразиш.
– Омраза е силна дума, Грейс. – Той кръстоса крака и я погледна, без да си прави труда да я успокоява.
– Значи съм направила нещо нередно.
– Направила ли си? – Попита той, повдигайки вежда.
– Едва вчера започнах работа, а днес е първата ми задача. Мисля, че съм се справила добре, като се има предвид всичко.
Истън кимна.
– Седни, Грейс. – Той направи знак към стола срещу бюрото си и Грейс седна, а устата ѝ пресъхна.
Истън просто седеше и я гледаше като студена змия без чувство за хумор. Очите му бяха предразполагащи.
Тя реши да се изкаже.
– Не съм сигурна какво се е случило, за да стъпим накриво. Но наистина искам да свърша добра работа за теб.
– Ами аз не ти вярвам – каза и той спокойно.
Тя беше шокирана от изказването му.
– Вие… не ми вярвате?
– Не. – Той я погледна. – И ще ти кажа защо, щом си толкова любопитна за чувствата ми към теб. – Той скръсти ръце. – Имам много системи за сигурност поради естеството на бизнеса ми.
О-о, помисли си тя. Ето го и него. Сега се чувстваше замръзнала под погледа му, неспособна да избяга от унижението, което я очакваше.
– През последните няколко години сигурността наистина е изминала дълъг път – продължи Истън. Изведнъж седна напред и направи движение към компютъра си. – Например, когато си тръгвам за деня, включвам програма, която ме предупреждава, ако компютърът ми е бил достъпен или дори ако някой се е опитал да влезе в него. В момента, в който мишката или някой от клавишите бъдат натиснати, получавам сигнал, а камерите започват да записват и да ми изпращат на живо кадри от офиса.
Грейс се почувства така, сякаш щеше да повърне. Стомахът ѝ се сви и тя едва не повърна.
– О, Боже мой – прошепна тя.
– Точно така – каза Истън, без да отвръща поглед и без дори да мига. – Вчера получих видеозапис в реално време от извънкласните занимания на теб и Лиъм Хюстън – видеото се предаваше директно на телефона ми, така че имах удоволствието да го видя, докато бях в лекарския кабинет с болната си бременна съпруга.
Тя сложи ръка на устата си. Съзнанието ѝ беше останало празно.
– Аз съм така… – Тя се изправи, готвейки се да избяга.
– Седни – заповяда той, като гласът му се разнесе силно в стаята.
Тя направи каквото и беше казано. По цялото ѝ тяло беше избила пот.
Трепереше и ѝ се струваше, че може да припадне.
Истън беше видял всичко. И той имаше видеозапис.
– Моля те – каза тя. – Толкова съжалявам. Не знам защо направих това. Разбирам, че съм уволнена. Напълно разбирам. Просто се надявам, че няма да… повдигнете обвинение или да покажете записа на някого. Моля.
Истън вдигна ръка, за да я успокои. „Изтрих видеото и никъде няма резервно копие на този файл. Няма го.
Облекчението заля системата ѝ.
– О, слава богу. Благодаря ти, че го направи.
– Не ми благодари. – Той не се усмихваше и очите му бяха твърди. – Това, което направи в кабинета ми, беше проява на много нисък характер, Грейс. Затова не ти се доверявам и не мога да кажа, че особено те харесвам.
– Разбирам.
– Но, да кажем, че и аз съм правил някои грешки в живота си. – Тонът му най-накрая омекна. – Правил съм някои неща и хората са ми давали втори… понякога дори трети шанс. Така че – каза той, като си пое дълбоко дъх. – Днес те подложих на изпитание, за да видя дали си струва да ти дам още един шанс. И изглежда, че си.
Тя кимна, а в очите ѝ се появиха сълзи.
– Няма да те разочаровам. И обещавам, че никога повече няма да направя подобно нещо.
– Надявам се да не е така. Защото за разлика от някои от моите предшественици – аз не давам трети шансове. Това е последният ти шанс, Грейс.
– Благодаря, благодаря – повтори тя, чувствайки се като папагал, заклещен на повторение. Стана от стола и излезе от кабинета му. Точно когато излизаше, Лиъм влезе в офиса.
В момента, в който я видя, очите му се свиха.
– Какво става? – Попита той.
– Добре съм – каза тя. – Просто – да вървим. Ще ти кажа, когато тръгнем. – Тя протегна ръце към него, докато прекосяваше пода, умолявайки го с очи.
– Къде е Истън? – Попита той шумно, като я изгледа.
– Не – прошепна тя. – Престани. Трябва да се измъкнем оттук.
– Той крещеше ли ти?
– Всичко е наред. Всичко е…
Но не беше. Защото в този момент Истън се появи на вратата.
Лиъм се изправи и го погледна.
– Писах ти, но така и не получих отговор – каза Лиъм. – Какъв е проблемът, Истън?
Истън се взира в него.
– Може би трябва да отидеш и да си поговориш с приятелката си – каза му Истън. – Не мисля, че това е наистина добра тема за работното място.
– Нямам нищо против да си говорим тук – каза Лиъм. – Освен ако не те е страх да говориш с мъж, а не с момиче, което можеш да сплашиш.
Веждите на Истън се спуснаха.
– Може би трябва да се успокоиш с играта на Джон Уейн и да си затвориш устата поне веднъж, преди най-накрая да си навлечеш истински неприятности. Това, което направи в офиса ми вчера, беше доста долно, приятелю… дори по твоите стандарти.
Лиъм се засмя.
– О, така че сега изведнъж си станал бойскаут. Не забравяй, че и аз те познавам, приятелю. Знам всички глупости, които си вършил в колежа и изобщо оттогава.
– Това заплаха ли е?
Грейс затвори очи.
– Недей – каза тя и се опита да дръпне Лиъм за ръката, но той я избута и тръгна право към Истън.
– Това не е заплаха, пич. Това е просто факт. Нахвърляш се на Грейс, защото си разбрал, че сме се закачали в офиса?
Истън сгъна ръце.
– Не е нужно да ти се обяснявам.
– Ще трябва, ако започнеш да се чукаш с Грейс – каза Лиъм, като се приближи още повече до личното пространство на Истън.
– От моята гледна точка единственият, който се чука с Грейс, си ти – отвърна Истън, а очите му се взираха в и през Лиъм.
– Никога не бъди жесток към нея – каза Лиъм – иначе ще имаш работа с мен.
– Лиъм, не – каза Грейс. – Аз съм добре. Всичко е наред!
Но двамата мъже бяха вкопчени в схватка, на малко повече от сантиметри един от друг, и напрежението беше взривоопасно, като динамит, готов да избухне в един момент.
– Не съм бил жесток – каза Истън, а челюстта му потрепна. – Справих се със ситуацията, както сметнах за добре.
– Това не е едно от твоите момичета, с които можеш да си играеш за щяло и нещяло – каза му Лиъм. – Знам как действаш, човече. Не забравяй това.
– Действам, както на мен ми се иска. Когато си играеш вкъщи на Лего, не виждаш да идвам и да се намесвам, нали?
– Наистина смешно – изръмжа Лиъм. – Може би ще ти се стори още по-забавно, ако пробия с голямата ти дебела глава през тази стена.
– Опитай – каза Истън. Усмивката му се разшири. – Не бих искал нищо повече от това да ти се отплатя за вчерашния следобед, когато се забавляваше в кабинета ми.
– Недей – каза Грейс, приближи се до тях и се опита да застане между тях. Те се чувстваха като две сгради. Тя не можеше да ги раздели.
– Ще ти счупя врата, ако още веднъж издигнеш глас към нея – каза Лиъм, като сега посочи Истън. – Сериозно.
Истън кимна.
– Успех с това – отвърна той. – На много от нас в нормалния свят ни се налага да издигаме глас всеки ден. А сега защо не се върнеш в замъка и не си поиграеш с твоите Лего?
Грейс хвана Лиъм за ръката и го издърпа настрани.
– Хайде, не си заслужава – каза му тя. На излизане тя грабна чантата си и не спря Лиъм да върви.