***
На излизане от вратата той се обърна и протегна средния си пръст.
– Ето какво мисля за скъпоценния ти офис! – Изкрещя той.
Истън стоеше на мястото си, кимаше и гледаше как си тръгват.
Когато излязоха пред сградата, Лиъм все още димеше, стиснал юмруци.
– Трябваше да го изритам този арогантен шибан, когато имах шанс – каза той и тръгна по улицата.
Грейс вървеше бързо до него.
– Не, не трябваше. Наистина ли искаш да отидеш в затвора заради един дребен спор?
Той спря и я погледна с онези сини очи, докато всички минаваха покрай тях на тротоара. Потоци от хора минаваха от двете страни.
– Никога няма да позволя на друг човек да те нарани – каза той, а гласът му вече беше спокоен. – Никога.
Тя се усмихна.
– Оценявам това, Лиъм. Но също така трябва да мога да отстоявам себе си.
Той въздъхна.
– Просто го познавам твърде добре – каза той. – Истън Ратър беше най-извратеният перверзник на всички времена и няма право да съди теб или мен. Или каквото и да сме правили в кабинета му. Този пич беше кралят на чукането на мацки на всяко обществено място, което можеше да успее, години наред.
Грейс направи физиономия.
– Това е просто гадно.
– Не, той е просто отвратителен. Арогантен шибаняк. Сега, когато е женен, изведнъж се е превърнал в шибания папа на офисния професионализъм. Дай ми почивка.
Започнаха да вървят отново, сега по-бавно.
– Всичко свърши – каза тя. – Всичко е наред.
– Гладна ли си? – Попита Лиъм. – Споровете с глупаци винаги ми събуждат апетита.
Тя трябваше да се засмее.
– Умирам от глад. Не съм яла цял ден.
– На ъгъла има добри бургери. – Той я хвана за ръка и я поведе към ресторанта, след което влязоха вътре.
След като седнаха, Лиъм се беше успокоил достатъчно и след като поръча, я помоли да му разкаже какво точно се беше случило този ден.
Докато тя разказваше историята, двамата накрая се разсмяха повече от всичко. Да, беше смущаващо и леко унизително, но беше приключило и не я бяха уволнили. Цялото това нещо започваше да избледнява, да се чувства все по-удобно.
Независимо от това какво ще се случи с Истън и работата ми, аз просто съм щастлива, че съм тук, на това място, в този град, с мъжа, когото обичам.
А аз наистина го обичам.
Тя се усмихна на Лиъм и той ѝ отвърна с усмивка.
Сервитьорката донесе бургерите им и Лиъм веднага отхапа огромна хапка от своя, дъвчеше и дори с пълна уста с храна, беше великолепен и секси.
Кафявата му коса беше разрошена точно така, както Грейс я харесваше. Той я погледна с тези пронизващи сини очи и преглътна.
– За какво си мислиш в момента? – Попита той любопитно, докато вдигаше един пържен картоф.
Тя се засмя и поклати глава.
– Знам, че това е лудост с всичко, което се случи през последните двадесет и четири часа. Но просто съм толкова щастлива в момента, когато съм с теб.
– Това изобщо не звучи налудничаво – отвърна Лиъм и хвана ръката ѝ през масата. – Звучи като най-разумното нещо, което някога съм чувал. И аз се чувствам по същия начин.
Двамата се гледаха, мълчаха и Грейс просто искаше да има начин да замрази този момент във времето, за да се чувства винаги по този начин, толкова добре, толкова щастливо, толкова правилно.
Тя си каза, че ако могат да бъдат щастливи при цялата лудост, която се случваше около тях, това означава, че те наистина принадлежат един на друг.
Това е истинско. Това е нещо, за което си струва да се бориш.
И тогава телефонът на Лиъм започна да звъни, а по-късно Грейс нямаше да може да си спомни дали ужасното чувство я беше обзело още преди той да отговори, или просто обърка нещата по-късно.
– Ало? – Отговори Лиъм с объркано изражение на лицето, като постави свободната си ръка върху другото си ухо, за да блокира шума в ресторанта. – Говори – каза той. -Какво става… какво? Можеш ли да повториш това, моля?
Лицето на Лиъм ставаше все по-бледо и все по-бледо, а очите му бяха придобили напрегнат, далечен вид.
Грейс се изправи, а всичко стана нереално, почти прозрачно.
– Лиъм? – Каза тя, толкова тихо, че никой не можеше да я чуе. Едва се чуваше как говори.
Лиъм слушаше внимателно и след това затвори очи.
– Ти… ти сигурен ли си? Моля те, кажи ми… – Гласът му избледня. Нещо в лицето му сякаш се смали, някаква светлина в очите му угасна. – Добре – каза той, като звукът беше смачкан. – Добре.
Той затвори телефона и погледна Грейс, а после се изправи и той.
– Какво става? – Попита тя, ръцете ѝ се свиха в юмруци, подготвяйки се за най-лошото.
– Майка ми е претърпяла автомобилна катастрофа – каза той. Звучеше твърде спокойно… зашеметен. Явно беше в състояние на шок.
– О, Боже, не – извика Грейс, ужасена, а другите посетители се обърнаха да я погледнат.
– Тя си е отишла – каза Лиъм, а сините му очи я преследваха с израза на безнадеждност, който тя виждаше в тях. – Майка ми е мъртва – интонира той, като всяка дума беше като кол в сърцето на Грейс.
Светът вече започваше да се върти. Излизаше от контрол.
Гласовете се отдалечаваха все повече и повече и Грейс усещаше как потъва в мрак. И тя, и Лиъм, осъзна тя, потъваха в толкова пълна тъмнина, че се чудеше дали някой от тях някога ще намери изход.