***
Следващият ден беше ужасен.
Цяла нощ беше писала есето, което Ред и беше възложил, страхувайки се, че Даниела всеки момент ще нахлуе в стаята ѝ и ще изтръгне хартията от ръцете и за да го прочете и да се смее. Да се обади на общите им приятели и да го прочете на глас и на тях.
Писането и беше мъчително. Тя искаше да го възбуди, искаше повече от всичко да му угоди. В крайна сметка това беше Ред Джеймисън, мъжът, който можеше да има всяка жена, която пожелае. Беше се виждал със звезди, модели, най-известните и красиви момичета на планетата.
А сега, необяснимо, невъзможно, той искаше нея. И най-лошото е, че искаше тя да му каже как ще го задоволи.
Какво изобщо означаваше това? Това беше загадка.
Това беше част от тревогата на всичко това. Тя не можеше да знае какво наистина иска да напише, защото той не беше дал ясни указания.
Събуди се в шест и трийсет, след като беше спала само няколко часа и седна с хартията пред себе си. По пръстите и имаше петна от синьо мастило.
Тя погледна трите страници пред себе си, изпълнени с ред след ред грижливо написани на ръка букви. В кошчето за боклук имаше и други страници, смачкани, защото и се беше наложило да зачеркне нещо или да промени някоя дума. Тя не искаше да позволи на Ред да види нещо, което да прилича на грешка.
Отначало беше започнала да пише есето на компютъра, но не се чувстваше достатъчно интимно. Убеждаваше се, че трябва да прилича повече на писмо, отколкото на доклад за книга.
Сега тя препрочиташе работата си с нарастващ ужас. Ще направя така, че да се превърне в мой дълг да ти покажа предаността си. Още един ред по-надолу по страницата.
Да ти доставя удоволствие по всякакъв начин ще бъде най-голямото ми постижение, ще се посветя на задачата ден и нощ. Всеки миг на бодърстване ще прекарвам, мислейки единствено за твоите нужди.
И на следващата страница…
Тялото ми е твое. Умът ми е твой. Душата ми е твоя. Прави с мен каквото пожелаеш.
Тя се отдръпна от думите, докато ги четеше. Бяха пълен боклук и Ред щеше да се отврати, когато види какво е измислила. Нямаше да иска повече да има нищо общо с нея, като знаеше за безсмислието на мислите и, за баналността на творчеството и.
Но после си каза, че качеството на писането и не е от значение в тази задача, която и беше възложил. Важното беше колко добре е успяла да предаде желанието си да му угоди. И от тази гледна точка, тя със сигурност е успяла.
Поне така си каза.
Никол сгъна есето си от три страници и го сложи на дъното на чантата си, след което отиде в банята за един бърз душ. Облече още една пола, тази в бебешко синьо, с бяла блуза без ръкави, която беше с дълбоко деколте. Носеше и огърлица, която се надяваше да привлече погледа на Ред към деколтето ѝ и да му даде да разбере, че и погледът, и ръцете му са добре дошли там, ако прецени.
Отново беше мокра, което изглежда беше постоянна ситуация, откакто срещна Ред Джеймисън. Снощи, когато се съблече, бикините ѝ бяха мокри, а ароматът на секса и беше толкова силен, че в един момент се зачуди дали Ред наистина я е усетил в офиса си.
Сега, едва облечена за деня, тя отново се беше намокрила. Беше като болест, като страдание. Искаше да се докосва, искаше да получи оргазъм, но също така искаше да се наслади на това, че го иска.
Затова отиде на работа, надявайки се и чакайки той да я извика в офиса си. Никол седна на бюрото си, чудейки се дали молбата му ще бъде под формата на телефонно обаждане, имейл – дали дори ще се отбие до бюрото и?
Сутринта се проточи. Никой не и възлагаше никаква работа, затова тя продължаваше да преглежда глупавата папка и да чете безполезните фирмени правила. Засмя се малко, когато стигна до политиката за сексуален тормоз. Колко лесно щеше да и бъде да превърне увъртанията на Ред в многомилионен съдебен иск.
Но тя не мислеше да прави това. Тя искаше докосването му много повече от всякаква сума пари
Когато наближи единайсет и трийсет, тя вече беше неспокойна и отегчена. Помисли си, че може би той отново е в кафенето, затова отиде до кабинета на Реми и почука на външната страна на рамката на вратата.
Вратата беше открехната, а Реми се взираше в компютъра си през забавните си очила. После видя Никол и по лицето и се появи изненада.
– О. Здравей.
– Ще обядваш ли?
Реми се замисли за момент.
– Загубих представа за времето. Предполагам, че трябва да тръгваме.
– Готино.
Тя свали очилата си и ги сложи на бюрото.
– А ти не си ли заета?
– Не съвсем. Просто съм гладна.
Реми се усмихна.
– Разбира се. И освен това никога не знаеш на кого можеш да попаднеш в този час.
Никол пренебрегна този коментар. Вътрешно тя изгаряше от унижение, че действията и са били толкова прозрачни, но външно само се усмихна в отговор и двете отидоха в кафенето.
На опашката чакаха няколко души повече, отколкото вчера, но помещението все още беше предимно празно. Имаше достатъчно маси за избор. Реми и Никол отново седнаха до прозореца с изглед към центъра на града.
Реми ядеше пиле, както вчера, а Никол – обикновена градинска салата.
– Това ли е всичко, което ще ядеш? – Попита Реми, като сложи голяма порция пиле в устата си и започна да дъвче.
– Не съм много гладна – каза Никол.
– Хм. – Реми я погледна със загриженост. – Изглеждаш стресирана, а никой още не ти е дал да правиш нещо.
– Може би в това е проблемът.
– Имам работа за теб. – Реми преглътна дълго вода. – Когато приключим, искам да отидеш в научната библиотека на третия етаж и да потърсиш изображения на танцуващи каубои.
– Танцуващи каубои?
Реми кимна.
– Не питай защо, това е едно ужасно списание, върху което работя. Но това ми трябва и тъй като очевидно нямаш нищо друго за правене, освен да изглеждаш като уплашено зайче…- Тя сви рамене.
Никол кимна и се опита да изглежда въодушевена. В края на краищата това беше първата истинска задача, която и бяха възложили.
– Ще намеря най-добрия танцуващ каубой, който някога си виждала.
– Намери само едно прилично изображение – каза тя, – и ще бъда щастлива.
Продължиха да се хранят, като Реми говореше предимно за този нов клиент, който правеше живота и нещастен. Тя също така често споменаваше Едуард, изглежда между двамата имаше някакви търкания.
На Никол не и пукаше. Тя искаше да се интересува и нормално би го направила. Приятелите и винаги и бяха казвали, че е страхотен слушател. Но единственото, което можеше да направи, беше да се чуди кога Ред ще се свърже с нея и ще и каже да му занесе есето.
Когато Реми приключи с яденето, Никол се опита да измисли извинение, за да се задържи в кафенето, без възрастната жена да го прозре.
– Трябва да отида до тоалетната – каза Никол.
– Ще дойда с теб – каза Реми.
Тя беше като лепило. Никол се намръщи вътрешно.
Накрая се върнаха заедно и Никол спря до кабината си, за да провери електронната си поща и служебния си телефон за гласови съобщения. Нищо. Към момента имаше само общо два работни имейла, единият от които беше автоматичен имейл за добре дошли, а другият беше имейл от Глен, който я питаше дали ще му донесе копие от подписаното от нея споразумение за неразкриване на информация.
Настроението и се влоши още повече.
Тя знаеше, че Ред Джеймисън е много зает човек, главен изпълнителен директор на огромна корпорация. Но все пак искаше да получи и най-малката увереност, че случилото се между тях вчера е било истинско.
Започваше да си мисли, че може би си е въобразила всичко. Денят продължаваше.
По-голямата част от него тя прекара в огромната научна библиотека, която заемаше целия трети етаж. Мястото беше пълно с книги и списания, микрофилми и микрочипове, неща, които компанията очевидно притежаваше и можеше да използва в рекламните си кампании. Голяма част от тях бяха по-стари и тя никога преди не беше работила с тази технология. Така че старият библиотекар трябваше да и покаже как да използва всичко това.
Това беше много, досадна работа.
От време на време тя прекъсваше и поглеждаше към тихия си мобилен телефон, после се качваше горе в кабината си и проверяваше електронната си поща и телефона на бюрото си. Нямаше нищо.
По някакъв начин я беше подвел. Не искаше ли той поне да види есето и?
Трябваше ли да се качи в кабинета му и да нахлуе, да поиска да го види?
Това беше безумно мислене. Но тя все повече се отчайваше от нуждата си да го види и да поговори с него. Искаше да усети силната му, настоятелна ръка, която да хване косата ѝ и да дръпне главата и назад. Устните му до ухото и, дълбокия му глас, който да шепне. Да поеме контрола.
Тя прехапа долната си устна, докато тази фантазия я завладяваше. Беше след четири следобед, а Ред все още не се беше обадил.
Никол си взе почивка и отиде в банята за хора с увреждания, за да се уедини. Влязе вътре, заключи вратата и седнала на тоалетната чиния с разтворени крака. Със затворени очи си представяше Ред между краката си, как езикът му деликатно я облизва по най-нежния начин. Тя започна да се търка през бикините си.
Оргазмът беше вкусен в своята тиха интензивност. Тя свърши, докато си представяше как той смуче клитора и.
Моля те, нека това се случи. Моля те, Боже.
След това изпита вълна от самоомраза. Беше тук, свършваше сама в тази баня с нейните изкуствени светлини и миризмата на почистващ разтвор в ноздрите. Беше пълна противоположност на разкошния офис на Ред с мирис на афтършейв и кожа.
Това не беше начинът, по който трябваше да бъде. Момиче, което деградира само в банята на компанията, не беше това, което Ред би желал. Тя трябваше да бъде над такава слабост. Щеше да чака неговото докосване и само неговото докосване, за да задоволи интимните си желания. Това щеше да я направи много по-вълнуваща, когато най-накрая и беше позволено да достигне кулминацията.
За пръв път Никол се запита дали той има тайни камери, скрити из цялата сграда. Изглеждаше, че това е нещо, което Джеймисън би направил. Може би той я наблюдаваше дори сега.
Част от нея се развълнува от тази идея, а друга част се ужаси. Не искаше да го отврати с животинската си похот. Ред беше изтънчен, пресметлив, уравновесен и силен. Той не я опипваше просто като студент, бъркайки в презрамките на сутиена и. Той я съблазняваше – не бързаше и я караше да го желае все повече и повече.
Тя трябваше да се поучи от неговия пример. Бъди търпелива, каза си тя. Накрая работният ден приключи.
Съкрушена, тя напусна сградата на “ Джеймисън Интернешънъл“ и се отправи към влака. Все си мислеше, че той ще се появи зад нея с лимузина, ще натисне клаксона, докато го забележи, и ще спре, за да я пусне вътре.
Разбира се, това не се случи.
Съквартирантката и Даниела си беше вкъщи, когато Никол пристигна.
– О, ето те! Тревога за хейтъри, тревога за хейтъри! – Извика Даниела, докато режеше краставици, лук и моркови върху пластмасова дъска за рязане на кухненския плот.
Никол се опита да се усмихне.
– Ти готвиш?
– Просто правя салата. Искаш ли малко?
– Не. Не съм много гладна.
Даниела я погледна по-внимателно.
– Изтощена си, Никол. Имаш тъмни кръгове под очите си. – Тя излезе иззад плота, докато Никол се свлече на дивана.
– Добре съм. Просто ми е трудно да свикна с новия си работен график.
– Снощи се събудих към два часа сутринта, за да отида да пикая, и видях, че светлината ти свети – внимателно каза Даниела.
– О, сигурно съм заспала и съм забравила да я изключа.
– И чух, че се движиш наоколо. Била си будна.
– Никога ли не си чувала, че да шпионираш съквартирантката си не е много хубаво?
Даниела сгъна ръце.
– Не съм шпионирала. Банята е точно до спалнята ти.
– Имах… работа. Беше важно.
– Каква работа? Ти си стажант.
Никол въздъхна. Усещаше, че се появява главоболие, и притисна пръсти към слепоочията си и ги разтри в малки концентрични кръгове.
– Не се притеснявай за мен, Даниела. Добре съм.
– Разбира се, че си. – Тя се върна в кухнята и започна агресивно да реже зеленчуците. – Не казвай, че не съм се опитала да ти помогна – извика тя, когато Никол се оттегли в спалнята си.
Назад към част 6 Напред към част 8