***
Останалата част от деня премина като в мъгла. Тя четеше глупавата папка и междувременно направи няколкостотин копия на някаква презентация за Глен, а после редактира няколко слайда на PowerPoint за Едуард. Нищо от това не изискваше твърде много мозъчен капацитет, което беше смешно, като се има предвид колко придирчива беше компанията и всички обръчи, които трябваше да прескочи, за да получи работата на първо място.
Беше се занимавала с това, откакто Ред и беше казал да дойде в офиса му в края на деня. Наполовина се страхуваше, но другата половина от нея беше толкова заредена, че се радваше като луда.
Представяше си различни сценарии, които се разиграват. Представяше си как той я целува. Или как и крещи. Или и двете. Представя си как и казва, че иска да я подготви да поеме компанията му един ден. Фантазиите бяха извън контрол и тя едва издържаше.
Около три часа следобед в банята и се прииска да влезе в една от кабинките и да мастурбира. Това буквално не и се беше случвало през целия и живот. Желанието да мастурбира никога не е било много по-силно от желанието да играе партия дама.
Тя се съпротивляваше, но и беше трудно.
Най-накрая стана шест часа и Глен се отби при нея, като и каза, че ако иска, може да се прибере вкъщи.
– Добра работа днес – каза той, намигна и се усмихна.
Тя грабна чантата си и веднага отиде до „специалния“ асансьор, този, с който вчера беше стигнала до офиса на Ред.
Поемайки си дълбоко дъх, тя натисна бутона за повикване и скоро вратите се отвориха. Асансьонерът беше там, в обичайния си костюм, усмихвайки се официално.
– Господин Джеймисън ви очаква – каза той.
– О, чудесно. Благодаря. – Тя облиза устни и се опита да задържи коленете си да не се подкосят.
Асансьорът пристигна и тя излезе, тръгна по познатия коридор и почука на тежките дървени врати. Този път Ред сам отвори вратата.
– Ето я – обяви той и ѝ махна с ръка да влезе. – Мис Мастърс, изгряваща звезда в света на рекламата, и сладка като кексче в червените си обувки и панталон.
Тя погледна облеклото си и изведнъж се почувства овехтяла.
– Извинявайте, не съм ли се облякла подходящо?
– Как ти хрумна тази идея? – Засмя се той. – Ще пиеш ли нещо?
– Не, така е добре, благодаря ти.
– Мислех да си направя едно изключително сухо мартини, но е малко рано през седмицата за това. – Той се усмихна. – Седнете.
Тя го направи, кръстосвайки крака и опитвайки се да запази спокойствие. Само не забравяй да дишаш, каза си тя. И не забравяй, че той те е харесал достатъчно, за да те наеме!
Сякаш чул мислите и, той се обърна и я погледна.
– Радвам се, че дойдохте да работите за нас – каза той. – Имам чувството, че ще направиш огромно впечатление тук.
– Благодаря – каза тя и се зачуди какво го е накарало да мисли така. Той дори не я познаваше!
– Всъщност – каза той, въздъхна и седна на бюрото си – искам да получа мнението ти за нещо.
– Добре… – тя изчака, напълно несигурна какво прави той.
Той завъртя огромния си компютърен монитор, за да се обърне към нея. И тогава пусна една реклама на него. Тя беше дълга само около тридесет секунди. Рекламата беше на казино в Лас Вегас и разказваше за ергенско парти, на което се забавляват страхотно; нещо като лек вариант на „Жега“. Тя се засмя малко на забавните части.
Когато свърши, той я погледна.
– Ти си на подходящата възраст за това място – каза той. – И какво мислиш за него?
– Харесва ми. Наистина е страхотно.
Изражението му потъмня.
– Това изобщо няма да се получи, Никол.
– Нещо грешно ли казах?
Той удари бюрото внезапно, толкова силно, че тя подскочи на стола си.
– Може би съм допуснал грешка тук. – Той се изправи, изглади вратовръзката си и погледна към пода, сякаш потънал в мисли. – Направих нещата прекалено неофициални, дадох ти грешна представа.
Тя преглътна, челюстта и потрепери. Как е възможно нещата да се объркат за пореден път?
– Съжалявам, ако…
Този път той плесна с ръце.
– Ще ме наричаш сър, когато говориш с мен, Никол. Ясно ли е?
– Да, сър. Разбира се, сър. – Тя вече се потеше. На челото, под мишниците, между краката. Беше се изпотила през костюма си.
– Така е по-добре. – Раменете му се отпуснаха малко. Той отиде до бара. – Може би все пак трябва да изпием това питие. Какво ще кажеш?
Тя не беше сигурна. Не и се струваше много подходящо, но от друга страна, това беше след края на работното време. Затова кимна.
– Ум… да, сър. Звучи добре, господине.
Той започна да им приготвя мартини, докато тя гледаше, а тревогата и се засилваше, докато той бавно правеше коктейлите.
– Ще откриеш, че съм много труден за задоволяване човек, Никол – каза и той, разклащайки съдържанието на една напитка. – Но когато успееш да ми угодиш, ще разбереш, че аз показвам благодарността си по начин, който прави всичко това полезно.
Тя не знаеше какво има предвид. И се страхуваше от него повече, отколкото от когото и да било, когото някога беше срещала.
Той довърши питието и го поднесе към нея. Когато и го подаде, пръстите им се докоснаха и това беше като електрически шок. Тя почти подскочи.
– Опитай – заповяда той.
Тя го направи. Беше сухо и силно и тя малко се стресна от вкуса.
– Много е хубаво – излъга тя. – Благодаря.
Той просто стоеше там и я гледаше.
– Какво?
– Казах, че…- тя спря. Беше забравила да го нарече сър. – Казах, че е много добро… сър.
– Не мисля, че ти харесва.
– Харесва ми, сър, много.
Той се изправи над нея. Тя изведнъж осъзна, че катарамата на колана му (а под нея и ципът) е на нивото на устата и. Представи си как протяга ръка и докосва ципа.
– Щом толкова ти харесва, изпий всичко. Сега.
– Точно сега ли?
Изражението му потъмня.
– Ако още веднъж забравиш да ме наречеш сър, ще ме принудиш да направя нещо много неприятно, Никол.
Тя нямаше представа какво означава това, но не искаше да разбере.
– Много съжалявам, сър.
– Пий.
– Наистина ли трябва да ме карате да пия алкохол на работа, сър? – Гласът и беше изпълнен със сарказъм.
– Не те карам. Казвам ти.
Зърната и се сковаха, когато Никол видя как я гледа.
Тя пое дълбоко въздух през носа си и издиша през устата. Самият въздух в кабинета му се беше променил; придоби тежко, неподвижно качество. Сега всички сетива на Никол бяха ангажирани и тя усещаше не само миризмата на Ред и неговия одеколон, но и миризмата на хартия и кожа и парфюма на жените, които бяха влезли тук по-рано днес.
Виждаше малките бръчки по плата на стоманеносивата риза на Ред, шевовете на панталоните му. Дори боята по обувките му.
Тя отметна глава назад и изпи мартинито възможно най-бързо. На половината път едва не се задави, но някак си успя да изпие всичко. Когато свърши, сдържа голямото си оригване. Гърлото и гореше, а очите и се насълзяваха.
Ред я гледаше, а на устните му играеше малка усмивка. Взе празната чаша от ръката и, а пръстите му сякаш се задържаха върху нейните, когато го правеше.
– Би трябвало да те накарам да изпиеш още една, но няма да го направя… този път. – Обърна се и върна чашата и на бара.
Сега тя беше замаяна и отпусната. Тази среща се беше превърнала в нещо съвсем друго, нещо опасно, странно и… погрешно. Тя знаеше, че е грешно. И все пак се чувстваше странно правилно. Тази игра и беше позната по начин, който не можеше да обясни на никого, дори на себе си.
– Не можете да ме накарате да направя каквото и да било… сър. Можете само да ми кажете – каза тя, използвайки собствените му думи срещу него.
Той се завъртя и тръгна към нея, а тъмните му очи горяха.
– Не мога ли? – Тя срещна погледа му от стола си.
– Не, сър. Не можете.
– Ако те помоля, ще дефилираш гола из тези зали. – Тя избухна в смях.
– Не бъдете глупав, сър.
Той скръсти ръце и седна на ръба на бюрото си.
– Само след няколко минути имам друга среща – каза той.
По тялото и премина вълна на разочарование.
– Но ще ти дам една задача – завърши той.
Тя поклати глава към него.
– Като домашна работа ли? – Преди той да успее да се разсърди, тя отбеляза сър.
– Да, точно като домашна работа – усмихна се той. – Искам тази вечер да се прибереш вкъщи и да напишеш есе за това как смяташ да служиш на моите интереси.
– Не разбирам, сър.
-Разбери го. – Той провери часовника си. – Свободна си.
А после се върна зад бюрото си и седна.
Никол вдигна чантата си и се изправи, като се поколеба за секунда. Лицето и изгаряше от срам заради неговото непринудено и рязко освобождение, сякаш тя беше второкласничка, а той – учител. Как се осмели? Как се осмели да се опита да я унижи по този начин? Тя беше стажантка, а той я превръщаше в нещо мръсно и жалко.
С всяка изминала секунда тя ставаше все по-яростна. Разбира се, дълбоко в съзнанието си Никол знаеше истинската причина, поради която беше разстроена. Беше наранена, че той я отпраща – искаше да прекара повече време с него. Искаше повече от всичко.
Вместо да признае това пред себе си или пред него, тя изпадна в истерия.
– Това са глупости – каза тя.
Ред вдигна очи от документите си.
– Какво каза току-що?
– Ти ме чу. – Тя го погледна. По тялото и се появиха лъчи от пот. Той се усмихна, сякаш отвратен от присъствието и.
– Свободна сте да си вървите, мис Мастърс. – Сега той ставаше още по-официален. Сърцето и заби в гърдите, а стомахът и се сви.
– Знам, че съм свободна да си тръгна.
– Забрави ли къде е вратата?
– Искам само да знаеш, че няма да търпя това. – Тя отметна косата си и оправи каишката на чантата си, когато погледът му срещна нейния.
– Какво да търпиш?
– Начинът, по който се отнасяш с мен. Това е тормоз. Тази работа не ми е толкова необходима, мога да си намеря друга.
Усмивката му се разшири, сякаш очакваше точно тази нейна реакция и я приветстваше.
– О, ти си много уверена в себе си – каза той, наведе се назад и я оцени.
– Достатъчно уверена – излъга тя.
– Е, недей. – Той сложи ръка върху слушалката на телефона си. – Мога да вдигна този телефон и да направя поредица от обаждания, които ще ти гарантират, че никога повече няма да работиш в този бранш. Ще ми трябват само около десет минути, за да сложа край на кариерата ти.
Коментарът я смрази, както и смъртоносно сериозният поглед в очите му.
– Защо бихте го направили с мен? Не съм достатъчно важна за вас, за да си губите времето.
– Защото мога.
В очите и пламнаха сълзи.
– Не съм ти направил нищо. Не разбирам защо се държиш толкова зле.
Той въздъхна. За пръв път изглеждаше притеснен.
– Не исках да те наемам.
– Не искаше?
– Не.
– Тогава ще си тръгна веднага. Благодаря ви… за… възможността. – Тя се обърна и започна да излиза от стаята. Всъщност това беше по-скоро спринт, за да се измъкне от срама, смущението и поражението си.
Но преди да успее да излезе, той беше зад нея. Едната му ръка я хвана за рамото и я спря.
– Чакай – каза той. Дъхът му беше горещ върху шията и.
Ръката му беше топла и силна на рамото ѝ и той я задържа там, докато тя стоеше, все още обърната към вратата. По лицето и се стичаха сълзи и тя не искаше той да я вижда така.
– Ако не искаше да ме наемеш, защо? Защо го направи?
– Ти не разбираш – прошепна той. – В момента, в който те погледнах за първи път, знаех. Знаех, че трябва да те имам.
Тръпка премина по краката ѝ и директно пулсира в най-интимните и места.
– Не ме лъжи – изстена тя.
– Това не е лъжа.
– Тогава защо си толкова жесток към мен?
– Вече отговорих на този въпрос. – Той се приближи до нея. Тя усещаше топлината на тялото му, която се излъчваше към задните и части, гърба и врата. Беше като пещ. Повече от всичко искаше той да я притисне здраво, да се притисне към нея, да я принуди да се приближи до стената. Ръцете му да обхванат гърдите и отзад. Топлите му устни да целуват оголената и шия.
Дълго време никой от двамата не проговори.
– Не мога да контролирам това – каза той.
Ръката му погали леко косата и, като предизвика тръпки по гърба и. И тогава той дръпна косата и. Когато главата и се наклони назад, той се наведе напред и притисна уста към ухото и.
– Разбираш ли сега?
Никол изстена. Всъщност не разбираше, но по друг начин разбираше. Тялото и го разбираше по начин, по който интелектът и не можеше. Путката и беше мокра и пулсираше. Никога през живота си не беше изпитвала такова чувство. Това желание, тази нужда, тази болка. Всяка нейна фибра искаше ръцете му да докоснат голата и кожа. Можеше да я хвърли на пода и да влезе в нея точно тук и сега.
– Моля те – изстена тя. – Аз… искам те.
Той дръпна по-настойчиво косата и.
– Не е толкова просто – предупреди той.
– Не ми пука. Не ми пука – каза тя. Беше замаяна, гореща и в нужда.
– Ако се съгласиш на тази връзка – прошепна той, – няма връщане назад. Излез сега и аз няма да направя нищо. Няма да вдигам телефона, никой няма да разбере нищо. Можеш да си намериш работа някъде другаде, да бъдеш мила работническа пчеличка в някоя сигурна, скучна малка рекламна фирма.
– Не – каза тя. – Аз искам това.
Искам теб. Искам да съм цялата върху теб.
– Мислиш, че искаш това – каза той и отново я дръпна за косата. Този път имаше някаква болка в скалпа и. Тя изсъска. Той отпусна натиска и допря устни до шията и, толкова за кратко, че тя не беше сигурна дали изобщо се е случило. – Но аз съм човек, на когото е трудно да се угоди. Искаш ли да ми угодиш?
– Да.
Още едно издърпване на косата и, този път по-силно.
– Да, господине.
– Тази вечер ще се прибереш вкъщи и ще ми напишеш есе. Ще ми разкажеш подробно как възнамеряваш да ме задоволиш.
– Аз? Не съм сигурна какво искаш от мен да…
Този път другата му ръка я хвана за шията.
– Аз ти дадох заповед. Не ме ли разбра?
– Да. Да, господине.
– Тогава направи каквото ти заповядвам.
– Да, господине. – Той я освободи напълно и бързо се отдалечи. Тя пожела да се върне. Искаше да усеща ръцете му навсякъде по тялото си. Дори болката, когато я дърпаше за косата, беше чувствена и тя искаше да получи повече и от това. Ако можеше да усети устните му върху шията си дори за още един миг, всичко щеше да си струва.
– Вече можеш да се обърнеш – каза той, когато седна отново на бюрото си. Никол се обърна, виждайки го сякаш за първи път. През последните няколко минути, сякаш целият и живот се беше променил. Сякаш беше друг човек, пакет, който се разопакова за първи път. Беше сурова, гола, уязвима. Ако я помолеше, щеше да свали панталоните си, блузата си, бикините си. Тя щеше да застане пред него гола, да си играе със себе си, да му покаже колко е мокра. Ако той желаеше точно това.
– Трябва ли да си тръгвам, господине?
– Не искам да ти причинявам болка – каза той тихо. – Ето защо не исках да те наемам. Познавам се достатъчно добре, за да знам, че отношенията ни могат да бъдат само трудни. Трудни, сложни и в крайна сметка разрушителни… Ти заслужаваш нещо повече от това.
– Ще направя всичко, от което се нуждаеш – каза тя. – Всичко, господине.
– Да – кимна той, потънал в мисли. – Само се надявам, че ще се чувстваш по същия начин, когато всичко свърши.
– Ще се чувствам, сър.
Той отново кимна, но изражението му беше смутено.
– Прибирай се у дома, Никол. – И тя го направи.