Кели Фейвър – Под кожата му – Книга 20 – част 14

***

Кенеди излезе от банята след бързия си душ, облечена в тениската на Истън и без нищо друго. Тя ѝ беше достатъчно голяма, че на практика представляваше нощница.
Истън беше зает в кухнята, където приготвяше нещо, което изглеждаше като петстепенно ястие.
Когато тя влезе в стаята, той разбъркваше една тенджера, след това добавяше пипер към голям тиган с пилешки гърди, а после се премести на централния остров и започна да реже домати и лук на кубчета с бързата техника на опитен готвач.
– Мислех, че ще ядем зърнени храни – каза Кенеди, леко възхитена от него. И пак, тя винаги изпитваше страхопочитание към Истън Ратър.
Той я погледна през рамо.
– Би ли имала нещо против да ми подадеш един пакет зеленчуци от хладилника?
– Разбира се – каза тя и примижа от изненада, когато отвори хладилника и намери пакетче с пресни зеленчуци. Докато се обръщаше, Истън се беше върнал при печката и продължаваше да добавя подправки и да доизкусурява кулинарния си шедьовър.
Кенеди постави пакета върху гранитния плот на острова и наблюдаваше как Истън грациозно се придвижва към шкафовете, после към печката и след това към острова.
– Помогни ми да смеся тези зеленчуци в салатата – каза той, като направи пауза, за да избърше потта от челото си.
Миризмата на готвещите се пилешки гърди започна да се процежда към мястото, където стояха, и устата на Кенеди започна да се пълни със слюнка.
– Мирише невероятно – каза му тя. – Но се чувствам виновна. Не беше нужно да правиш всичко това.
– Знам – усмихна се нежно той, а очите му се спряха върху нея с нежност, която я изненада. – Но исках да го направя.
Около петнадесет минути по-късно седнаха да се хранят заедно на масата.
Ястието беше толкова вкусно, колкото и ухаеше, и Кенеди установи, че е ужасно гладна. Докато се хранеха, те разговаряха малко, като избягваха тежките теми за проблемите с Ред или дълговете на Дийн към Джими ДеЛука.
В крайна сметка тя започна да се чувства толкова спокойна, че сякаш винаги са били така. Прекарваха времето си заедно в неговия дом, хранеха се, готвеха, смееха се и правеха любов.
Заради бавно успокояващите се нерви тя най-накрая реши да му зададе личен въпрос.
– Защо започна да се занимаваш с кикбокс? – Попита го Кенеди, като забиваше с вилицата си малко маруля и чакаше той да ѝ отговори, че това не е нейна работа.
Истън повдигна вежди и избърса устните си с ленената салфетка, преди да отговори.
– Това е сложен въпрос – каза той.
– Не искам да любопитствам…
– Всичко е наред – каза той и се усмихна. – Нямам нищо против да ти го кажа. – Той погледна за миг през прозореца, сякаш гледаше в миналото. – Баща ми беше човек, който вярваше, че трябва да ни възпитава с много дисциплина и твърдост. Баща му го беше научил да се боксира, а дядо му също се беше бил. Предполагам, че това е в кръвта ни. Като дете не го приех много естествено и мисля, че това разочарова баща ми. Дийн винаги е бил този, който е обичал добрите схватки. Когато бяхме по-млади, изглеждаше, че има талант и желание, а баща ми беше решил да го превърне в световен шампион.
– Предполагам, че това не се е получило съвсем по план – предложи Кенеди.
Истън кимна.
– Не, не се получи. Защото Дийн обичаше да се бие, но нямаше стомаха за дисциплината, тренировките, работата. А с напредването на възрастта започнах да се възмущавам от начина, по който баща ми го облагодетелстваше. Така че реших все пак да стана боец и тренирах сам, в залата по кикбокс. Татко смяташе, че кикбоксът е за неудачници, и ми даваше да го разбера на всяка крачка. Истинските боксьори се боксираха, а любителите на балета се занимаваха с кикбокс. Дийн беше съгласен с него и двамата ми се подиграваха за това.
– Харесваше ли ти кикбокса? – Попита го тя, забравила да яде, просто щастлива, че и разказва за себе си. Чувстваше се специална, сякаш беше поканена да участва в много лично интервю с любимата си знаменитост.
– Никога не съм обичал да се бия – призна Истън, а очите му бяха притъпени. – Харесваше ми да доказвам, че грешат. Това ме водеше.
– Но ти стана доста добър.
– Отказвах да бъда нещо по-малко от най-добрия – каза той. – Все още си спомням, когато бях на седемнайсет години и татко продължаваше да ми се смее за кикбокса, като продължаваше да прави забележки как това е фалшив спорт и толкова отстъпва на истинския бокс. Толкова ми писна от това, че му казах да ми доведе най-добрия перспективен боксьор, когото познава, и да се бия с него на място, без да го виждам, като използвам само бокса си, без ритници. Част от мен се отнасяше сериозно към това предизвикателство, но най-вече просто си говорех, защото ми беше омръзнало от постоянната критика на татко.
Кенеди беше ужасена.
– Баща ти не го е приемал сериозно, нали?
Истън се усмихна мрачно.
– Със сигурност. Татко обичаше добрите битки и обичаше да е прав. Затова на следващия ден ме заведе в залата, в която тренираха с Дийн, и доведе един рингър, който да се бие с мен. Човекът беше на двадесет и три години, национален шампион на „Златни ръкавици“, олимпийски заместник и щеше да стане професионалист през следващите шест месеца. Беше звяр, абсолютен убиец с нокаутираща сила и в двете ръце.
– И баща ти те постави на ринга с него, надявайки се, че ще загубиш.
Истън се засмя.
– Явно не си израснала с баща като моя, иначе нямаше да звучиш толкова шокирано.
– Кой родител умишлено би поставил детето си в опасност по този начин?
Челюстта на Истън се изправи, сякаш коментарът ѝ го беше смутил по някакъв начин.
Тя осъзна, че може би е превишила границите си, но идеята бащата на Истън да постъпи така с него я отврати.
– Както и да е – каза той, продължавайки разказа си – излязохме на ринга и човекът се опита да ме убие. Никога през живота си не бях получавал толкова силен удар – нито преди, нито след това. Ушите ми звъняха седмици след това, имах ужасно главоболие и дълго време имах проблеми със съня.
– Стомахът ми се обръща – каза тя и поклати глава.
– Но в крайна сметка го нокаутирах, вкарах го в болница – каза Истън. Докато го казваше, сякаш си спомняше за войната, през която беше минал, а очите му бяха станали студени и хлътнали. – Нокаутирах го хладнокръвно, а после се обърнах и погледнах баща ми надолу. След това той никога повече не каза и дума за моя кикбокс.
Храната беше изстинала и нещо топло окончателно беше напуснало стаята, помисли си Кенеди. Сякаш в помещението беше влязъл призрак. Цялото поведение на Истън се беше променило и сега тя съжаляваше, че изобщо е повдигнала темата.
Защо просто не беше оставила всичко на мира?
Истън стана и започна да разчиства масата. Кенеди се изправи и му помогна, носейки чинията си до мивката, като се опитваше да привлече вниманието му, докато вървеше.
Опитваше се да привлече вниманието му и може би да размени усмивка, дума, нещо.
Но Истън беше дистанциран и тих, сякаш потънал в мисли и може би в лоши спомени.
Двамата почистиха в относително мълчание и когато чиниите, тенджерите и тиганите бяха натрупани в мивката, Кенеди пусна водата.
– Какво правиш? – Попита я.
– Мислех да измия чиниите. Ти сготви храната, това е най-малкото, което мога да направя.
Истън постоя за миг зад нея, сякаш искаше да каже нещо важно. Тя извърна глава, за да го погледне, надявайки се, че той ще се смили и ще и каже какво не е наред.
– Добре – каза той накрая. – Оценявам това.
Кенеди му се усмихна, но той не отвърна на усмивката. Той просто се обърна и излезе от стаята, а тя чу стъпките му по стълбите, които се изкачваха към следващия етаж.
Изведнъж ѝ се прииска да се разплаче, но не беше като да се е случило нещо ужасно. В един момент бяха обсъждали живота му, а в следващия той отново беше затворен в себе си, стената беше издигната по-високо от всякога.
А какво да кажем за секса? Какво да кажем за великолепния начин, по който я бе обичал по-рано? Дали това беше просто още едно кратко прекъсване?
Истън беше капризен, непостоянен и непредсказуем. Тя просто не можеше да разбере защо той се е променил и отново е станал толкова дистанциран. Кенеди продължи да си припомня разговора им по време на вечерята, докато миеше чиниите и след това зареждаше съдомиялната машина.
Никога не трябваше да критикувам баща му. Той най-накрая се беше отворил и аз трябваше да изкажа голямото си мнение.
Тя поклати глава, докато миеше ръцете си и ги избърсваше с кърпа.
Съдомиялната машина работеше и кухнята беше чиста.
Кенеди се огледа, чудейки се какво да прави по-нататък.
Къде беше отишъл Истън?
Бавно, несигурно, тя тръгна към стълбите.
– Истън? – Извика тя, но беше твърде тихо. Тя извика името му по-силно.
Няма отговор.
Стомахът на Кенеди се преобърна неспокойно и усещането, че нещата са взели погрешен обрат, се засилваше, докато тя тръгваше нагоре по стълбите. Всяко скърцане, когато кракът ѝ натискаше, беше като нещо от филм на ужасите.
В горната част на стълбите стигна до коридор и като погледна в двете посоки, не беше сигурна накъде да поеме. Тя зави наляво и стигна до края, като почука на вратата.
Нямаше отговор.
Бавно Кенеди протегна ръка и завъртя дръжката.
– Какво правиш?
Кенеди изкрещя уплашено и се стресна, докато се въртеше. Истън беше излязъл от една от стаите и я наблюдаваше от другия край на коридора със скръстени ръце.
– Мислех, че…
– Какво си мислеше? – Каза той, като сега вървеше към нея, размахвайки ръце, като сержант от учения. Когато се приближи на няколко метра от нея, той спря.
– Извиках името ти, но ти не отговори, затова се качих да те потърся.
Истън извади мобилния си телефон.
– Можеше да ми изпратиш съобщение – каза той, почти и се подиграваше. – Но тогава нямаше да можеш да се шмугнеш в къщата ми.
– Кълна се – каза тя – не съм шпионирала.
Лицето му беше маска на презрение.
– Направих грешка с теб – изръмжа той. – Позволих ти да се приближиш твърде много, да се почувстваш твърде удобно. И не знам колко пъти трябва да видя, че си позволяваш да злоупотребяваш с доверието ми, преди да започна да взимам мерки.
– Мерки?
– Докато си в тази къща, ще останеш в тази страна – каза ѝ той, посочвайки вратата, която тя се канеше да отвори. – Ще спиш в тази стая. В нея има баня. Ще използваш само това легло и тази баня за всичките си нужди. Това е стая за гости и в нея няма нищо, което да можеш да се промъкнеш и да намериш.
– Истън, съжалявам, ако съм направила нещо, с което съм те обидила. – Тя облиза устните си и пристъпи напред. – Знам, че изказах глупаво мнение за баща ти.
Изражението на Истън потъмня.
– Не говори за баща ми, Кенеди. Никога. – Той пое дълбоко дъх и го изпусна. – Това е друго нещо. Не трябва да ми задаваш въпроси или да изказваш мнение, освен ако не те помоля. Ще мълчиш, освен ако не ти бъде казано, разбираш ли?
Кенеди заекна, че е съгласна с правилата му.
– Разбира се, каквото пожелаеш – каза тя, отново тромавото момиче, което не можеше да постъпи правилно.
– Добре – каза Истън с непроменено изражение. – Вече можеш да си легнеш – каза той, а очите му бяха безмилостни и студени. – Не излизай повече, докато не те събудя утре сутринта.
Той се обърна и отново се отдалечи от нея.
Тя имаше наполовина желание да му крещи, да го нарече страхливец, глупак и ужасен човек. Другата част от нея искаше просто да се свлече на пода и да зарови лице в ръцете си, ридаейки.
Но Кенеди не направи нито едното, нито другото. Вместо това отвори вратата, влезе в стаята за гости и затвори вратата след себе си.
Направи това, което Истън ѝ беше заповядал.

Назад към част 13                                                            Напред към част 15

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!