Кели Фейвър – Под неговата грижа – Книга 22 – Част 3

***

Не след дълго те излязоха от таксито и влязоха в сградата си.
На вратата на апартамента си Блейк спря и се обърна към Кенеди.
Тя си помисли, че той изглежда доста измъчен, но в същото време от очите му беше изчезнал налудничавият блясък. Той отново беше онзи Блейк, когото помнеше, че е срещала – милото момче, което беше любезно и искрено.
– Съжалявам за всичко, което се случи – каза Блейк. – И каквато и роля да съм изиграл в твоите проблеми, наистина се надявам, че ще успееш да ми простиш.
Тя му махна с ръка.
– Всичко свърши – каза тя. – За краткото си време в Ню Йорк направих толкова много неща, за които съжалявам. Така че не мога много добре да те обвинявам за това, че правиш грешки, нали?
Той се засмя тъжно.
– Предполагам, че не. – Завъртя дръжката на вратата и отново я погледна. – Истън е идиот, че те е наранил – каза ѝ той, след което влезе вътре и вратата се затръшна.
Кенеди отключи вратата на собствения си апартамент и влезе вътре. Хвърли ключовете си на малката масичка и се огледа, усещайки тишината и празнотата на жилищното си пространство.
След като беше прекарала толкова много време в градската къща на Истън, собственият ѝ апартамент се чувстваше много по-мрачен, по-дребен и по-малко гостоприемен. Но най-лошото в него беше фактът, че Истън не беше там с нея.
Мразеше, че това, което изглеждаше съвсем близо до нея – любящ, красив нов живот с мъжа, когото обичаше – ѝ беше отнето толкова бързо.
Но Истън дойде след теб тази вечер. Той искаше да се върнеш, Кенеди. Не можа ли поне да му дадеш шанс?
Кенеди въздъхна, наля си чаша вода от чешмата и изпи по-голямата част от нея на няколко глътки. Беше пресъхнала, замаяна и уморена, но мислите ѝ се блъскаха.
Мислеше си за начина, по който Истън бе реагирал на молбата ѝ за малко любезност, малко мекота след нощта, която беше преживяла. Баща му беше жесток и унизяващ я, а Истън се интересуваше само от това да се издокара, както той иска.
Дали изобщо му пукаше за мен, или просто му харесваше начинът, по който можеше да ме напляска, да ме върже, да ми запуши устата, да ме накара да правя каквото си поиска, без да се оплаквам?
Кенеди не хареса отговора, който се появи в съзнанието ѝ.
Разбира се, докато се приготвяше за лягане, умът ѝ започна да върти контрааргументи. Тя си спомни колко любящ беше Истън, как беше рискувал работата си, заставайки пред Ред заради нея. Той ѝ беше повярвал, когато му беше казала, че Блейк е бил този, който е отишъл в таблоидите.
Влизайки в тясното си, студено легло, Кенеди се сви под завивките, а тъмнината в стаята заплашваше да я завладее.
Толкова много ѝ липсваше.
И все пак дълбоко в стомаха си беше сигурна, че Истън никога няма да я уважава, ако просто избяга обратно при него след начина, по който се беше отнесъл към нея.
Беше време да поеме отговорност за собствения си живот, да се изправи на собствените си крака.
Откакто беше дошла в Ню Йорк, беше заменила само една затворена, потайна и потискаща среда с друга. Истън Ратър я беше взел под крилото си и в доверието си, но цената беше твърде висока.
Беше платила със собствената си независимост, ставайки напълно покорна, поробена от него, готова да направи всичко, само и само да му угоди.
Но в края на краищата Кенеди знаеше, че това, което наистина иска, е връзка с мъж, който я обича и цени, който ще се отнася с нея като със злато, както беше видяла Ред да се отнася с Никол.
Часове наред Кенеди лежеше будна и мислеше за Истън, бореше се в себе си, страхуваше се от настъпващата сутрин и следващите дни, в които щеше да усеща загубата му като безкраен кошмар на самотата.
Болката щеше да е дълбока и болезнена, а понякога и мъчително остра, и тя вече усещаше как може да я сломи напълно липсата му.
Наистина обичам Истън, помисли си тя. Но не мога да си позволя да бъда повече с него.
Накрая, сякаш Бог се смили над нея, очите на Кенеди милостиво се затвориха и тя заспа за няколко часа.
Събуди се с кървясали очи и главоболие, с махмурлук в повече от едно отношение.
Мобилният ѝ телефон звънеше на нощното шкафче до леглото ѝ и тя веднага усети как сърцето ѝ подскача развълнувано при мисълта, че Истън вече се опитва да и се обади.
Щеше ли да отговори?
Не знаеше, но само да види номера му, може би да го чуе да говори на възпроизвеждането на гласовата поща, щеше да е като сладък балсам за болната ѝ душа.
За съжаление, когато погледна идентификатора на обаждащия се, сърцето ѝ се сви.
Там се показваше телефонният номер на родителите ѝ. Всичко от стария ѝ живот се връщаше и я удряше в корема.
Вече толкова дълго време ги избягваше и Кенеди осъзна, че е било жестоко и неправилно от нейна страна да постъпва така.
Повече няма да бягам, каза си тя и вдигна телефона, отговаряйки на него с натежало сърце.
– Здравей – каза тя тихо.
– Събудих ли те? – Попита нервно майка ѝ.
– Не съвсем – каза тя и след това, без да иска да лъже, се засмя. – Всъщност, събуди ме, но няма страшно. Радвам се, че се обади. Трябва да поговорим.
– Аз също исках да поговоря с теб – каза майка ѝ. – Отдавна беше дошъл момента и аз знаех това, но се страхувах.
– От какво се страхуваше? – Попита Кенеди. Всъщност тя беше изненадана. Майка ѝ винаги е била толкова уверена, толкова сигурна в себе си, в правилата си и в смисъла на всички свои действия. Никога не е изглеждала уплашена от нещо, за което Кенеди си спомняше.
– Страхувах се от това как ще се почувстваш към мен – към нас – продължи тя.
– Имаш предвид теб и татко?
– Да – каза майка ѝ, а гласът ѝ звучеше задушено от емоции.
– Значи знаеш, че знам за това, че съм осиновена – отвърна Кенеди.
– Чичо Джейк изпрати на баща ти линк към една статия в интернет за това, че ти и Никол Джеймисън сте сестри, и тогава разбрахме, че ти знаеш всичко.
– Знам от много време – каза Кенеди. Сърцето ѝ биеше бързо и имаше буца в гърлото, но в известен смисъл беше изненадана колко спокойна е като цяло.
– Подозирах, че знаеш за осиновяването, когато спря да говориш с мен, но не можех да бъда сигурна. Почти се надявах, че ми се сърдиш по някаква друга причина.
Кенеди поклати глава пред безсмислието на всичко това. Защо човешките емоции бяха толкова объркани, толкова сложни, толкова ирационални?
– Не разбирам защо ти и татко никога не ми казахте, че съм осиновена.
– Не искахме да се чувстваш по-различно от другите деца. Ти беше наша и ние бяхме твои.
– Но нямаше нищо лошо в това, че съм осиновена. Това беше просто истината, мамо.
Майка ѝ подсмърчаше на другия край на линията.
– Ти не знаеш какво беше да се страхувам за теб, да се тревожа. Ти беше… и винаги си била толкова ценна за нас, Кенеди.
– Отнасяхте се с мен, сякаш съм от стъкло. Накарахте ме да се страхувам от света и ме тласнахте в посока, в която може би нямаше да тръгна, ако имах някакъв избор по въпроса.
Гласът на майка ѝ изведнъж стана рязък.
– Е, няма да се извинявам за това, че те възпитах в морал и ценности, ако имаш предвид точно това – каза тя.
– Морал? – Засмя се Кенеди. – Това е един от начините да го рационализираш.
– Може би сме направили избори, които не са ти харесали, млада госпожице. Но ако не си съгласна с тях, можеш да възпитаваш децата си по различен начин и да видиш как ще се получи за теб и за тях.
– А, ето го – каза Кенеди.
– Какво?
– Този тон на гласа – каза Кенеди и седна по-изправена, чувствайки се по-будна, но и по-ядосана. – Онзи тон на гласа, който винаги използваше спрямо мен, онзи, който казваше, че имаш пряка връзка с Бога, с доброто и злото – ти и татко…
Тя поклати глава. Мама и татко. Беше толкова детинско, но тя все още понякога се обръщаше към тях по този начин.
– Вие с татко се държахте толкова свято, но междувременно бяхте пълни лицемери.
– Защото не ти казахме, че си биологично дете на някаква друга жена? – Попита недоверчиво майка ѝ.
– Точно така.
– Ние те отгледахме, обичахме те…
– И вие ме излъгахте. Всичко, което ти и татко винаги сте проповядвали, е да бъдеш честен, да казваш истината, да бъдеш добър и надежден. Как мога да вярвам на всичко, което казваш, ако толкова години пазиш такава голяма тайна?
Майка ѝ замълча за известно време.
Кенеди започна да се чувства зле, че спори с майка си, след като през последните няколко месеца между тях цареше такова мълчание.
– Кенеди – каза майка ѝ с тъжен глас. – Баща ти и аз не сме съвършени. Опитахме се да направим всичко възможно, за да те обичаме, да се грижим за теб и да те защитаваме. Насърчавахме образованието ти, вярвахме в гениалността на ума ти и бяхме толкова горди, когато отиде в Масачузетския технологичен институт, а след това стана учителка.
– Знам това – каза Кенеди. – Знам. – Тя свежда глава.
– Вече не съм сигурна какво да кажа – продължи майка ѝ. – Премести се в Ню Йорк, за да продължиш връзката със сестра си и нейното семейство ли?
– Да – отговори Кенеди.
Почти чуваше как сърцето на майка ѝ се къса по телефона.
– Аз… аз се радвам за теб, ако това те е направило щастлива.
Кенеди се замисли за момент. Дали това я е направило щастлива? Беше толкова изгубена, толкова самотна в този град. Но после си спомни за Никол, за начина, по който сестра ѝ беше застанала до нея в последната криза – беше до нея, когато имаше значение.
В известен смисъл това я направи щастлива.
– Никога няма да ме загубиш – каза Кенеди и в този момент чу как майка ѝ се разплака от другата страна на слушалката.
– Благодаря ти, че ми го каза – извика тя.
– Мамо, никой никога не би могъл да ми отнеме това, което ти и татко сте ми дали. Ти ме отгледа. Ти ме обичаше. Аз знам това.
– Но ние… ние… ние направихме грешки. Бяхме нечестни и аз се срамувам от това.
– Всичко е наред. Аз ти прощавам. Честно.
Майка ѝ подсмръкна.
– Толкова много ни липсваш. Идваше ни на гости и се обаждаше, а сега къщата е много самотна и празна без гласа ти или дори без звъненето на телефона.
– Ще се обаждам повече. Обещавам. – Усмихна се Кенеди. – Обичам те, мамо. Знам, че те пренебрегнах и се преместих, без никога да кажа защо. Истината е, че имах нужда да си тръгна и да си проправя път в света. Трябваше да разбера коя съм в действителност. И не дойдох в Ню Йорк само защото сестра ми беше тук.
Тя се засмя.
– Е, отначало дойдох точно заради това. Но с течение на времето осъзнах, че дойдох тук, защото имах нужда да изпитам интензивността, страшността на този свят – а Ню Йорк е толкова интензивен и толкова страшен на моменти… Но аз мога да го понеса, мамо. Достатъчно силна съм и ще оцелея тук.
Докато изричаше думите, тя изведнъж разбра колко истински са те в действителност.
– Знам, че си силна, Кенеди. Винаги съм знаела, че си силна. – Майка ѝ си пое дълбоко дъх и издиша силно, което звучеше така, сякаш в слушалката духаше вятър. – Работата е там, че аз не съм толкова силна. Аз съм слаба.
– Не, не си.
– Това е вярно. Цял живот съм се страхувала, а после, когато се сдобихме с теб, сякаш всичко засия над нас. Всичко засия върху мен. И исках да те предпазя от всички неща, които ме бяха наранили, от всички лоши неща… – тя се отдръпна и отново се разплака.
Кенеди установи, че очите ѝ са влажни.
– Всичко е наред, мамо – успокои я тя.
– Толкова се гордея с теб, моето момиченце.
– Обичам те, мамо. Не плачи, моля те.
В крайна сметка майка ѝ се успокои и те успяха да проведат няколко дребни разговора, преди да излязат от линията помежду си. Обсъдиха някои глупости със съседите и едно куче, което лаеше в ранните сутрешни часове. А след това Кенеди поговори малко за работата, която е вършила, като, разбира се, пропусна да отбележи, че е започнала афера с шефа си.
Когато най-сетне приключиха разговора, Кенеди беше шокирана от чувството на облекчение, което заля тялото ѝ.
Сякаш петдесет килограма мъртва тежест се бяха отпуснали от раменете ѝ и тя беше лека като перце.
Но после си спомни как с Истън бяха приключили, което означаваше, че никога не може да се върне на работа, което означаваше, че има проблеми в повече от един аспект.
Може би в последния разговор беше казала и една малка бяла лъжа на майка си.
Беше казала, че може да се справи с Ню Йорк, че е достатъчно силна. Но присъдата по този случай все още не беше произнесена и Кенеди го знаеше.

Назад към част 2                                                       Напред към част 4

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!