Джанин Фрост – Демона ще си плати ЧАСТ 4

Глава 4

Блейк се събуди от ужасна миризма. За момент си помисли, че се намира в сметище, защото миришеше на боклуци и беше тъмно.
После чу гласа ѝ.
– Престани да се гърчиш, хората ще забележат. – Трябваше му секунда, за да разпознае кой говори. Беше вампирката Елис. Блейк примигна, зрението му се проясни достатъчно, за да осъзнае, че е тъмно, защото нещо беше надвиснало над лицето му. Нещо, което миришеше на телесна миризма и на неща, които той дори не искаше да назове. Като прибавим това към главоболието, по-силно от това, което някога беше изпитвал, Блейк си помисли, че може да повърне.
Но той все още беше с Елис, дори и след като демонът бе поел контрол над него.
– Убих ли някого? Наранена ли си? – Попита Блейк, а страхът се разпространи в него.
– Не. А сега престани да говориш.
След тези думи Блейк не се интересуваше вече от нейната грубост, от тясното си положение с притиснати към гърдите колене, от миризмата или от пулсирането в главата му. Демонът беше поел контрол над него – но вампирът го беше предпазил да не навреди на никого. За пръв път от месеци той усети раздвижване на надеждата.
Каквото и да беше натъпкано в него, то вибрираше. От усещането, че Елис го бута по неравна повърхност. Беше горещо, а с миризливата тъмна материя, която го покриваше, беше трудно да се диша.
Блейк дръпна от себе си миризливия материал и се огледа. Намираха се на гробище реши той, от всичко което видя на около, а Елис го беше напъхала в количка за пазаруване.
– Количка за пазаруване? – Каза Блейк. – Чии неща са натрупани върху мен?
– Принадлежеше на една бездомна жена, но не се притеснявай, аз платих за всичко – каза Елис и сви рамене. – Беше добър начин да те транспортирам, без да те забележат.
– Защо просто не взе кола или нещо подобно? – Попита Блейк, слизайки от количката. Костите му заскърцаха, след като се освободи от това неудобно положение.
Тя повдигна рамене.
– Не знам как се кара.
Блейк я погледна с по-голям шок, отколкото беше показал, когато разбра, че е вампир.
– Не знаеш как да караш? – Повтори той.
Елис изглеждаше развеселена от недоверието му.
– Така и не успях да се науча. – Да се събудиш в количката на бездомник все пак беше по-добре, отколкото да се събудиш при вида на трупове. Независимо от настоящите обстоятелства, Блейк беше благодарен за това. Все още не знаеше как Елис си е мислила, че може да му помогне, но очевидно можеше да го предпази от убийство, когато демонът го обладаеше. И тъй като тя водеше Блейк да се срещне със своя баща, може би този вампир щеше да го избави от страданията му, дори ако Елис откажеше. Беше нещо, на което да се надява.
Беше иронично, помисли си Блейк. Преди да бъде обладан, той никога не беше мислил много за смъртта, освен че имаше застрахователна полица „Живот“ и се упражняваше, за да остане здрав. Сега Блейк жадуваше за смъртта, сякаш тя беше красива жена. Смъртта означаваше, че той никога повече няма да нарани никого. Смъртта означаваше, че семейството му ще бъде в безопасност. Смъртта означаваше, че на останалите му приятели никога няма да им се наложи да отворят вратите си и да видят от другата им страна да стои демон, скрит в кожата на Блейк. Смъртта беше единственият начин Блейк да победи нещото в себе си, а Блейк искаше да го победи повече от всичко друго.
Свиренето на Елис изтръгна Блейк от мрачните му размисли. Тя свиреше „Beautiful Dreamer“ по мек, меланхоличен начин, а нотите бяха толкова съвършени, сякаш идваха от флейта. Блейк се зачуди как един вампир, който уж не диша, може да свири. Чудеше се как Елис е на дневна светлина, без да се самозапали, или как изобщо е възможно вампирите да съществуват. Толкова много неща, които не беше смятал за възможни, се оказаха верни. Вампири? Те съществуваха. Демони? Също са истински. Ако утре в столицата кацнеха извънземни, той щеше да бъде само леко заинтригуван.
– Ако слънчевата светлина не ти вреди, защо живееш под земята в тунел? – Елис продължаваше да свири. Блейк си помисли, че е решила да го игнорира, но когато последните напъни на песента свършиха, тя отговори.
– Не се чувствам добре сред хора.
Гласът ѝ също беше мек. Изпълнен с някакво несвързано съжаление, сякаш липсата на социални умения я караше да съжалява, но тя не разбираше защо. Тя отново започна да си подсвирква същата песен. Блейк седна, облегнат на едно дърво, и затвори очи. Почти можеше да си представи, че е някъде другаде, слушайки сладката и не натрапчива мелодия.
– Няма да ми позволиш да нараня никого, нали?
Елис направи пауза.
– Не. – Тя продължи да свири, а звукът и отговорът ѝ го приспиваха, караха го да се чувства почти… в безопасност.
Блейк направи нещо, което не беше правил доброволно от седмици. Той се остави да заспи.
Елис слушаше как сърцебиенето и дишането на Блейк се успокояват с дрямката. Тя продължи да си подсвирква, въпреки че не беше свикнала да диша толкова много. Все пак песента сякаш го успокояваше, макар че защо това имаше значение за нея, беше загадка. Това, че е тих, ще привлече по-малко внимание, казваше си тя, но знаеше, че това е лъжа. Намираха се на Националното гробище в Арлингтон. Наоколо нямаше много хора, които да забележат, ако Блейк предизвика вълнение, освен може би духовете.
Беше толкова странно, това защитническо чувство. След като реши да помогне на Блейк, дълго спящите ѝ емоции се събудиха. Елис не можеше да не се възхити на загрижеността на Блейк за другите хора, дори и над собствения му живот. Няма да ми позволиш да нараня някого, нали? Отдавна Елис не се беше грижила толкова много за други хора, особено за непознати.
Когато бездомниците или престъпният елемент на Вашингтон я нападаха – което се случваше на всеки няколко месеца – тя ги убиваше. Не ѝ идваше на ум да не го прави, тъй като разсъждаваше, че по този начин спасява някой друг от бъдещо нападение на този човек. Блейк не беше отговорен за това, което демонът в него правеше, но беше готов да умре, за да предотврати нараняването на други хора. Силата на характера му при тези екстремни обстоятелства постави огледало пред нейното и Елис не хареса това, което видя отразено там. Менчерес е прав – осъзна тя. Позволила съм си да се изплъзна. Колко от човека, който бях, все още е останало? Мога ли да спася остатъците, преди апатията да изяде останалата част от мен?
Щеше да започне с Блейк. Може би, като помогне да спаси душата му, ще получи отсрочка за своята собствена.

Назад към част 3                                                                    Напред към част 5

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *