Драконите от червената планета Таджс-Бебето на дракона-Част-8

КАЛИСТА

Събуждам се бавно и се протягам. Хладно и удобно е и ми се иска само да придърпам завивката около врата си и да поспя още час. Изпъвам краката си, като раздвижвам кръвта в кръвообращението, а после свивам врата си. Гърбът ми е хладен, но предната част е топла. Когато мъглата на съня се вдига, ме връхлита мисълта къде съм и какво съм преживяла. Сядам с гръм и трясък и се оглеждам диво, сърцето ми бие и дишам на кратки пресекулки.
Той е истински. Човекът-извънземен дракон се надига на лакът, подпирайки главата си, и ме гледа със странните си кехлибарени очи. Той казва нещо или предполагам, че го казва. Може да е добро утро или прозявка, какво знам за извънземните дракони и техния език? Той поклаща глава в знак на неудовлетвореност или може би смята да ме изяде.
– Да – казвам аз. – Съгласна съм.
С какво съм съгласна? Не знам, но съм сама на чужда планета и само звукът на собствения ми глас ми носи някаква утеха. Дали приятелите ми вече са ме отчели за изчезнала? Добре ли са? Как оцеляват в жегата и какво става с храната и водата? Ще дойдат ли да ме търсят? Трябва да се върна при тях.
– Добре, виж – казвам аз.
Той ме гледа с не мигащи очи, крилата му шумолят на гърба, а опашката му се мести настрани. Загубвам хода на мислите си, като ги гледам, и трябва да се разтърся мислено. Той казва нещо. Дълго е и в края му изсъсква силно. Вдигам рамене и поклащам глава.
– Не разбирам – казвам аз. – Трябва да стигна до приятелите си.
Посочвам себе си, после спирам и се оглеждам, осъзнавайки, че нямам представа къде се намирам спрямо мястото на катастрофата.
– Майната му! – Възкликвам и той се изправя толкова бързо, че едва го виждам да се движи.
Той е в приклекнал стоеж с ръце пред себе си, сякаш е готов за атака. Оглежда се наоколо за някаква заплаха.
– Не, не – казвам, движейки надолу ръцете си.
Той се взира в мен с не мигащия си поглед, после в ръцете ми. Най-накрая се отпуска и аз поемам дълбоко въздух. Добре, а сега какво? Коремът ми къркори и сега, когато не съм до него, отново ми става горещо.
– Храна? – Питам, като използвам ръцете си, за да имитирам, че ям нещо.
Той ме наблюдава внимателно, след което бавно имитира движенията ми.
– Да! – Кимвам, развълнувана, че може би наистина общуваме, макар и на ниво бебешки разговор.
Устата му се разширява и очите му светват в нещо, което безспорно е усмивка. Той разкрива ред заострени зъби. Той яде месо, такива зъби не са за растителноядните, така че това е добре. Освен ако не е канибал. Макар че предполагам, че технически погледнато това няма да е канибализъм, нали не сме от една и съща раса? Не, ако искаше да ме изяде, щеше да го е направил досега, а не познавам нито едно същество в галактиката, което да има сексуални контакти с плячката си, преди да я изяде. Това е твърде странно, за да го помисля.
Мисълта за секса извежда на преден план в мислите ми тясната, пулсираща нужда. Не, изтласкай това настрана. Храна, вода, после да стигна до приятелите си, това е важното в момента. Усмихвам се в отговор, а после отново имитирам хранене.
– Храна – повтарям бавно.
Той кимва, след което изпълзява от примитивния ни подслон. Аз го следвам, събирайки дрехите си, докато вървя и се обличам. Той се скрива обратно в заслона и взема чанта, която изглежда е направена от някаква кожа, и я премята през рамо. След това бърка в чантата и рови в нея известно време, преди да извади два предмета, увити в нещо, което прилича на маслена кърпа. Той коленичи и внимателно ги разопакова, за да разкрие сочни на вид парчета месо. Той поглежда от него към мен с очакване.
Усмихвам се, а устата ми вече се пълни със слюнка въпреки факта, че месото е сурово. Той протяга едно от тях към мен и аз го вземам, след което го разглеждам отблизо. Прилича на някакъв вид говеждо, червено месо, и мирише вкусно. Оглеждам се наоколо и се мръщя. Трябва да измисля някакъв начин да го приготвя, за да не се разболея. Забелязвам две пръчки, които лежат до заслона, вземам ги и след като внимателно слагам месото на една страна, събирам малко листа и тревисти материали на купчина. Слагам едната пръчка в купчината, след което започвам да търкам другата пръчка по нея с надеждата да създам достатъчно триене, за да запаля пламък.
Той коленичи и се наведе, наблюдавайки с голям интерес. Не казва нищо, но очите му се движат от пръчките към мен и обратно. Продължавам да търкам пръчките и тази в купчината става топла, но нямам представа дали някога ще запали огън, или си губя времето. Аз съм биоинженер, а не бойскаут! Ръцете ми се уморяват, а горещото слънце вече напича гърба ми. Потта се стича от челото ми и пада върху клонките.
– По дяволите! – Крещя и хвърлям пръчките в знак на неудовлетвореност.
Коремът ми ръмжи шумно, а единственото, което съм успяла да направя, е да се нагорещя повече, по-жадна съм и дори по-гладна, отколкото когато започнах. Разочарованието ме обзема и сълзите падат неудържимо. Падам на гръб от дупето си и удрям ръце в земята, клатейки глава. Той се приближава и говори тихо. Неуверено протяга ръка към мен и когато не се отдръпвам, изтрива сълза от бузата ми. Повдига сълзата на пръста си и я разглежда, след което казва нещо.
– Не знам! – Изкрещя му. – Гладна съм и жадна и не мога да ям това сурово!
Посочвам суровото парче месо. Той поглежда към месото, към мен, а после към купчината ми с дърва. Кълна се, че в очите му просветва разбиране. Те се разширяват и светват, след което той отново казва нещо и посочва месото, а след това купчината ми дърва. Повтаря същите думи и движения още два пъти, докато аз не поклащам глава и не свивам рамене, а сълзите все още се стичат по лицето ми. Нежно той отново избърсва сълзите от бузите ми и издава звук, който толкова прилича на успокояващо шумолене като на дете към майка му, че ме кара да се замисля.
След това се обръща обратно към купчината ми дърва и се навежда, издишвайки със съскане и тя се запалва! Той всъщност е истински, огнедишащ дракон!
Той взема няколко от клоните, които бях събрала, и ги подава на пламъците, докато се разгори хубав малък огън. Той се усмихва и ме поглежда през рамо, след което грабва суровото месо, нанизва го на пръчка и го държи над пламъците. Забива пръчката в земята, така че тя сама да държи храната. След миг въздухът се изпълва с меко съскане и аромат на готвещо се месо, а стомахът ми къркори още по-силно.
– Благодаря – казвам, като избърсвам последните си сълзи от очите. – Благодаря. Боже, само ако можехме да си говорим.
Той проговаря, а после влиза в заслона. Когато излиза, ми подава бутилката с вода. Взимам я и пия с благодарност. Той посочва очите си, после моите и след това бутилката с вода. Изразът на думите му ме кара да повярвам, че това е въпрос, макар да не мога да го разбера. В речта му има ритъм, който не се различава от галактическия общ.
– Съжалявам – казвам аз, извинявайки се незнайно за какво.
Предполагам, че защото плача. Разочарование, това, че съм бебе, каквото и да е. Той е толкова мил с мен. Всъщност той е най-приятният и мил човек, с когото някога съм общувала. Кой да знае, че ще кажа това за огромен извънземен дракон? Вкъщи, на кораба, мъжете са толкова различни. Винаги има внимателно разпределение и очакване, че всеки ще се сдвои и ще се размножи, за да бъде следващото поколение силно. Отношенията са много по-безцеремонни, предполагам? Мъжете очакват от теб просто да правиш това, което те искат, че ще им дадеш това, което искат, и просто е така. Като Гершом, той ме закача, откакто съм достатъчно голяма, за да правя секс, но нито веднъж не е бил наистина любезен с мен. Просто обикновена, елементарна доброта. Като например да ми донесе храна, да ми предложи вода или да избърше сълзите ми с изненадващо много нежност.
Той завърта пръчката така, че пламъците да са от противоположната страна на месото, след което забива второто парче. Той е толкова различен. Огромен, много по-голям от всеки мъж, който съм виждала през живота си. Вероятно е по-голям от Дуейн Скалата Джонсън в разгара на кариерата си. Ако Скалата беше с метър и половина по-висок и растеше навсякъде другаде пропорционално, вероятно щеше да е приблизително с тези размери. Разбира се, Скалата няма люспи, нито опашка, нито крила, които да трептят от време на време на гърба му.
Крилете му са очарователни. Изглеждат почти кожени, но имат красив блясък, който привлича погледа. Те обаче не могат да бъдат достатъчно големи, за да може той наистина да лети. В сравнение с размерите му те са твърде малки за това само по силата на основните закони на физиката. Изучавам ги и си мисля за това, което съм видяла на тази планета, след което ме осени. Те не са за летене, целта им е да го направят по-лек. Планетата е предимно пясъчна, ама от това, което видях, цялата е пясъчна, а пресичането на пясъка е трудна задача. По време на малкия поход, който направих, потъвах през целия път и трябваше да си проправям път напред с всяка крачка. Ако тези крила му дадат само малко подемна сила, ще го направят по-лек, което ще му позволи да се придвижва много по-лесно по пясъка. Това означава, че опашката е предназначена да помага за воденето!
Смея се, докато мислите ми се насочват към научните въпроси. Откритията винаги са ми доставяли най-голяма радост в живота ми и да разбера естеството на неговата еволюция е очарователно. Той поглежда през рамо и се усмихва, чувайки смеха ми. Отвръщам на усмивката му.
– Благодаря ти – казвам аз.
Той кимва. Току-що общувахме! Изпълва ме въодушевление. Мога да го направя. Мога да говоря с извънземен. Добре, това е началото. Добре, а какво ще кажете за някои имена?
– Аз съм Калиста – казвам, посочвайки себе си. – Ти? – Питам, сочейки към него.
Той се намръщва или поне хребетите по веждите му падат надолу и устата му се превръща в остра линия.
– Калиста – посочвам себе си, като произнасям името си много бавно. – Ка-лис-та.
Произнасям го и продължавам да соча към себе си. Той се взира втренчено, наблюдавайки движението на устата ми, сякаш запомня движенията, както и звуците. Повтарям се десетки пъти с надеждата да успея да го разбера. Това е най-елементарната форма на общуване, но всеки език може да бъде научен, ако успеете да намерите отправна точка. Повтарям отново и посочвам, след което той кимва и посочва към себе си.
– Ла-дон – казва той бавно.
Очите ми се разширяват, когато скачам на крака и викам от радост, размахвайки юмрук във въздуха.
– Да!
Той също скача и се оглежда наоколо с вдигнати ръце и разперени криле. Опашката му се движи настрани, за да избегне огъня. Поклащам глава.
– Не, всичко е наред. Всичко е наред. – Движа надолу ръцете си в опит да го успокоя.
Той се оглежда още веднъж, преди да спре погледа си върху мен.
– Всичко е наред – повтарям аз.
Той коленичи обратно и обръща второто парче месо. Навежда се по-близо и поглежда първото парче, подушвайки го. Очевидно доволен, той издърпва пръчката и протяга парчето месо към мен.
– Ка-лиссс-та – казва той, като изтегля звука „с“ в името ми.
Сърцето ми скача в гърлото и се усмихвам от ухо на ухо, докато той произнася името ми. Никога досега собственото ми име не е звучало толкова красиво от нечии устни.
– Да! – Възкликвам, кимам развълнувано, докато вземам месото от него.
Той се усмихва, а аз сядам и започвам да се храня. Вкусно е. Влажно и сочно, с изненадващо богат вкус. Той ме гледа как ям с очакване.
– Добре е – казвам, като избърсвам малко сок от ъгълчето на устата си. – Много хубаво.
Правя движение с ръце и се усмихвам, което той сякаш разбира. Той взима своето парче месо и без значение, че то трябва да е горещо, го грабва от пръчката с голи пръсти и пъха цялото парче в устата си. Дъвчеше го тихо и гледаше в далечината.
– Ладон – казвам аз, а той ме поглежда и люспата над дясното му око се вдига независимо от другото, точно както човек може да вдигне вежда, за да покаже въпрос.
Посочвам го и бавно повтарям името му. Той кимва и се усмихва.
– Ладон – казва той, посочвайки себе си и кимвайки. – Калиссста. – Посочва към мен, като все още изтегля „С-то“.
Усмихвам се и кимам, изпитвайки дълбоко чувство на удовлетворение, след което вземам бутилката с вода и отпивам.
– Трябва да стигна до приятелите си – казвам и се оглеждам наоколо, опитвайки се да се ориентирам.
Изгубена съм. Е, може би това е глупав начин да се мисли за това. Изгубих се, откакто се разбих на непозната планета, но сега нямам представа как да се върна при приятелите си. Ладон ме наблюдава с голям интерес, докато се оглеждам. Закривам очите си и се взирам наоколо, търсейки нещо, което би послужило за ориентир. Подслонът, в който спахме, се намира в един оазис. Има малко езерце, може би няколкостотин метра широко и около стотина дълго, с буйна зелена трева, която има широки стръкове и дебели, тежки корени около нея. Районът е осеян с дървета. Стволовете на дърветата са наистина широки в основата си, някои от тях достигат поне петнайсет метра, но колкото по-високо се издига дървото, толкова повече се смаляват. Върховете им са с диаметър не повече от метър и половина. Листата са масивни палми, които растат само около върха.
– Приятели – повтарям на Ладон.
Той гледа внимателно устата ми, след което поклаща глава, показвайки, че не разбира. Опитвам се да правя движения с ръце, посочвайки себе си, след което се движа във фигурата на пясъчен часовник до мен. Нямам представа как да му предам идеята за приятели. Той поклаща глава, след като аз опитвам отново още няколко пъти. Ладон събира малкото неща, които имаме със себе си поп заслона. Дава ми чантата ми и премята своята през рамо. Последният предмет, който изважда от заслона, ме изненадва. Това е копие, но на върха му има двуметрово острие, което се извива на върха. Изглежда остро като бръснач и показва ниво на изработка и умения, които не бях сигурна, че ще притежава. Ладон забелязва, че разглеждам оръжието. Той го поглежда, после отново ме поглежда, преди да го протегне между нас и да ми го предложи.
– О, хм, не, аз имам, хм, да – заеквам, вдигам ръце нагоре и го махам.
Никога не съм държала такова нещо и то ме плаши до смърт. Той се усмихва, кимва, после го завърта лесно, преди да го раздвижи и да го закрепи някак на гърба си. Е, предполагам, че поне ще бъда добре защитена. Оглеждам се още веднъж и забелязвам едно голямо цвете зад заслона. То е масивно с дълги листа, които се подават от червено-оранжевото му око. Центърът му изглежда така, сякаш в него има някаква дупка. Листата имат ръждив цвят и им липсва всякакъв блясък, който обикновено свързвам с живота. Тръгвам към него, но той слага ръка на рамото ми и ме дърпа назад, за да се обърна към него. Той поклаща глава и казва нещо, сочейки към растението.
Не разбирам думите, но разбирам смисъла. Той не иска да се доближавам до него. Аз свивам рамене, а той се усмихва и кимва. Посочва в далечината, казва нещо и започва да върви. Изминава четири крачки, след което се обръща и ме поглежда. Обмислям какво да правя, но вариантите ми са да остана тук и да умра или да последвам дракона-човек. Мисля, че е съвсем ясно кой път да избера. Намествам чантата си на рамото, после се придвижвам до него и правя всичко възможно да поддържам темпото.

Назад към част 7                                                         Напред към част 9

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!