Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4-част 36

ДАРСИ

Лежах на леглото си и се мръщех на нумерологичното уравнение, докато стомахът ми къркореше за обяд. Беше събота и разговорите в кампуса гравитираха около коледните планове на всички.
Не исках да мисля за наближаващата Коледа, когато с Тори все още бяхме скарани. Тя беше единствената константа, която имах за всяка Коледа, откакто се помнех. Нямаше значение в коя къща сме, кои приемни родители празнуват или не празнуват с нас. Имаше значение, че всяка коледна сутрин се събуждахме и я споделяхме заедно. Аз в ранни зори, а Тори – час по-късно, след като най-накрая я измъкнех от леглото.
Когато валеше сняг, правехме снежни човеци, играехме бой със снежни топки и си правехме шейна от метална тава. Оставахме навън, докато пръстите на ръцете и краката ни не замръзнеха, а носовете ни не се зачервяха. Това беше нашият начин. И не ме интересуваше на колко години сме, все още исках да се събудя в коледната сутрин и да правя всички тези неща с единствената си плът и кръв на света.
Изпратих съобщение на Тори, а сърцето ми се разтуптя, докато се опитвах да реша какво да кажа.

Дарси:
Ако можех да ти кажа какво се случва, щях да го направя. Моля те, не ме изключвай, Тори. Скоро е Коледа. Ще останем сами тук, в академията, но това няма да има никакво значение, стига да имам теб.

Видях, че тя пише отговор, точките се появяваха и после изчезваха, докато преписваше отговора си няколко пъти.

Тори:
Не разбирам защо не можеш да ми се довериш за това.

Дарси:
Не става въпрос за доверие.

Тори:
Ясно.

Въздъхнах, опитвайки се да измисля как да поправя това. Ако кажех твърде много за това защо не мога да ѝ кажа, тя щеше да разбере, че ме заплашва. Колкото и да беше болезнено, най-добрият начин да я защитя беше да се преструвам, че наистина не искам да споделям тази тайна с нея. Но това ми се струваше толкова добро, колкото да забия пирон в сърцето си.
Нещо блесна в периферията ми и аз се извърнах, вдишвайки рязко, когато Орион се появи сред облак звезден прах, който бързо изчезна в етера.
– Свята работа – издишах, докато възприемах външния му вид. Носеше елегантни панталони и свежа бяла риза, косата му беше прибрана, а в ръката си държеше тъмносиньо цвете, което беше в същия цвят като моята коса. Приличаше на лилия, венчелистчетата бяха големи, а прахообразният бял прашец блестеше.
– Изненадана ли си?- Попита той, а аз скочих от леглото, обгърнах го с ръце и си откраднах целувката, за която мечтаех от дни. Устата му беше топла и приканваща, а хватката му върху мен се затегна, пръстите на краката ми почти напуснаха земята.
– Определено съм изненадана – казах с усмивка, докато се отдръпвах.
Той вдигна цветето, завъртя го между пръстите си с усмивка и ми го подаде.
Взех го, а по бузите ми нахлу топлина.
– Красиво е.
– Средно. Ти, от друга страна…- Той отново ме придърпа към себе си, изтръгна цветето от ръцете ми и го захвърли на бюрото ми.-Изглеждаш абсолютно възхитителна.
– Какво…- Преди да успея да довърша думата, Орион хвърли шепа звезден прах върху нас и аз бях засмукана в галактика от звезди.
Претърколих се през тъканта между световете и едва не се блъснах в Орион, когато краката ми удариха твърда земя. Определено обаче ставах все по-добра в приземяването.
Огледах се наоколо и забравих да дишам, докато възприемах пространството около себе си. Намирахме се под огромна плачеща върба, чиито гъсти листа висяха по краищата на широката поляна под нея. Мраз покриваше клоните в искрящо синьо, а над нас висеше полилей от чист лед, в който проблясваха кълба от златна светлина. Под него имаше маса и два стола, издълбани от лед и покрити с дебели кожени одеяла. Храната изпълваше всяко кътче, а в центъра на масата стоеше бутилка вино. Земята беше покрита с пухкав бял слой сняг, а през сърцето ѝ като стъклен блясък течеше замръзнал поток.
– Прекалено много е, нали?- Наруши тишината Орион.- Знаех, че е твърде много, но продължавах да добавям ледени висулки…
– Ланс, това е невероятно – обърнах се към него, възхитена от това, което беше направил. Той хвана ръката ми и стотици думи се нахвърлиха върху устните ми, но нито една от тях не излезе. Нито една от тях не беше достатъчно добра, за да изрази колко много означаваше това за мен.
Той създаде малки светове, които принадлежаха само на нас. Под басейна, между чаршафите, под върбата. Той можеше да направи всяко място наше и да изключи всяко друго живо същество.
Гърлото му се размърда и в ъгълчето на устата му се появи уязвима усмивка.
– Досега не съм се срещал с момиче. Не и така. Не и по правилния начин. Но с теб, да те накарам да се усмихнеш по този начин… това е всичко. Преди няколко месеца ако можех да се погледна сега шях да си помисля, че съм си изгубил ума. Заради теб ми се иска да обличам дървета, Блу. Заради теб съм стопроцентово луд. И не ми пука за това.
Усмихнах се главозамайващо, предавайки на паметта си всяка част от това място, този момент, безумната му реч. Това беше нашето съвършенство.
– Начин да накараш едно момиче да онемее.- Прехапах устна, а той се усмихна лукаво.
Разгъна пръсти, подхвърляйки лист хартия в ръката ми, а аз погледнах надолу към една от бележките, които му бях подарила за рождения ден.

МОЖЕ
Среща с мен.

– Трябваше аз да ти организирам среща – казах и го погледнах.
– Ами аз не играя по твоите правила, Блу.- Устните му се закачиха в ъгъла и в гърдите ми се разля топлина. Аз също не бях склонна да играя по неговите правила, така че не можех да споря с него.
Издигнах се на пръсти и прокарах устата си по неговата в най-леката и сладка целувка, докато пръстите му се плъзнаха между моите. Той ме насочи към един от столовите и аз седнах на него, като го погледнах с игрива усмивка, когато той се премести на другия стол.
Струваше ми се толкова далечен, а по бузите ми си проправяше път руменина. Не бях от момичетата, които обичат официалните вечери, а и той не ми изглеждаше като такъв тип човек.
Той ме огледа за секунда и се намръщи.
– Това не е наистина за нас, нали?
– Не, но знам как можем да го поправим.- Скочих, грабнах одеялото от стола и го сложих на земята.
Той се усмихна, стана и събрахме храната върху одеялото, за да си направим пикник. Той отвори виното със зъби и аз се отпуснах, падайки до него на земята. Много по-добре.
Отворих дланта си, насърчавайки огъня в нея, след което я поставих нежно върху снега отвъд одеялото. Снегът започна да се топи и Орион пое ръката ми, като се премести до мен.
– Ако не искаш снегът да се разтопи, можеш да го защитиш така…- Магията му се допря до кожата ми и аз отпуснах бариерите си, така че силата му да премине през мен.
Усетих как той насочва магията към върховете на пръстите ми и приливът, който ме заля, беше опияняващ. Той ми показа как да предпазя снега от горещината и скоро усетих как двата елемента – огън и вода – работят в хармония.
Орион отново отдръпна магията си и аз въздъхнах, когато суровата му енергия ме напусна.
– И така, имам новина – каза той, докато ми подаваше купа с пълнени маслини.
Взех една, хрупайки я и наслаждавайки се на горчивия вкус.
– Ами да?
– Дариус и аз се сдобрихме – каза той.
– Това е страхотно – въздъхнах аз.- Така че можеш да му разкажеш за нас и…
Орион поклати глава, на веждите му се образуваха линии, докато думите умираха в гърлото ми. Той въздъхна и сведе поглед към земята.
– Извини се, че е бил задник, но не повдигна въпроса за нищо друго, което бях казал, когато спорихме. Ако му разкажа за нас, мисля, че това просто ще срине изцяло доверието му в мен…
Хванах ръката му, а сърцето ми се сви на топка.
– Не искам да забивам клин между теб и приятеля ти.
– Това не е твоя вина – изръмжа той и ме погледна в очите.- Той трябва да научи грешките по пътя си. Трябва да се примири с чувствата си към сестра ти. Сега, когато са спали заедно, той може би най-накрая…
– Чакай – какво?- Задъхах се, а устата ми се отвори.
Боже мой, тя е прецакала Дариус??
Веждите на Орион се извиха.
– Предположих, че знаеш.
– Тори не иска да говори с мен, откъде да знам?
– Беше преди известно време.- Той потърка брадата си с извинителен поглед.
– Да, ама ми се струва, че е цяла вечност, откакто с Тори не сме били в добри отношения.- Намръщих се, душата ме болеше за компанията на моята близначка.- Предполагам, че го разбирам. Защо би споделила това с мен, след като аз пазя толкова много тайни от нея?
Орион хвана ръката ми и я стисна нежно.
– Четох картите, все още има надежда, Блу. Не спирай да опитваш с нея.
Усмихнах се с надежда, толкова много ми се искаше да повярвам в това.
– Разбира се, че няма да го направя. Все пак е толкова глупаво, че ако и бях казал за нас от самото начало, можех да спестя всичко това. Тя преспа с Дариус, за бога, защо ще я интересува, че съм с теб? А дори и да беше така, пак нямаше да ме отблъсне заради това.
– Това беше по повече причини, ти се опитваше да я предпазиш от това да се забърка в това.
Въздъхнах и наведох глава.
– Знам, а сега вместо това обърках всичко.
Орион ме придърпа към себе си, като хвана брадичката ми, за да ме накара да погледна към него.
– Не знаехме, че нещата ще стигнат толкова далеч. И освен това аз бях този, който те предупреди да не и казваш.
– Обикновено не те оставям да ми заповядваш, така че сега знаем защо това е лоша идея – подиграх се, бутайки ръката му закачливо.
Той се усмихна с вълча усмивка и ме придърпа по-близо.
– Може би все пак ми харесва, когато се бунтуваш, това ми дава поводи да те наказвам.- Той се втренчи във врата ми, а кътниците му върху кожата ми накараха мислите ми да се замъглят.- Спомняш ли си, когато ме бутна от Въздушната кула и аз те хванах на стълбището?
Кимнах, прехапвайки устните си при спомена.
– Това беше доста горещо, ако се върна назад.
– Майната му на ретроспекцията. Знаеш ли колко студени душове ми се е налагало да вземам заради теб?
Смехът се изтръгна от дробовете ми и аз се наведох в ръцете му, откраднах целувка и оставих притесненията си да отпаднат. Магията на това място беше завладяваща и исках да се насладя на този откраднат миг на чист покой, дори и да знаех, че няма да продължи вечно.
Проправихме си път през храната и скоро се наситих, легнах на одеялото с ръка, опряна на стомаха ми. Орион използва въздушната си магия, за да изпрати лениво чиниите и остатъците обратно на масата, след което падна до мен, притискайки главата си с ръка.
Погледнах нагоре към блестящия балдахин и ме обзе щастие.
– Къде сме?- Попитах, чудейки се за първи път.
– Това е в края на имението Еървейл. Домът на семейството ми. Със сестра ми си играехме тук като деца.
– Тук си израснал?- Попитах, като изведнъж ме засърбя да изляза изпод върбата и да го видя сама.
– Да. Стела е далеч в града, така че къщата е празна – точно като сърцето ѝ.
Засмях се и той се наведе напред, за да отметне кичур коса зад ухото ми.
– Значи предполагам, че няма да имаш уютна Коледа вкъщи с майка си?- Попитах.
– Предпочитам да ям железни нокти и да ги отмивам с литър киселина.
Намръщих се.
– И какво ще правиш?
– Вероятно ще остана в академията. Освен ако Лайънъл не ме вкара в някое празнично забавление при Акруксите.
– Може би тогава ще се видим, ако останеш в „Зодиак“ – казах аз, но сърцето ми беше прекалено натежало от мисълта, че няма да го прекарам с Тори, за да се зарадвам на тази идея. Трябваше да се помирим преди това. Не можех да понеса да я прекарам без нея.
Орион ме погледна объркано.
– Никой ли не ти е казал?
– Какво да ми е казал?
– От теб и сестра ти ще се очаква да го прекарате в двореца. Той е подготвен за пристигането ви.
– Сериозно ли?- Задъхах се, а сърцето ми лудо заби. Исках да отида и да посетя двореца още в мига, в който чух за него, но никога не съм очаквала, че наистина ще остана там – дори ако сега технически го притежавахме. И то по време на Коледа.
– Да. Щях да ти кажа по-рано, но си помислих, че Грус щеше да го спомене. Семейството ѝ е участвало в подготовката.
– Като я познавам, сигурно е искала това да е изненада на Бъдни вечер – засмях се, но усмивката ми угасна, когато се замислих какво ли ще е да вляза в дома на родните си родители. Мястото, на което сигурно съм била някога като бебе. Беше напълно сюрреалистично.
– Не искаш ли да отидеш?- Попита Орион, като изследваше изражението ми.
– Просто… не знам какво да очаквам, предполагам.
– Помисли за имението на Акрукс, умножено по хиляда пъти.
– О, Боже мой – въздъхнах.- Бил ли си там?
– Веднъж. Отидох с Дариус на обиколка, докато един фотограф го снимаше.- Той се наведе и притисна устните си към моите, карайки ме да забравя притесненията си за миг.- Ще ти хареса, Блу. Той е подходящ за кралица.
Повдигнах вежди.
– Но не и за кралица, пред която да коленичиш – отвърнах ефирно.- Ще коленичиш само за един или четирима крале.
– В моя защита, направих на Дариус свирка само веднъж, докато бях пиян, така че това наистина не се брои – пошегува се той.
Разсмях се, а той се усмихна и спусна уста към гърлото ми. Клепачите му се плъзнаха по пулса ми и от него се изтръгна гладно ръмжене. Стиснах раменете му, като предложих главата си настрани, а той впи зъбите си в кожата ми, без да се колебае нито за миг. Извих се в него, докато той пиеше, а очите ми се затвориха, когато ръката му намери китките ми и ги притисна в одеялото. Знаеше, че не е нужно да ме държи, но бях сигурна, че му харесва да го прави.
Когато издърпа кътниците си, зениците му бяха разширени и дишаше тежко, докато ме гледаше надолу.
– Какъв вкус имам?- Запитах го, повдигайки вежди.
– Като сила, огън и разтопена захар.
– Това е много специфично.- Усмихнах се.
– Прекарах много време в размисъл за това.- Той оголи кътниците си, докато се усмихваше, и сърцето ми се разтвори като таблетка, шупнала във вода.
– Мога ли да видя къщата ти?- Попитах, като погледнах с надежда към клоните, които ни заобикаляха.
– Искаш ли?- Попита той и се претърколи по гръб с намръщена физиономия.- Това е просто една къща.
– Не… тя е част от теб.- Протегнах ръка, за да прокарам пръсти по челюстта му.- Аз събирам комплекта.
Той се усмихна на това, хвана ръката ми и ме изстреля на крака, като ме издърпа нагоре с вампирската си скорост.
– Ти ме убеди.
– Не беше нужно много – подиграх се аз.
– Трудно е да ти се откаже, Блу.
Той пое инициативата, като ме поведе към ръба на дървото и избута листата настрани със звук, подобен на звън на чаши. Промъкнах се през пролуката и погледнах през снежната равнина към мястото, където между два хълма беше сгушена красива къща. Всичко беше неподвижно, дори въздухът едва се полюшваше върху бузите ми, когато стъпвах върху мекия сняг отвъд върбата.
Замръзналият поток се извиваше до къщата и минаваше под старо водно колело отстрани. Беше живописна, като модернизирана селска къща с бледи тухлени стени и боядисани в червено рамки на прозорците.
Докато вървяхме, Орион хвърляше вятър зад гърба ни, като скриваше следите ни със снежен прах. Хвърлих му въпросителен поглед.
– За всеки случай – обясни той.
– Какво би направила майка ти, ако ме намери тук с теб?- Попитах, несигурна дали трябва да се притеснявам повече от тази възможност.
– Ще се отрече от мен. О, чакай, тя вече го направи.- Той се засмя, но гърлото ми инстинктивно се сви.
– Тя е идиотка.
Той стисна ръката ми, но не каза нищо в отговор.
Приближихме се до къщата и Орион се придвижи до входната врата, като притисна дланта си към нея и затвори очи, докато се концентрираше. По вратата проблесна светлина, след което тя се отвори с щракване.
– Тя не ми е попречила да получа достъп, така че предполагам, че все още ми има някакво доверие.
Той я бутна широко и ми направи знак да вляза преди него. Влязох в коридора, който беше голям и студен, с тъмни дъски на пода и картини на електрически бури в рамки по стените. Желязно стълбище се извиваше в центъра на пространството, а разкритите тухлени арки даваха възможност да се надникне в други стаи около нас.
Орион отдели малко време, за да премахне снега от обувките ни с водната си магия и го депонира навън. След това бутна вратата и ми направи жест да я разгледам.
Усмихнах се и се вмъкнах в огромната кухня, където голяма червена камина стоеше и отопляваше пространството. Прокарах пръсти по кухненския остров с дървен плот и погледнах палаво Орион.
– Кое беше твоето място?
Той посочи това в края и аз също прокарах пръсти по него. Той се придвижи напред, а бръчка смръщи челото му, докато докосваше стола в противоположния край.
– Това беше на баща ми.- Той пристъпи напред и прокара пръсти по следващия.- И на Клара.- Ръката му остана върху този и челюстта му се отдръпна, докато се взираше в празното място.
– Ще я върнем – обещах и погледът му се вдигна, за да срещне моя.
Той кимна веднъж, след което се обърна и излезе от кухнята.
– Хайде, има едно място, което искам да видиш.
Забързах след него през големия коридор до дървено пано в стената. Той натисна ръката си върху него и по дървото се разляха пламъци на магия, докато той буташе тайната врата. Откри се стълбище, което се спускаше под къщата, и около мен задуха студен вятър, който предизвика хлад до сърцето ми.
– Къде отива?- Попитах развълнувано.
– Това е мястото, където татко е експериментирал с тъмна магия.- В очите му се появиха пулсиращи сенки и по кожата ми преминаха тръпки, докато го следвах в тясното пространство, насочващо се надолу под къщата.
Той хвърли светлинно кълбо пред нас и устните ми се разтвориха, когато стигнахме до дъното на стълбите. Пред нас се простираше голяма каменна камера. От едната страна имаше старо бюро, а от другата беше пълно със сандъци и рафтове.
Тъмнината ме заля като поток и аз се задъхах, когато мощно усещане потегли през дълбините на тялото ми.
– Близо… толкова близо – гласът на Клара изпълни съзнанието ми и Орион се обърна към мен с тревога, когато се промъкнах покрай него. – Ще ти трябва, за да ме освободиш.
Сенките бяха диви, увиваха се около мен, опитваха се да ме повлекат след себе си.
– Блу?- Орион ме подхвана, но аз се отдръпнах от него, а река от мрак направляваше стъпките ми, докато се придвижвах към един от старите дървени сандъци в другия край на стаята. Паднах на колене и го дръпнах, като претърсих съдържанието му. Гласът на Орион звучеше далечно, сякаш беше зад бариера, и не можех да разбера думите.
Ръката ми се закачи за една кутия и аз я измъкнах, като я поставих на земята. Сенките се разбягаха като от полъх на вятъра и всичко отново рязко се фокусира. Орион беше коленичил до мен, а ръката му лежеше върху резбованата дървена кутия, която бях извадил от сандъка.
– Какво се случва?- Попита той разтревожено.
– Клара каза, че ни трябва това, за да я върнем.
Очите на Орион търсеха моите, трескаво изпълнени с надежда. Той обърна кутията и звездният прах се взираше в мен, трептеше слабо, а силата на огромната му мощ се извиваше във въздуха. Това не беше обикновен звезден прах, разбрах го само по аурата, която излъчваше. Това беше звездният прах, който можеше да позволи на една фея да пътува до Царството на сенките. Такъв, какъвто Лайънъл беше създал в нощта на лунното затъмнение. Споменът за онази нощ сякаш се придържаше към този тъмен материал пред мен. Познавах го, сякаш беше привързан към душата ми. И може би по някакъв начин беше така.
– Това е… гениално – въздъхна Орион.- Мислех, че може би обикновеният звезден прах ще е достатъчен, но това ще отвори пътя напълно.
Той забърза към сандъка, извади буркан и загреба в него една мярка от тъмния звезден прах.
Отгоре се чу звук от вратата и двамата замръзнахме. Буквално, превърнахме се в проклети ледени скулптури, защото, дявол да го вземе.
– Затвори ли скритата врата?- Въздъхнах, страхувайки се, че майка му ще я види отворена на горния етаж.
Орион кимна.
– Тогава нека просто да се измъкнем оттук със звезден прах – прошепнах забързано.
– Не можем – изръмжа той.- Къщата е обградена със защитна стена, която не позволява на никого да влезе със звезден прах директно в нея или да излезе от нея. Това е мярка за сигурност.
– По дяволите – изсъсках, изправяйки се на крака, а Орион направи същото.
– Мога да отвлека вниманието на Стела, докато ти се измъкваш през входната врата – каза той, изглеждайки така, сякаш последното нещо на света, което искаше да прави, беше да говори с майка си.
Хванах ръката му, а във вените ми се надигна дива енергия.
– Майната му на това, да бягаме заедно.
Очите му заблестяха при тази идея и той прекоси стаята към стълбището в мълчаливо съгласие. Забързах след него и усетих как натискът на заглушаващия балон се плъзга по мен.
– Дръж се близо – промърмори той.
Стигнахме до върха на стълбището и аз се притиснах до широкия гръб на Орион, докато надничахме през тънките пукнатини около вратата, които даваха изглед към коридора.
Стела се появи с тясна червена рокля и убийствени токчета.
– Можеш да окачиш палтото и ръкавиците си там – заговори тя на някого, когото не виждах.
Сърцето ми се разтуптя лудо, когато в полезрението ми се появи още една жена. В нея имаше нещо странно познато, макар да бях сигурна, че никога преди не съм я виждала. Тъмната ѝ коса беше къса и плътно накъдрена, лицето ѝ беше хлътнало, но малкият ѝ ръст не отнемаше от трептенето на силата, която сякаш се излъчваше от нея. Носеше дебело черно палто и чифт грозни плетени ръкавици, като ги остави въпреки указанието на Стела.
– Няма да се задържа дълго – каза жената с гърлен тон.- Тук съм само за моята част от тъмния звезден прах.
Погледнах към Орион, споделяйки загрижен поглед. Ако слязат тук, ни чакаха сериозни неприятности. Орион може и да можеше да обясни защо е в дома на семейството си, но как трябваше да обясни защо го придружава близначка на Вега?
– Първо кафе, Друсила – каза Стела. Това беше заповед и въпреки че Друсила изглеждаше неохотно да я изпълни, тя все пак последва Стела в кухнята.
Изпуснах накъсан дъх и Орион ме придърпа по-близо.
– Време е да тръгваме.
Кимнах и се приготвих, докато той буташе вратата. Изчакахме една напрегната секунда, преди да излезем в коридора.
– А как се справя синът ви в академията?- Гласът на Стела се носеше към нас.
– Диего е безполезен, няма да направи нищо, което му кажа – каза студено Друсила и умът ми се завъртя.- Иска ми се да имах дъщеря. Много по-сговорчива.
Устата ми се отвори. Това беше майката на Диего?
– Е, тук съм напълно съгласна с теб. Откакто загубих момиченцето си, синът ми е само трън в очите ми. Кълна се, че нарочно се опитва да ме разстрои.
Прокраднах се покрай Орион и той отвори входната врата, като ме избута навън, преди да ме последва.
– Да бягаме – обяви той и ме хвана за ръка, докато бягахме в снега, като ме изхвърли от краката ми в прегръдките си. Прикрих следите ни с порив на въздуха, докато той извади звездния прах от джоба си.
– Това дърво е границата.- Той посочи напред и се стрелна към него с висока скорост.
Адреналинът премина във вените ми, докато се приближавахме все повече и повече към нашето бягство.
В момента, в който подминахме дървото, Орион хвърли шепа звезден прах във въздуха. Извих се в бездната, завъртях се през море от звезди, преди да се приземя обратно в академията за миг. Бяхме в кабинета му и се засмях, когато разбрах, че сме се измъкнали незабелязано.
– Какво ще кажеш за храната под върбата?- Попитах. Не си представях, че Стела скоро ще се разходи по този път, но беше възможно.
– Ще се върна за нея по-късно – каза Орион, след което погали бузата ми и ме придърпа по-близо. Можех да усетя как сърцето му бие, когато опрях ръка на гърдите му, и му се усмихнах странично.
– Изглежда, че семейството на Диего е толкова объркано, колкото и моето – въздъхна той.- Предполагам, че бих могъл да се отнеса по-леко към него…
– Той има добро сърце – казах тихо.
Той кимна, устните му бяха стиснати, сякаш все още му беше трудно да приеме това.
– Съжалявам, че днес беше катастрофа.
– Не беше – казах честно и го приближих, като го дръпнах за ризата. – Хареса ми.
– Обичам те – контрира той и светът спря, когато тежестта на думите му забави самото време.
– Ланс – вдишах, а в сърцето ми се промъкна чувство на сурово щастие.
– Това не е начинът, по който исках да го кажа, и все още не съм сигурен, че трябваше да го направя…- Веждите му се свиха.- Не знам колко време ни остава, Блу, но сърцето ми ще бъде твое, независимо дали сме заедно, или не.
Сълзите ме пронизаха, защото идеята да се разделим беше твърде непоносима, за да се изправим пред нея точно сега. Наведох се и притиснах устни към неговите, потънала в начина, по който ме караше да се чувствам. Защото, разбира се, и аз го обичах. Как можах да не го осъзная досега?
На вратата се почука и Орион се отдръпна, когато моментът ни беше откраднат. Дори не успях да му го върна.
Орион се намръщи, придвижвайки се към вратата, а аз паднах на мястото на бюрото му, пренареждайки чертите на лицето си до отегчение.
Той отвори вратата и професор Персей подаде глава навътре в помещението.
– Ах, Ланс, чудех се дали мога да ти поразровя мозъка за няколко въздушни заклинания, които мисля да добавя към учебната програма?
– Разбира се. Мис Вега тъкмо си тръгваше.
Изправих се и тръгнах към вратата, а Персей ми се усмихна приятелски. Погледнах назад през рамо и погледът ми срещна този на Орион в мълчаливо сбогуване, преди да се измъкна.
– Не забравяй да упражняваш звездните карти!- Извика той след мен със строг глас.
Усмивка се появи на устата ми, докато се връщах към въздушната кула, без да успея да я изтрия от лицето си по време на цялата разходка. Когато стигнах до стаята си, се чувствах напълно опиянена.
Той ме обичаше. Ланс Орион ме обичаше. А аз му отвръщах с всяко кътче на сърцето си и с всички пространства между тях.
Отворих вратата и щастливият ми миг се срина около мен, когато открих Сет да седи на стола на бюрото ми, а сините листенца бяха разпръснати по коленете му и по пода.
Веднага се защитих, а зъбите ми се стиснаха, когато влязох в стаята.
– Какво правиш тук?- Попитах.
– Затвори вратата – каза той небрежно, игнорирайки въпроса ми.
Съпротивлявах се, докато той не ме погледна предупредително и аз я побутнах, за да я затворя, докато сърцето ми се блъскаше бясно в гърдите. Взирах се в унищоженото цвете с ярост, кипяща под плътта ми. Той нямаше право да го докосва.
– Наистина трябва да си сложиш магическа ключалка на вратата, бебе. Някой недоброжелател може да влезе…
Намръщих се, сгънах ръце и прикрих с ярост неудобството си, че той е тук.
– Какво искаш?
Той извади нещо от джоба си и го сложи на бюрото. Езикът ми се удебели при вида на лунния камък „Водолей“, който бях използвала, за да го заразя с бълхи.
– Мислех, че е време да ти съобщя, че аз и другите наследници разбрахме какво сте направили ти и сестра ти. Всичко, което сте направили. Слуховете на Пегас за Кал, грифоните в комплекта за питбул на Макс, бълхите, които използвахте, за да ме отчуждите от глутницата ми…
Преглътнах надигащата се буца в гърлото ми, взирайки се в него с немигащ поглед.
– Значи това е отмъщение за това?- Попитах, чудейки се дали най-накрая не съм разбрала причината, поради която ме измъчваше.
– Не съвсем – каза той небрежно, като се поклащаше от една страна на друга на стола ми.
Сърцето ми се втвърди на студена топка, когато той се изправи и ме погледна косо. Аз държах брадичката си вдигната, гледайки право в него. Може и да бях по-малка, но сега вече знаех силата си. Той не можеше да ме сплаши само с ръст.
– Статията в новините беше отмъщение – обясни той.- Но ти просто не можеше да я оставиш така, нали?- Той изръмжа и огнена магия изтръпна по вътрешната страна на дланите ми.- Трябваше да отидеш и да изопачиш тази история, за да ни прецакаш за пореден път.
Статията се беше разразила, откакто я бяха отпечатали, и дори бяхме започнали да получаваме писма от фенове заради нея. Почти не минаваше ден във FaeBook, в който някой да не спомене колко състрадателна съм била или колко силна е била Тори, че се е изправила срещу пристрастяването си. Статията имаше по-голямо въздействие, отколкото можехме да предвидим.
– Работата е там, Сет, че ти продължаваш да очакваш от нас да се предадем като дресирани кучета. Кога ще осъзнаеш, че никога няма да се пречупим?- Изсъсках последната дума, а напрежението между нас се разнесе във въздуха.
– Аз те притежавам, Вега. И въпреки това все още не можеш да се държиш прилично.- Той се приближи до мен, накланяйки глава надолу, докато погледът му се плъзгаше по мен. Ръката му се изстреля и от дланите ми предупредително бликна огън. Ръката му се затвори върху дръжката на вратата до мен и мрачна усмивка дръпна ъгълчето на устата му.- И сега, когато светът призна силата ти, предполагам, че наистина си достоен противник.- Той отвори вратата и аз отстъпих встрани, като се намръщих в тила му, докато той изчезваше в коридора.
Затворих вратата и я заключих, като се опитвах да разбера по какъв начин работи главата на този човек. Дали ме хвалеше, или ме заплашваше?
Очите ми попаднаха върху венчелистчетата на пода и отговорът беше ясен. Той искаше животът ми да се разпадне точно както това цвете. И искаше да е този, който да го направи. Едно красиво нещо, смачкано в юмрука му. Но аз не бях крехка, бях оръжие, изковано в огън. И изглеждаше, че той най-сетне е осъзнал това.

Назад към част 35                                                         Напред към част 37

 

 

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!