ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 9

Глава 9

Тереза не се шегуваше. Затова писах на Картър, че ще закъснея на работното място. Когато не получих отговор, прибрах телефона и повече не помислих за него. След като прочетох повече то информацията и получих представа за това, което Ноа Томлинсън искаше за новия си проект, аз бях развълнувана. Той искаше напитката му да бъде достойна конкуренция на местния пазар. Ако този бърбън стане хит, следващата стъпка ще е създаването на други подобни продукти и аз ще бъда в екипа. Всъщност ние с Тереза вършихме основната част от работата. Нейният шеф и г-н Хъдсън ни наглеждаше, но водещите в проекта бяхме ние. Очакваше ни сериозна работа.
Когато наближи седем вечерта, Тереза чу къркоренията идващи от стомаха ми, и се усмихна. Тя вдигна очилата си на челото и се облегна назад на облегалката на стола си.
― Какво мислиш?
― В смисъл? – Седях на пода, около мен бяха натрупани три купчини с документи. Бях така повече от час и се съмнявах, че ще мога да се изправя. Краката ми бяха започнали да изтръпват още преди четиридесет минути.
― Може би за днес стига? Това е първият ти ден след ваканцията, все пак. Сигурно ти се иска да убиеш някого, а? – Усмихна се тя широко.
Шегата й ми спря дъха. Да убиеш… не можахте ли да намери друга дума? Засмях се и се опитах да се отпусна и да не мисля. Раменете ми бяха като камъни.
― Да. Мисля, че това е достатъчно за днес.
― Не знам за теб, но аз бих спряла в Джус, да хапна нещо. Какво ще кажеш за парче пица и бира?
Започнах да се изправям от пода и когато най-накрая успях, се усмихнах.
― Оо… да, разбира се. С удоволствие.
Понякога други асистенти също ме канеха на питие. Не бяхме сравнително малко, и не се случваше често. Но Тереза беше друг вид птица. Тя беше асистент на директора по продажбите. И сега знаех вече, че познава лично Ноа Томлинсън. Поканата й дойде изненадващо за мен, но не можех да откажа. Всъщност Тереза Уебър предизвикваше голямо любопитство у всички. Тя работеше за цялото висшето ръководство и то сама. Всички разчитаха на нея когато трябва да се свърши добре работата. Но никой нямаше представа, нито я беше виждал да излизала и да пие след работа, нито да яде пица.
Тереза се усмихна приятелски и изключи компютъра.
― Добре. Ще се срещнем там след петнайсет минути? Или да ме изчакаш и да отидем заедно?
― Да се срещнем във фоайето след десет минути?
― Страхотно. Ще се видим тогава.
Отидох в офиса си, изключих всичко, взех телефона и го хвърлих в чантата си. Преди да срещна Тереза, исках да отида до тоалетната. Реших да посетя тази на първия етаж. Винаги е било по-чисто защото се използваше от клиенти и я под държах безупречна, а и беше много красива: скъпи плочки по пода, отделни мивки по стените. Всяка кабина имаше индивидуално покритие в духа на италианското изкуство. Самият Ричмънд беше произведение на изкуството. Ако Картър имаше нещо общо с това място, можеше само да се гордее.
― Ехо, здравей!
Вдигнах рязко глава и свалих ръцете си от мивката. Аманда стоеше зад мен. Бледа като смъртта, държейки се за стената, за да не падне. Обърнах се и се опитах да я задържа, за да запази равновесие.
Аманда се отдръпна от ръката ми. Усмивката ми избледня, ръката ми увисна във въздуха. Не бях свикнал на подобни реакции от страна на приятелите си.
― Съжалявам – каза тя виновно. – Днешният ден беше… тежък ден.
Наведох глава. Почувствах се засрамена, когато си спомних какво бях оставила зад себе си. Изпълни ме изгарящо чувство за вина.
― Много съжалявам, Аманда. Наистина. Аз…
Тя махна с ръка:
― Не се притеснявай.
За колебах се за миг:
― Работиш ли в кафето тази вечер?
Тя кимна:
― Поех вечерната смяна. Почистват нашата тоалетна. Вие сте в непосредствена близост, затова реших да вляза тук.
― Да – почувствах се виновна. – Наистина съжалявам че си тръгнах, Аманда.
― Ема, дори не се притеснявай за това. Сериозно – каза тя твърдо. – Ние… знаем, че си направила нещо, за да помогнеш на Малъри и на всички нас, все пак всички ние сме част от историята. Няма нужда да се извиняваш.
Въздъхнах натъжена. Загърбих предишният си живот и започнах друг, по бляскав. Дори работата ми изглеждаше по-добра благодарение на Картър.
― Как е Мелъри?
― Хм… – Аманда се измъкна от мястото си и влезе в кабината.
Изчаках я да свърши и да излезе, за да си измие ръцете. Тя пусна водата, насапуниса дланите си, след това изтръска водата и накрая ме погледна:
― Снощи Бен я заведе в болницата.
― Какво? – Сърцето ми сякаш спря.
Тя отново махна с ръка.
― Не, не, не. Не се притеснявай. Той просто искаше да я прегледат. Не можаха да изолират спермата, защото Бен вече беше… нали знаеш.
Погледнах встрани. А тя сниши гласа си и се приближи.
― Искаше да погледнат синините й, да видят дали оздравителният процес вървеше добре. В болницата препоръчаха да иде на психотерапевт и мисля, че той я заведе там този следобед. След като ти си тръгна, казвайки, че можем да се върнем към нормалния живот, Мелъри започна да се оправя. Не беше ти единствената, която се страхуваше от това, което те могат да ни направят.
Вътрешностите ми се свиха при спомена. Франко Дънван все още е някъде там. Търси сина си. Благодарение на Картър той няма да може да ни проследи. Кимнах, а гърлото ми отново се беше свило от емоция.
― Радвам се, че тя е по-добре.
― Бен все още иска да идвам всяка вечер, но снощи тя спа добре. Тази вечер тя се съгласи да си вземе малко да хапне. И току-що той ми написа, че гледала филм по телевизията. После щях да се отбия при нея и да видя дали иска да остана за през нощта.
― Добре – измъкнах се аз.
Всичко това трябваше да го правя аз. Да лягам с нея, да я карам до болницата, да се уверя, че е стигнала до кабинета на терапевта. Аз не трябваше да ходя на работа, да започвам този нов проект, който би осигурило бъдещето ми, още по-малко да ходя в Джус за да пия бира и да ям пица с някого, с когото винаги съм искал да бъда приятел. Всичко се беше променило толкова много. Сякаш бях изгубила старото си аз.
― Ема? – Вратата се отвори и Тереза влезе, но спря когато ме видя. – Момчетата на рецепцията казаха, че са те видели да влизаш в банята. Готова ли си да тръгваме?
Очите на Аманда се разшириха. Тереза я забеляза и протегна ръка:
― Здравейте, вие работите в малкото кафене в съседство, нали? Аз съм Тереза Уебър.
― Ами… – Аманда нищо не отговори, но стисна протегнатата ръка. – Аз съм Аманда. Да, аз работя в кафенето. А вие работите за г-н Далтън, нали?
― Е, сега вече и двете с Ема работим за него. Работим върху общ проект. – Бузите на Тереза са зачервиха от вълнение. – А аз съм много доволна от днешното ни сътрудничество.
Аманда ме погледна учудено, а аз не знаех какво да направя и кажа. Да… това беше. Край. Бях разкрита.
Изненадата й изчезна, а очите й потъмняха от негодувание. Тя разбра, че съм била повишена и очевидно вече бях разменила нея за Тереза.
Наведох глава. Трябваше да си призная и да се предам. Може би това щеше да помогне. Не, не би помогнало. Щеше да е пак същото, но нямаше да имаме защитата на Картър. Тя не знаеше към кого съм се обърнала за тяхната безопасност. За Картър по някаква причина беше жизненоважно да не разберат за него. Той си имаше собствени причини. И аз вярвах в тях. Вярвах в него.
― Ааа… разбирам.
Тереза се намръщи гледайки ни. Тя трепна с мигли, а аз знаех, че усеща, че става нещо нередно. След това си пое дълбоко дъх и се усмихна учтиво на Аманда.
― Беше ми приятно да се запознаем. Готова ли си, Ема?
Просто кимнах. Все още не можех да говоря. Докато излизахме, я погледнах за последно. Болката й се бе превърнала в гняв, но аз забелязах също и малката сълза стичаща се по бузата й. Аманда я избърса и се обърна с гръб към нас.
Излязох оттам с натежало сърце. Не беше съвсем ясно какво се беше случило, но приятелството ми с Аманда никога нямаше да бъде същото. Тя знаеше, че животът ми се беше променил и това не беше същата промяна която им се бе случила на тях. Нещата само се влошиха за тях и се подобриха за мен.
Когато с Тереза излязохме от хотела и пресякохме пътя към популярната кръчма, взех решение. Не знаех конкретните причини на Картър за неговите искания, но аз не можех да забравя приятелите си с лека ръка. Трябваше да видя отново Мелъри. Да се уверя, че всичко между нас е наред.
Влизайки вътре, се стреснах, когато видях мястото претъпкано. Изглежда, че доста също имаха нужда от питие. Включително значителна част от персонала на Ричмънд. Сервитьорите в ресторанта, служителите на рецепцията и няколко мениджъри, вдигнаха очи и веднага се утихнаха, когато видяха, че съм с Тереза. Тя ме заведе в задната част и избра маса в ъгъла. В противоположния край на помещението седяха момичетата с които обикновено ходех на по питие. Те замълчаха, когато видяха с кой съм сега. Някои от тях зяпнаха учудени кимайки на останалите. Шумът в ресторанта се възвърна, когато Тереза махна с ръка, призовавайки сервитьорът. Имах нужда от питие. Незабавно.
Тереза ни поръча пица, а и аз кимнах утвърдително на предложението й да си поръчаме кана бира. Когато пристигна, изпих първата чаша на един дъх.
― Уау – зачуди се тя. – Това на мен ли се дължи?
― Не, съжалявам. Напоследък съм много стресирана.
― Да. – Кимна тя. – Чух, че ваканцията ти е била… непланирана май!
Тъкмо се канех да си налея втора чаша, защото смятах, че ще е последна за тази вечер, но когато я чух ръката ми да се спря.
― Какво имаш предвид?
― О – сви рамене тя и отпи глътка от бирата си. – Ами нищо, просто чух, че ти се е случило нещо лошо и ти се е наложило да напуснеш града неочаквано. Семейни проблеми?
― От къде чу това?
― Бях в офиса с Ноа, когато някой му се обади. После той веднага се обади на шефа ти, г-н Хъдсън и му каза, че си в отпуск за тази седмица.
О, боже. Но всъщност не бях много изненадана, макар че нямах представа, че се беше получило по този начин. Наведох погледа си, опитвайки се да събера мислите си. Обадил се е на самия Ноа Томлинсън? Трепнах неволно.
― Кога беше това?
― Ами.. миналия петък? – Отговори намръщвайки се почти незабелязано. – Защо?
Непонятно и съмнително. Не бях ходила на работа от четири дни до този телефонен разговор. Когато се появих никой нямаше някакви въпроси към мен? Очевидно не, защото обяснението идва от самия собственик. А той пък се е задоволил с едно телефонно обаждане само? Поклатих глава. Картър беше нещо повече от спаринг с Ноа Томлинсън. Може би дори повече от инвеститор.
― Добре ли си, Ема?
― Хм, да – опитах се да се усмихна щастливо. – Всичко е наред. Права си. Семейни проблеми. Но нещата вече се подобряват. – Надявах се, че нещата наистина ще се подобрят.
― Добре – усмихна се тя до уши и се наведе по-близо. – Трябва да призная, че очаквах с нетърпение да работя по този проект с теб.
― Така ли? Защо?
Тя се засмя:
― Заслужила си повишението. Скромна си. Трудолюбива. И издържа най-дълго като асистент на г-н Хъдсън. – Ухили се тя. – С него е толкова трудно да се работи. Ако човек е издържал толкова дълго, колкото теб без да напусне… Това говори много. Освен това -захили се тя, – Ако този проект върви добре, и двете ще получим популярност и привилегии.
― Сериозно ли? – Изненадах се аз – Откъде знаеш?
Тя се облегна назад на стола си, опитвайки се да сдържи усмивката си, и сви рамене.
― Не мога да ти кажа това, но знам, че е възможно. Отдавна са ти хвърлили око.
Облегнах се също, зашеметен от чутото. Беше невероятно. Значи съм се справила сама. И Картър не ми е помагал за повишението. Ако това, което тя казва, е вярно, значи заслужавам новия проект и евентуално повишение дори, а той нямаше нищо общо с това.
Искаше ми се да празнувам. Жива съм. Ще остана жива и всичко ще бъде добре. Облегнах се назад в стола си с изумление, опитвайки се да проумея всичко. Просто не можех да повярвам. Можех, но не вярвах. Миналата седмица изобщо не си и представях как ще се развият нещата, но това е нормално след случилото се. Аз все още имам работа. И скоро, надявам се, ще си имам още по-добра работа и всичко ще бъде наред. Ще бъде още по-добре дори. Мелъри получава грижи.
― Добре ли си? – Тереза ме погледна строго.
― Да, добре съм.
И аз наистина мислех така. Посягах към втората си чаша бира, когато пристигна пицата.
― Да пием за това.
Тя вдигна чашата си.

Назад към част 8                                                                   Напред към част 10

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *