ГЛАВА 28
Ден, който-е-още-по-прецакан и посещение номер шест при Карнън, човекът, който започва да се появява във всичките ми кошмари.
Когато пристигаме, пазачите ме пускат безцеремонно на земята, преди да се оттеглят.
Въздъхвайки малко, се изправям на предмишниците си и посягам към превръзката на очите си. Напоследък пазачите са спрели да връзват китките и глезените ми. Какъв е смисълът? Твърде слаба съм, за да избягам.
Свалям кърпата около очите си, мигайки срещу яркостта на стаята. Замръзвам, когато възприемам заобикалящата ме среда.
Първото нещо, което забелязвам, е, че не съм в спалнята на Карнон. Тук по пода са разпръснати мъртви листа, а вретеновидни, мъртви лиани покриват по-голямата част от стените и голяма част от тавана. Те дори са се увили около големия полилей от еленови рога, който свършва далеч над мен. Тази изоставена стая изглежда така, сякаш е била оставена на произвола на стихиите.
Дива стая за един див, луд крал.
Погледът ми пада върху издигнатия подиум в далечния край на стаята. Масивният стол, кацнал в центъра му, е стол, направен изцяло от кости. А на него седи Карнон.
Той ме преценява от трона си.
– Скъпоценно пиленце – казва той, – ти умираш.
Той се изправя и само от това действие ме побиват тръпки.
Днес няма да е като другите посещения.
Стъпките му отекват, докато слиза по стълбите пред себе си, а листата хрущят под ботушите му.
Вглеждам се в очите му и това отново е моят доведен баща. Полуобезумялата похот, която изглежда повече животинска, отколкото човешка. Късият темперамент, който може да премине в гняв при най-малката провокация.
Той спира на по-малко от метър от мен. В тази стая сме само двамата; всички охранители, помощници или служители, които обикновено са разположени тук, вече ги няма.
Карнон коленичи до мен. Опитвам се да се отскубна, но крайниците ми са тежки и вяли. Иска ми се да изкрещя от неудовлетвореност. Отдавна се бях зарекла никога повече да не бъда жертва. И ето ме тук, безсилна под волята на един луд крал.
Той започва да гали косата ми.
– Каква хубава, хубава птица. Жалко, че не можеш да летиш, затворена в тази клетка на тялото.
Погали лицето ми.
– Умираш, защото животното в теб е задушено.
Точно така, затова.
– Умирам, защото ме тровиш – казвам аз.
Той се взира в мен, погледът му е отдалечен и вече мога да кажа, че думите ми не са го стигнали. Той отново започва да гали косата ми.
– Как може едно същество да оцелее, когато няма хриле, за да диша, или криле, за да лети?
Когато не отговарям, той ме поглежда така, сякаш мълчанието ми го убеждава. Докосването му се движи от косата ми надолу по гърба ми.
Опитвам се да отблъсна ръцете му, крайниците ми са отпуснати. Това не помага.
– Мило създание – казва той, галейки ме по гърба, – не се притеснявай. – Навежда се близо до ухото ми. – Днес ще те освободя.
Обръщам се, за да го погледна, и погледът ми се впива в тези негови зеници. Гледаме се един друг няколко секунди, а ръцете му лежат тежко на гърба ми. Тялото му започва да трепери, а след това, изведнъж, той освобождава цялата си магия право в мен.
Магията му е като ковашки чук в гърба ми, забива се в кожата ми, в костите ми със силата на товарен влак. Ударната вълна от нея се разпръсква около нас, разтърсвайки самите стени на тронната му зала.
След това идва болката, болка, по-огромна и по-остра от всичко, което някога съм изпитвала. Сирената ми се надига в отговор.
Отварям уста, очите ми се извръщат назад и крещя и крещя, докато през мен преминава агония, различна от всичко, което някога съм изпитвала. Тялото ми сякаш се разглобява, костите ми се чупят, мускулите ми се разкъсват, кожата ми се лющи.
Тя е безкрайна и неизмерима, а силата ѝ ме приковава към земята. Безпомощна съм под хватката на Карнон върху гърба ми, хватка, която в този момент не мога да разклатя.
Кралят на фауната се смее дрезгаво, докато в далечината се разнася звук, подобен на гръм.
– Моята красива птица пее най-добре, когато я боли.
Той се притиска силно към кожата ми.
– Сирена – вика той, – излез!
Друга вълна от сила ме връхлита.
Крясъците ми достигат нови децибели, звукът се хармонизира със самия себе си.
Гръбначният ми стълб и ребрата ми сякаш се чупят, разбиват се. Вече не съм направена от мускули и кости. Всичко това е пулверизирано под въздействието на магията на Карнон.
– Да! – извиква лудият. – Още!
Тялото ми сякаш се огъва, когато ме залива поредната вълна енергия. Кожата ми изгаря, изгаря. И гърбът ми!
Гърбът ми е в пламъци! Трябва да е така; там е най-силната болка.
Карнон ме освобождава, но мъчителната сила, която вкарва в мен, не отслабва. Ако не друго, тя се засилва. Защото променя посоката си; вместо да се вкопчи в мен, сега се опитва да се изтласка навън.
Прегърбвам се, дишам тежко, косата ми е залепена за лицето ми.
– Още! – Крещи Карнон.
Разкъсвам се отвътре навън. Кожата ми вече не приляга на тялото ми. Тя е прекалено малка. Надигам се отново и отново, едва издържайки на болката, която изпитвам.
– Още!
Крясъците ми стават все по-мъчителни, докато силата му се удря във вътрешността на плътта ми.
– ОЩЕ!
Изведнъж писъците ми прекъсват и магията избухва.
Кожата ми се разцепва от двете страни на гръбначния ми стълб и чувам звук от мокро пукане и чупене.
И тогава… го усещам. Две лепкави, влажни издатини се изтласкват от разкъсаната ми плът и се разгъват надолу по гърба ми.
После най-накрая, най-накрая магията отшумява.
Свличам се в себе си, треперя, треперя.
Кръв, навсякъде.
– Да! Моята красива птица, ти си свободна! – Казва радостно Карнон.
Не мога да помръдна. Нямам сили. Докато лежа там, забелязвам ръцете си. Там, където някога са били ноктите, сега имам остри, черни нокти. А предмишниците ми… покриват ги деликатни, полупрозрачни люспи, които блестят в златисто там, където не ги покриват пръски кръв.
Едва успявам да осмисля тази гледка.
Но после съзирам нещо над рамото си. Нещо тъмно, нещо кърваво… И има странна тежест върху гърба ми…
Сирената в мен шепне, световете се свиват около мен,
Аз съм силна.
Аз съм отмъщение.
Аз съм отприщена.
Стъпките на Карнон се приближават към мен.
Той сграбчва онези тъмни, кървави неща зад мен, протяга ги нагоре и навън. Усещам как мускулите ми се разтягат, докато протягам ръце.
Но ръцете ми са точно пред мен…
Улавям още един поглед на онези тъмни неща. И тогава разбирам.
Крила.
Израснаха ми крила.
Назад към част 29 Напред към част 31
