ЛЕИА СТОУН – Четвърта година ЧАСТ 6

Глава 6

Михаил беше одобрил нуждата ми от няколко демона Змиеукротители и днес беше денят, в който щях да обуча малкия си летен екип как да се бори с тях. Оставаха само две седмици до датата на втората Ръкавица, така че трябваше да е сега или никога. Тази вечер щяха да започнат да се появяват и другите войници от сродните ни академии и котката щеше да излезе от торбата. Всички най-накрая щяха да разберат, че има и други училища, но рискът си заслужаваше наградата. Спасяването на града на Ангелите се превърна в основен приоритет. Катя, приятелката на Линкълн от времето, когато беше в Сан Франциско, също трябваше да пристигне тази вечер и аз бях изключително развълнувана да се запозная с нея.
– Добре, слушайте! – Извиках към класа си. – Капитан Грей ще дойде скоро, за да донесе няколко демона от Змийска уста, с които да тренираме. Ако не можете да хванете в капан или да убиете миниатюрен демон от вида „Змиеносец“, значи не ви е мястото в армията на падналите.
Сред единадесетте ми ученици настъпи тишина. Хората започнаха да излизат от жилищните си сгради, за да наблюдават спектакъла; снощи бях поставила съобщения на вратите им, че паркингът ще бъде използван за тренировъчни цели днес. Погледнах нагоре, видях майка ми и Майки и двамата ми помахаха.
– А сега какво знаеете за тези демони? – Попита групата Шиа.
Двете с Шиа бяхме попаднали в лесна форма на съвместно преподаване. Аз бях здравият човек, който вършеше нещата по правилата, а тя беше психопатът, който нарушаваше правилата, за да се опита да вразуми учениците. Заедно бяхме доста добър екип.
Най-малкото момиче с прякор Малката вдигна ръка.
– Те плюят киселина и обичат бонбони.
Кимнах.
– И така, кой дойде подготвен?
Един по един учениците ми извадиха от джобовете си пакетчета с дъвки и бонбони.
Добре. Малките гадинки слушаха, когато говорех.
Може би все пак ще издържат този тест.
В този момент Линкълн пристигна с джипа си, издаден от падналата армия, и аз кимнах на учениците си.
– Време е за шоу. Разделете се на групи, изберете си водач на отбора и ми докажете, че трябва да ви препоръчам на Рафаел да участвате във втория тест за Ръкавицата.
Мрачна решителност се настани по лицата на всеки един от тях, докато те започнаха да се разделят на определените им групи.
Линкълн излезе от колата, а Ноа отвори пътническата вратата в същото време и двете момчета дойдоха да ни поздравят.
– Мислите ли, че са готови? Не можах да намеря само една змийска уста, затова взех и един демон от тис. Малкият гадняр едва не подпали колата – призна съпругът ми.
Добре. Смяната на начина на работа с тях ще бъде перфектно обучение за реалния живот.
– Това е добре. По-добре да са готови, защото ако не минат днес, нямат никаква надежда да преминат Ръкавицата втори път.
Линкълн кимна.
– Трудно е, когато толкова много искаш да успеят, но не можеш да свършиш работата вместо тях.
Той беше прав. Бях забравила, че той беше моят наставник – технически все още е – през голяма част от пътуването ми във Академията на Падналите. Знаеше точно как се чувствам и колко съм вложила в тази група.
Бях подготвила три малки зони на паркинга с подредени кашони и щайги, счупени парчета дърво и бали сено, така че всяка група да се опита да задържи своя демон в рамките на определеното пространство.
Линкълн повика Шиа и мен до джипа, за да му помогнем да разтовари демоните.
– Имаме няколко носителя от неръждаема стомана, но не съм сигурен колко дълго ще издържат на плюещите киселина.
Съвсем не за дълго, ако паметта не ме лъже. Почти усещах призрачно изтръпване на крака си, където ме бяха опарили гадовете.
Когато Линкълн отвори вратата на колата, от нея мигновено се процеди кълбо дим.
– Спри! – Ноа ритна една от стоманените клетки, където сигурно беше демонът на тиса. Отстрани имаше няколко отвора за въздух и едно малко червено око се засили към мен.
Надявам се учениците ми да са готови за това.
Хванахме се за клетките, като внимавахме да не се изравним с въздушните дупки. Надничайки вътре, забелязах, че Линкълн е залепил с тиксо устата на змийските демони.
– Пригответе се! – Извиках към учениците, след което започнах да отварям клетката. Бях сигурна, че те сами ще свалят тиксото, така че нямаше да се бъркам в него и да се опаря.
В мига, в който отворих вратата, един демон от Змийска уста се изстреля навън и се издигна във въздуха. С бързи ръце той свали лентата, след което дръпна главата си в моя посока.
– Идвам за теб, Бриел – заяви мъничкото му гласче, от което ме побиха тръпки по ръцете.
Фактът, че този демон знаеше името ми, накара учениците ми да спрат. Те просто стояха в шок, вероятно никога не бяха чували такъв да говори.
– Скоро ще изпълниш обещанието си към мен – заяви демонът със стъклен поглед.
Какво, по дяволите?
Линкълн се втурна в моята зона и извади пистолета си, като го насочи към гърдите на демона.
– Какво, по дяволите, каза току-що? – Очите му бяха широко отворени и изглеждаше също толкова шокиран, колкото и аз се чувствах.
Нима Луцифер току-що ми говореше чрез демон?
– Няма да можеш да я спасиш – заплаши змиеукротителят, преди да наклони глава назад и да се превива от смях. Звукът, идващ от малкото същество, беше пронизителен и висок, до такава степен, че ушите ми започнаха да ме болят.
Линкълн хвърли ключовете от колата на Ноа и без да каже нито дума, лекуващият се Небесен започна да ме дърпа към джипа.
– Върни я в кампуса! – Изръмжа Линкълн.
В този момент всичко се забави за мен. Майка ми и брат ми ме гледаха с разтревожени очи, а учениците ми бяха замръзнали, когато трябваше да се борят с демоните си.
Бях станала самодоволна. Бях забравила за сделката, която бях сключил с Дявола. Бях се съсредоточила върху други, по-важни неща, като моя клас и новата Академия за ловци на демони. И все пак Луци все още ме чакаше.
И точно по този начин дупката в гърдите ми, която се бях постарал да запълня с любовта на Линкълн, се изчерпа в зейнала пещера.
Сера… Ракша.
Бях тук и си играех на къща, докато приятелите ми буквално преживяваха Ада.
– Заведи ме при Елоди – казах на Ноа, докато се качвах в колата.
Съпругата и синът на Ракша бяха получили постоянно жилище в кампуса, защото се страхуваха от отмъщение срещу тях от страна на Луцифер. Проверявах ги от време на време, но ми беше трудно да ги виждам, когато ми напомняха за Ракша и за нейната жертва, за да ме спаси. Дали Луцифер я беше убил? Дори не знаех дали е повярвал на битката ни и на историята, че съм я надвила и съм избягала.
Ноа само кимна, като изкара джипа на страничния път точно пред портите на академията. Беше събота, така че би трябвало да са си вкъщи. Със сигурност, когато спряхме, забелязах Елоди пред малката сграда на общежитието, която четеше книга на един стол, докато синът и играеше в тревата наблизо.
– Благодаря. Ще се върна пеша – казах на Ноа и отворих вратата.
– Мога да почакам – предложи той.
Поклатих глава.
– Не, имам нужда от време, за да си избистря главата. – Бях в безопасност вътре в стените на академията с демоничната аларма, така че знаех, че той няма да се бори с мен.
– Ей, Бри? Не си сама. – Протегна ръка и я стисна.
Малка фалшива усмивка дръпна устните ми, преди да дръпна ръката си и да затворя вратата.
Той грешеше. Бях сама. Бях съвсем сама. Никой не знаеше какво е чувството да носиш това бреме.
Елоди вдигна поглед и остави книгата си, изправяйки се, за да ме поздрави.
– Здравей, Бриел. Не очаквах да си ти.
Тя изглеждаше добре. Не преливаше от щастие, но и не умираше от депресия. Но това, че човек изглежда добре, не означаваше, че е такъв и отвътре. Всеки ден, който преживяваше без съпруга си, ми се струваше, че е по моя вина.
Когато Ноа изкара джипа на пътя, се приближих до нея, като и помахах леко, а после нервно стиснах ръце зад гърба си.
– Здравейте, мина доста време, затова реших да видя как сте вие двамата.
Двете с Елоди се изправихме срещу сина и, като го гледахме как си играе в тревата на няколко метра от нас.
– Чудесно сме. Обичам работата си в библиотеката, а апартаментът ни тук е много по-хубав от този в Града на демоните.
Кимнах, като гледах малкото момче, а дупката в гърдите ми се пропукваше все повече и повече. Изведнъж се обърнах с лице към Елоди.
– Но ти наистина ли си добре? – Сълзите се стичаха по бузите ми, тъй като не можех да ги задържам повече. – Защото току-що я оставих там. Тя ми каза да я оставя и аз го направих, но сега се чудя дали можех да намеря друг начин, или…
Елоди ме придърпа в смазваща прегръдка.
– Недей да го правиш. Нямаше как. Жена ми е робиня на Луцифер. Единственият начин да я освободя е смъртта.
Тя се наведе, за да се изравни с мен, и аз видях такова състрадание в очите и, че то накара сърцето ми да се свие по-силно в гърдите.
– Вие ни дадохте нов живот тук, а точно това искаше Ракша. Ти изпълни единственото и желание за нашия син.
Сълзите потекоха по-силно, докато преглъщах буцата в гърлото си.
– Но може би трябва да събера армията и да тръгна да я търся. Може би…
Тя поклати глава.
– Може би ти и армията щяхте да умрете там долу и това щеше да е напразно. Не можем да живеем живота си с вероятности.
Беше се отказала от надеждата. Предполагам, че и аз трябваше да се откажа, но просто не ми беше по силите да се откажа. Все пак не исках да я разстройвам повече, отколкото вече бях.
– Права си. Съжалявам. Сега ще се върна. Беше ми приятно да ви видя и двамата.
Обърнах се от нея и се опитах да овладея емоциите си, опитах се да не допусна сълзите да се превърнат в ридания.
– Почакай, Бриел! – Изкрещя тя на отстъпващия ми гръб.
– Ще се върна по-късно. – Само махнах с ръка зад гърба си и след това тръгнах да бягам. Трябваше да тичам, да се движа, иначе можех да избухна.
Сера. Нямаше с кого да говоря за нея. Аз и кинжалът ми бяхме свързани на ниво, което никой друг не разбираше. Можех да се почувствам малко по-добре от думите на Елоди по отношение на Ракша, но какво извинение имах, за да оставя Сера? Когато Луци дойде за мен, щях ли да мога да издържа на мисловните му заповеди? Работех върху страха си, работех върху затварянето на енергийните вакууми, или както Михаил ги наричаше, но Сера беше моята слабост. Обичах я, сякаш беше човек, защото за мен тя беше такъв. Тя имаше душа и тя беше дълбоко преплетена с моята. Липсваха ми саркастичните и забележки. Липсваше ми нейното влюбване в Архангел Михаил. Липсваше ми всичко в нея.
Бягах толкова бързо и упорито, че дори не разбрах, че съм стигнала до караваната, докато не погледнах нагоре и не видях майка ми да стои там.
Лицето и беше загрижено, но нещо друго в нея изглеждаше различно. Изглеждаше… по-млада? Освежена? Не можех да се ориентирам, докато не си спомних какво ми каза Ембърли за тайните срещи на майка ми и Рафаел. Нещо, за което все още не бях говорила с нея.
Тя изглеждаше щастлива. По-малко уморена. По-доволна. Не си спомнях да съм я виждала така от много години насам.
– Скъпа, какво се случи? Добре ли си? – Тя се вгледа в разчорления ми вид, косата ми беше разрошена от бягането, а гърдите ми все още се повдигаха.
Затаих дъх, кимнах и отворих вратата на караванат, за да я поканя да влезе с мен.
– Просто предпазна мярка. – Не исках да я тревожа излишно.
Тя се намръщи.
– Не изглеждаше като предпазна мярка.
Махнах и пренебрежително с ръка.
– Мамо, сключих договор с Дявола и той идва за мен. Какво още искаш да ти кажа? – Тя знаеше в каква дълбока каша съм изпаднала; не исках да я преразказвам всеки път, когато се случеше нещо малко опасно.
Тя замълча за момент, докато двете влязохме в караваната и седнахме в кътчето за хранене. Чувствах се зле, че съм избухнала срещу нея.
– И така, срещаш ли се с Раф? – Изригнах, отчасти за да сменя темата и отчасти защото умирах да знам.
Тя вдигна глава и ме погледна с широко отворени очи.
Виновна.
– Откъде знаеш?
– Засечена. – Засмях се.
Тогава майка ми се усмихна и това озари цялото и лице.
– Била е Ембърли, нали? Не исках да разбереш по този начин. Съжалявам, мила. Просто не бързаме, опознаваме се. Той напълно призна, че баща ти е моята сродна душа. И двамата просто искаме компания, докато сме тук.
Гърлото ми се стегна при споменаването на баща ми. Единственото, което той някога е искал, е майка ми да бъде щастлива. Ако Раф я правеше щастлива за това кратко време на Земята, тогава го подкрепях с цялото си сърце.
– Мисля, че е чудесно, мамо. Мисля, че и татко би се съгласил. Той би искал да си щастлива.
Очите и се наляха със сълзи, докато протягаше ръка, за да ме докосне.
– О, скъпа, благодаря ти, че го каза. Знаеш ли, когато ракът на баща ти беше много тежък и не бяхме сигурни дали ще успеем да намерим лечител, той ми каза същото. Да продължа напред и да бъда щастлива, защото той не би търпял тъжна Кейт заради него.
Засмях се, а сълзите се разляха по бузите ми.
– Това е толкова нещо в стила на татко, което казваш.
Тя избърса сълзите ми и заглади косата ми.
– И така, ти и Раф, а? – Попитах отново, свиквайки с идеята.
Тя ме погледна с пълна сила.
– Той никога не се е срещал с човек, така че е неловко, глупаво и забавно.
Звучаха като тийнейджъри.
– Добре, само не ми казвайте подробности. – Запуших ушите си, което накара усмивката на майка ми да се разшири.
Тя дръпна ръцете ми надолу и по лицето и се появи сериозност.
– Какво друго те притеснява, скъпа? Можеш да ми кажеш всичко.
Сърцето ми се забави до пълзене.
– Не, добре съм, мамо.
Майка ми ме погледна с онзи поглед, с който казваше: „Говориш глупости“, и аз въздъхнах. Линкълн каза, че трябва да поговоря с някого за проблемите си. С кого е по-добре да говоря от майка ми? Повечето майки така или иначе бяха тайни терапевти, нали? Винаги изслушват проблемите ни.
Така че се разтоварих. Разказах и за Сера и Ракша и как ме убиваше това, че живея живота си тук, докато те са там долу. Изпуснах всяко потиснато нещо, което не бях осъзнала, че нося в себе си, а тя просто седеше там повече от час, любезна и търпелива, и слушаше.
Понякога всичко, от което се нуждае човек, е добър слушател.
Вече се чувствах по-добре.

Назад към част 5                                                                  Напред към част 7

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!