ЛОЛА ГАБРИЕЛ – Преплетени съдби – част 27

КЛОВЕР

Усетих го да се приближава. Приближи се като сила и аз потреперих под властта му. Подскочих, но не бързах към вратата. Останах на мястото си.
Вратата трепереше и се дърпаше, танцуваше срещу магическите ключалки, бореше се със силата и накрая отстъпи. Вратата се отвори и Банян застана пред мен, дишайки тежко, с буря в очите.
Успокоих се при вида му. Но яростта, която се изливаше от него, накара стомаха ми да се свие и да се обърне, а гърлото ми да се свие от страх.
– Банян – прошепнах аз.
– Коя, по дяволите, си ти? – Поиска той.
Очите ми се напълниха със сълзи.
– Не е това, което си мислиш, че е.
– Не знам какво да мисля! – Той нахлу в стаята, приближавайки се. Силата му ме притисна като гигантска ръка, докато се приближаваше към мен. – Ти не си Вайълет Мунфол, нали? – Запази гласа си спокоен, но той преливаше от магия, а яростта му имаше остър вкус на езика ми.
– Исках да ти кажа – казах с тих глас. От очите ми се изтръгнаха сълзи. – Исках да ти кажа всеки ден.
– Тогава защо не го направи?
– Не можех!
– Дори и след свързването с партньора? – Той се засмя горчиво. – А аз си мислех, че си различна от останалите.
– Аз съм! – Извиках.
Опитах се да направя крачка по-близо до него, но Банян отскочи назад от мен. Пуснах ръцете си, тялото ми се размърда. Той вече не ме искаше. Защо да го прави? Бях го излъгала.
– Ако просто ме изслушаш… Опитвах се да те намеря, за да ти кажа, когато Борхес ме извика. Не знам как са разбрали – някой е записал разговора…
– Разговор, който трябваше да проведеш с мен – прекъсна ме Банян. Той сви ръцете си в юмруци. – Мислех, че имаме нещо. – Той стисна челюст и погледна покрай мен. Не искаше да влиза в контакт с очите ми.
– Имаме – казах аз. – Ние сме партньори, Банян. Връзката е все още там, не я ли усещаш?
Той ме погледна.
– Как мислиш, че те намерих?
– Тогава знаеш, че това, което имаме, е истинско.
– Нищо от това, което имаме, не е истинско! – Изкрещя той. – Нямам представа коя си и… – Той се прекъсна, като се намръщи. – Бариерата. Тя е изчезнала.
– Какво? – Примигнах срещу него.
– Защо сега мога да вляза в главата ти? Преди можех да усещам само емоциите ти, но не и да виждам мислите ти. Не познавах съзнанието ти, но сега… Какво се е променило?
Преглътнах трудно.
– Свалих огърлицата си. – Посочих огърлицата на пода. – Тя пречеше на всеки да разбере коя съм в действителност.
Банян стисна устни, а очите му се промениха и промениха цвета си. Златото беше солидно, вградено, не се въртеше, както обикновено. Драконът му ме погледна, толкова близо заради яростта, готов да се освободи без предупреждение, ако Банян му позволи.
Поколебах се, страхът се сви в стомаха ми. Никога досега не съм се страхувала от Банян. Но той никога не ме беше гледал с презрение, както сега.
Той направи крачка по-близо до мен и аз се отдръпнах. Гневът му беше второ присъствие в стаята, а не просто емоция. Но Банян никога не би ме наранил. Гневът му беше ужасяващ, но чрез връзката ни усещах мир и увереност. Той ме обичаше и аз го обичах. Независимо от всичко, ние можехме да преодолеем това.
Банян отново се приближи и силата му ме отблъсна назад, докато не се озовах до далечната стена на стаята. Лицето му се изкриви в ръмжене и той се облегна на стената, ръцете му бяха от двете страни на главата ми, а размерите му се очертаваха. Дишаше тежко и очите му се впиха в моите. Те отново се завъртяха и огънят между нас се разрасна. Дишането ми съвпадна с неговото – туптенето на сърцето ми беше в синхрон с неговия пулс, а очите му се плъзнаха надолу към устните ми.
– Това, което имаме, е истинско, Банян – казах с дрезгав глас.
Сексуалното напрежение нарастваше, ставайки толкова гъсто, че ми беше трудно да дишам. Силата ми трепереше, притискайки се към силата на Банян, преплитайки се с нея.
– Това, което имаме, е изградено върху лъжа. – Гласът му беше горчив, въпреки че беше задъхан.
– Връзката не познава разликата между лъжата и истината – казах аз.
– Връзката не означава нищо, когато си точно като всички останали.
– Банян… – Вдигнах ръка и докоснах бузата му.
Банян затвори очи за секунда и се наведе. Но изражението му стана болезнено и вместо да ме целуне, вместо да се сближим, той се отдръпна.
– Няма да правя това – избухна той и се запъти към вратата.
– Чакай! – Тръгнах след него, но силата му затвори вратата след себе си и ключалката щракна с окончателност, която отекна в тялото ми.
Хвърлих се към вратата.
– Банян! – Извиках.
Но той беше изчезнал.
Облегнах глава на вратата и усетих как той се отдръпва от мен, отдалечавайки се все повече и повече.
Затворих очи и се разплаках.

Назад към част 26                                                          Напред към част 28

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!