БАНЯН
– Здравей, човече – каза Джори, когато ме намери в стаята ми.
Бях дошъл да си хвърля книгите, когато Вайълет ме дръпна толкова силно, че едва не ме събори от краката ми.
– Не сега – казах аз.
Вайълет беше в беда. Трябваше да стигна до нея. Емоциите ѝ бяха толкова силни, че едва успявах да мисля трезво. Потопих се в страха и паниката ѝ – беше се случило нещо ужасно. Тя имаше нужда от мен. Свързаният приятел в мен беше в паника, искаше да я спаси.
– Трябва да поговоря с теб – настоя Джори.
Той застана на вратата, така че да не мога да мина.
– Казах, че не сега – изръмжах аз и се опитах да се промъкна покрай него, но Джори изтласка силата си към мен и тя беше по-силна, отколкото бях усещал от него преди.
Той ме бутна обратно.
– Какъв е проблемът ти? – Поисках.
– Става дума за Вайълет – каза той.
Това ме накара да се замисля.
– Какво става с нея?
Джори въздъхна и поклати глава. Той стисна носа си и за момент притвори очи.
– Няма да ти хареса.
– Какво става? – Попитах.
– Тя не е тази, за която я мислиш – каза Джори.
Намръщих се.
– Какво? За какво говориш?
– Знам, че това е гадна работа, но исках аз да съм този, който да ти го каже, вместо да го чуеш от някой друг.
– Какво? Изплюй го майната ти!
– Името ѝ не е Вайълет Мунфол.
– Какво имаш предвид, че името ѝ не е Вайълет Мунфол?
– Кловер Килоран е.
Свих очи.
– Не разбирам.
– Тя е била тук под фалшиво име – каза той. – Току-що са разбрали. Зохар Борхес и баща ти я извикаха…
– Баща ми е тук? – Извиках. – Откъде знаеш за това?
– Съжалявам, човече. Не исках да бъда носител на лоши новини, но реших, че ще е по-добре да ги чуеш от мен, отколкото от Борхес.
– Защо Килоран ми звучи познато? – Попитах.
В задната част на главата ми се включиха аларми. Умът ми се забърза.
– Рубен Килоран е нейният баща. – Джори изучаваше лицето ми, чакайки парчетата да се съберат.
Рубен Килоран. Това име звучеше още по-познато. Беше нашумяло в новините, през втората ми година тук. Нещо политическо.
– Баща ти го е затворил за държавна измяна – каза Джори, сякаш знаеше, че не мога да намеря отговорите сам. – Тогава не си следил новините.
– Няма как – казах аз и поклатих глава. – Тя не е свързана с този човек. Той е позор за расата. Присъдиха му, че се е опитал да свали правителството и да свали баща ми от трона, нали? Някаква секта за черна магия, която са разкрили. Спомням си нещо такова.
Джори кимна. Той пъхна ръце в джобовете си, ръцете му бяха сковани до тялото, и сви рамене.
– Много съжалявам – каза той. – Знам, че си я харесвал.
Мислите ми бяха навсякъде. Както и емоциите ми. Какво, по дяволите, се случваше? Как можеше да се случи това?
– Това не е вярно. – По челото ми изби пот. Гърдите ми се стегнаха и разтрих гръдната си кост с върховете на пръстите си. – Килоран е предател. Вайълет е просто ученичка тук. Тя няма нищо общо с всичко това.
– Няма ли? – Попита Джори. – Какво всъщност знаем за нея? Какво ти е казала?
– Баща ѝ е загинал в катастрофа – казах аз.
– Удобно е да го отпише, вместо да каже истината за това кой и къде е.
Гневът замени объркването ми. Пулсът ми се ускори, а зрението ми се замъгли. Хванах ризата на Джори и го дръпнах по-близо до себе си.
– Шибана лъжа – изръмжах аз.
Гърлото ми пресъхна, докато дъхът ми се сгъстяваше и излизаше от гърлото ми трудно.
– Защо да лъжа за това, човече? – Попита ме Джори.
Беше прекалено спокоен. Гневът му не се покачваше, за да съвпадне с моя, и той ме гледаше със светлозелените си очи, без да прекъсва зрителния контакт.
Той не ме лъжеше. Вярваше във всяка своя дума.
Пуснах го.
– Откъде знаеш това?
– Чух я да говори по телефона с някого – каза Джори.
– Какво?
– Много съжалявам, Банян.
Поклатих глава. Умът ми се въртеше, опитвайки се да разбере какво казва Джори. Как може това да е вярно? Вайълет беше всичко. Тя беше моята съдбовна половинка, запечатана в душата ми. Бяхме свързани и нищо не можеше да разруши връзката, която беше създадена. Как можеше това да е възможно, ако тя не беше тази, за която се представяше?
– Сигурно не си чул добре – казах, като погледнах през рамото на Джори. – Грешиш.
– Банян…
– Изчезвай от лицето ми – изръмжах, взирайки се в него.
– Не исках това да…
– Вземи. Излез. – Гласът ми беше студен.
Джори въздъхна и сведе глава.
– Аз съм тук, когато имаш нужда от мен, добре?
Избутах се покрай него, когато той не искаше да си тръгне. Трябваше да намеря баща си и декана. Трябваше да разбера дали всичко това е вярно. Ако Джори просто се е гаврил с мен, това беше най-болната шега в историята.
Тръгнах през кампуса към административния блок. Не забелязвах никого и нищо около себе си. Учениците се отдръпнаха от пътя ми, като се мъчеха да ми направят път, докато нахлувах през тях. Гневът ми се беше превърнал в ярост и всички знаеха, че трябва да стоят настрана, ако не искат да попаднат под кръстосан огън. Те щяха да бъдат само съпътстващи щети. Щях да покося всеки, който се изпречеше на пътя ми, и те го знаеха.
Погледът ми се стесни, докато не видях само административния блок и това, което трябваше да намеря там.
Времето се забави, а стягането в гърдите ми се превърна в болка. Опитвах се да дишам и се принуждавах да вдишвам бавно и дълбоко.
„Тя не е тази, за която я мислиш. Името ѝ е Кловер Килоран. Баща и е предател.“
Думите на Джори отекваха отново и отново в съзнанието ми.
Когато стигнах до кабинета на декан Борхес, забих юмрук във вратата – маниерите да са проклети. Отворих вратата и Борхес стоеше до бюрото си. Баща ми – самият велик командващ крал Рехан – седеше зад бюрото, сякаш това беше неговият трон, а Борхес не беше нищо друго освен обикновен поданик.
– Банян – каза баща ми спокойно. – Тъкмо щях да те повикам.
– Кой е Рубен Килоран? – Попитах.
– Значи си чул.
– Какво, по дяволите, се случва?
Баща ми погледна към Борхес, който стисна устни и се отдръпна, примирявайки се със ситуацията.
– Няма да я виждаш повече – каза татко.
– Кой? – Попитах, като свих очи.
Исках той да го каже. Ако не знаеше за кого говоря, значи всичко това беше една голяма гавра и щях да избия дупето на Джори за това, че ме прецака по този начин.
– Вайълет – каза баща ми. – Вайълет Мунфол. Истинското ѝ име е Кловер Килоран.
Ушите ми започнаха да звънят, а подът сякаш се свлече. Запътих се назад, а вратата зад мен прекъсна падането ми.
Това не можеше да е вярно. Това не беше вярно.
Вайълет не беше Кловер. Тя не беше дъщеря на предател. Тя не ме беше лъгала през цялото това време. Всеки момент, който бяхме споделили, изплува пред очите ми. Вайълет, тиха и затворена, държаща се настрана. Тя не беше заплаха, не беше заплаха. Беше добра ученичка, добър учител. Тя беше добра.
Вайълет не беше Кловер. Тя не беше дъщеря на предател.
– Как можа да позволиш това да се случи? – Попита татко.
Намръщих се, изтръгнат от спиралата на мислите си.
– Какво?
– Ти от всички хора трябваше да знаеш по-добре.
Гръдният ми кош се стягаше все повече и повече, което затрудняваше дишането ми.
– Имаш ли представа как изглежда това? – Продължи баща ми. – Разбираш ли нещо за образа, който създаваш пред останалия свят? Достатъчно лошо е, че развратничиш по този начин, спиш с всеки, който ти падне в краката, осмиваш кралското семейство, но това…
Зохар Борхес прочисти гърлото си и се намести неудобно на мястото си. Обикновено той не беше посветен в това, че баща ми ме дъвче, а подробностите за сексуалния ми живот го притесняваха.
– Не съм направила нищо лошо – възразих през стиснати зъби.
Исках да добавя, че не знам, но това само ме караше да изглеждам по-жалък, отколкото се чувствах. Как, по дяволите, тя ми беше подхвърлила това? Как можеше да ме вземе на подбив, а аз да не знам нищо?
Тази проклета бариера, която имаше около себе си. Трябваше да разбера, че нещо се е случило. Не беше нормално тя да може да влезе в главата ми, а аз да не мога да вляза в нейната. Това беше червен флаг, който бях пренебрегнал.
Майната му, майната му, майната му.
– … и ако си мислиш, че за секунда ще забравя за това… – Баща ми все още ме поучаваше, но аз го заглуших. Точно когато си мислех, че не мога да стана по-лош в неговите очи, се появи Вайълет – или която и да е тя всъщност – и ми показа, че да, мога да падна още по-надолу от благодатта.
Щях да вляза в историята като Банян, Доверчивият принц. Не Завоевателят, не Ужасният, не Мъдрият, не Справедливият и дори не Петричавият.
Не, шибаният Доверчив.
Нещо в мен се пречупи. Сякаш коланът, който се беше затягал, затягал и затягал около гърдите ми, се скъса и аз отново можех да дишам. Изключих всички емоции и напрегнатите ми мускули се отпуснаха. Чувствах се изтръпнал. Но това беше добре дошла отмора от бурята, която бушуваше в мен допреди малко.
– Свърши ли? – Попитах.
Баща ми спря по средата на изречението и ме погледна.
– Извинявай? – Бях успял да го изненадам. Явно не ми липсваха начини да разочаровам баща си и да му покажа нови нива на низост.
– Имам неща, за които трябва да се погрижа. Има ли нещо друго, което трябва да знам и което не е свързано с това колко жалък съм според теб?
Баща ми се поколеба, без да може да каже нищо. Вероятно това беше единственият път, в който щях да го видя безмълвен. Малка част от мен се чудеше на краля, безмълвен дори за секунда.
– Това е всичко – каза той накрая, като се съвзе.
Кимнах рязко, обърнах се и излязох от кабинета, без да ме освободят. Затворих вратата след себе си. От другата и страна не се чуваше никакъв звук. Баща ми вероятно все още седеше там, загледан във вратата, и се чешеше по главата.
Излязох от сградата и застанах на слънце. Щом излязох навън, затворих очи и се съсредоточих върху това да преодолея вълнението на емоциите си, за да намеря връзката. Тя беше там, дълбоко долу, под всичко.
Намерих я и я последвах.
Единственият човек, който можеше да изясни всичко, беше Вайълет. Или Кловер. Или която и да беше тя, за която се представяше.
Назад към част 25 Напред към част 27