КЛОВЕР
Когато влязох в къщата на Кроумиър, зяпнах. Беше като да влезеш в дворец.
Къщата на Канкинда беше нормална във всеки смисъл на думата. Макар и по-голяма от тази, която бях имала в миналото, докато бях при леля Ела, тя имаше стандартна височина на таваните, нормални стаи с общи мебели и оскъден интериор. Нямаше излишък от картини, растения, килими и вази.
Тук изглеждаше така, сякаш кралският интериорен декоратор беше изхвърчал навън. В добрия смисъл на думата.
Двойните обемни тавани предлагаха величествена атмосфера, а стените, тапицирани със сребристи тапети и бели декоративни корнизи, бяха отрупани с маслени картини в екстравагантни рамки. Растенията придаваха на стаите домашен уют, а полилеите висяха от тавана, сякаш това не беше студентско общежитие, а бална зала.
Срещу входната врата, през която току-що бях влязла, имаше голяма камина, в която огънят весело пращеше въпреки топлото време навън. Над камината беше монтиран голям телевизор с плосък екран, а всички фотьойли и дивани бяха обърнати към комбинацията от огън и екран.
– Здравей – каза някой отстрани и аз се обърнах към един шезлонг. Брин беше спуснала книга. Медната ѝ коса падаше върху рамото ѝ, улавяйки светлината като поразителна грива.
– Здравей – отвърнах аз, чувствайки се така, сякаш съм се натрапила. – Аз…
– Стаята ти е там – каза Брин и направи жест с глава.
Кимнах и отново натоварих чантата си на рамо, следвайки късия коридор.
– Втората вляво – извика след мен Брин. – Ти си срещу мен.
Вратата ѝ беше отворена, а по пода ѝ бяха разхвърляни купчини книги. Бутнах вратата на моята стая и влязох вътре.
Ако дневната ми се струваше луксозна, то моята стая беше подходяща за кралица. Беше огромна, с голямо легло с балдахин, заемащо място в средата. Еркерният прозорец, снабден със седалки и възглавници, гледаше към частна градина. Рафтовете за книги се простираха от пода до тавана – който също беше двукрилен – и рафтовете вече бяха пълни с всякакви книги, макар че беше оставено място и за учебниците ми. Разполагах също така с камина и телевизор.
Гардеробът ми разполагаше с плюшени килими и тоалетка, а точно до него вратата водеше към личната ми баня.
В това място нямаше нищо общо. Почти очаквах да имам и собствена кухня.
Банята беше със същия размер, както и стаята ми в Къщата на Канкинда, с голяма овална вана, душ с водопад, преграден със стъклена преграда по протежение на цялата стена, отопляеми закачалки за кърпи и безброй контролни уреди до вратата, за които ми трябваше наръчник, за да разбера.
Когато се върнах в стаята, осъзнах, че вторият комплект прозорци от другата страна на библиотеката не са само прозорци. Те бяха големи стъклени врати, които се отваряха към частната градина, към която гледаше еркерният прозорец. Можех да изляза там и пак да бъда сама, далеч от училището, учениците и новите ми съквартиранти.
Въодушевлението се разрасна в мен, но бързо се потуши.
Ако досега не се бях чувствала като аутсайдер, това го беше затвърдило. Бях се отдалечила от момичетата, които адски се стремяха да ме накарат да се чувствам сякаш не ми е тук мястото, но сега се намирах в центъра на благородниците, а принц Банян беше само в края на коридора.
Цялото нещо беше нереално. Ако се щипнех, щях да се събудя. Дори не в Къщата на човекоядците, а обратно в креватчето ми в стаята, наподобяваща шкаф за метли, която имах в дома на леля Ела.
Винаги съм била наясно, че съм обикновен човек. Благородниците винаги са ме гледали през носа. Но аз имах своето място в света. Сега още по-ясно от всякога осъзнавах, че съм просто цивилен човек в къща с благородни аристократи.
Това нямаше значение. Отблъснах мислите. Бях тук, за да получа диплома, за да мога да освободя баща си. Това беше единственото, което имаше значение. Трябваше само да се съсредоточа върху това да издържа предметите си – дори физическото възпитание, от което се отвращавах след една гадна седмица. Трябваше да се съсредоточа върху по-голямата картина.
Това вече беше по-добре от Къщата на Канкинда, където не можех да избягам от момичетата. Тук имах толкова много лично пространство, че можех да бъда съвсем сама.
Брин се появи на вратата ми и почука на нея, въпреки че тя беше отворена.
– Всичко по вкуса ти ли е?
– Дали ми харесва? – Попитах. – Това е лудост. Никога не съм имала нещо подобно. – Изчервих се, когато казах твърде много – не исках тя да ме вижда като обикновения човек, който бях.
Тя се усмихна топло.
– Това е малко прекалено, знам. Не знам защо настояват да се излагат така, сигурна съм, че могат да похарчат парите за нещо по-полезно от Брейтън. Като например още една стипендия или нещо подобно.
Усмихнах се и кимнах. Тя беше мила – не ме караше да се чувствам така, сякаш не принадлежа тук. Тя направи крачка в стаята ми и се огледа.
– Добре дошла си да я украсиш, както искаш. Няма правила, които да забраняват да се поставят снимки, картини или каквото и да било друго.
– Харесва ми така.
Стените ми бяха боядисани в меко зелено, с бежови завеси и тъмни дървени лайстни, които бяха едновременно луксозни и ярки.
– Да, те знаят какво правят, нали? – Тя седна на леглото ми. – Хубаво е да има още едно момиче в къщата.
– Последната ти съквартирантка не беше ли жена?
Брин извъртя очи.
– Не от тези, с които харесвам.
Това ме стопли. Тя смяташе, че аз съм от тези, които може да хареса? Прочистих гърлото си и отидох до рафтовете с книги. Очите на Брин ме проследиха като хищник, докато се движех из стаята. Опитах се да не го оставям да ме завладее. Тя беше дружелюбна. Не изглеждаше да иска да впие зъби в мен. Дивите ѝ очи подсказваха, че може да го направи, но емоциите ѝ бяха топли и открити.
– Значи е вярно. – Аякс се появи на вратата ми и се облегна на рамката на вратата. – Обикновен човек в Кроумиър.
Потиснах стон.
– Не бъди глупак – смъмри го Брин. – Остави я да има един ден спокойствие, преди да започнеш.
– Къде е забавлението в това?
Избухнах и бузите ми пламнаха в червено.
Аякс ме изгледа нагоре-надолу, а очите му безсрамно се плъзнаха по тялото ми. В очите му се четеше глад, а аз болезнено осъзнавах хищника, който се плъзгаше зад тях. Борех се да не се гърча под погледа му.
– Мога ли да ти помогна? – Попитах. Тонът ми не издаваше колко несигурна се чувствам, а огърлицата ми помогна да не допусна Аякс да го види.
Ледените му очи заблестяха и се промениха в наситено син цвят.
– Разбира се, можеш да ми помогнеш. Каква е твоята тайна?
Стомахът ми падна. Знаеше ли той, че не съм Вайълет Мунфол?
– Какво? – Попитах с тих глас.
– Изглеждаш ужасно уплашена, но се чувстваш…
– Престани, задник – предупреди Брин.
Стомахът ми се сви и трябваше да се принудя да дишам нормално. Емоциите ми. Той говореше за емоциите ми, а не за името ми. Той не знаеше – как би могъл да знае? С тази огърлица на врата ми те не можеха да знаят мислите или чувствата ми, а аз бях в безопасност.
Вдигнах ръка и докоснах с палец огърлицата, оставяйки я да ме закрепи.
Те не знаеха коя съм. Това не беше тяхна работа.
– Вече се чукаш с нашия гост? – Попита Джори, влизайки в стаята.
– Чудесно – въздъхнах аз.
– Какво беше това? – Попита Аякс, влизайки в стаята.
– Просто си мислех колко е удобно, че дружината от задници всички са тук – отвърнах аз.
Очите на Аякс се разшириха, а устата му се отвори от изненада.
– Какво?
Джори избухна в смях.
– Така ли ни наричаш?
– Ами… – Погледнах към Брин. – Не и теб.
Тя се засмя.
– О, аз съм на твоя страна. Харесва ми алитерацията. Думите могат да бъдат толкова забавни. Нали така, Аякс?
– Предпочитам да се разправям физически – каза Аякс и в очите му проблесна опасен поглед. Преди малко в погледа му имаше топлина, но сега той беше леден и обещаваше болка.
Банян пристигна и когато ме погледна, атмосферата в стаята се промени.
Мигновено си припомних образите, които бях видяла в съзнанието му снощи.
Аз, по гръб, гърчеща се на леглото, устата му, вкопчена в едно зърно, и пръстите му в мен.
Изчервих се само като си помислих за това и се отдръпнах колкото се може по-далеч от съзнанието му. Не исках да знам какво още може да си мисли. Това, че чета мисли, обикновено означаваше, че мога да чета намерения. Тълкуването на емоциите означаваше, че мога да почувствам какво чувства другият, когато се отворя за него.
При Банян виждах по-скоро образи, отколкото намерения. Чувствах неговите емоции, сякаш бяха мои.
Той ме плашеше. Той беше отворена книга – история, която не исках да прочета.
Очите на Брин изгаряха кожата ми, а когато я погледнах, тя изглеждаше очарована. Виждаше нещо… или усещаше нещо.
Затворих се в себе си, отблъсквайки мислите и чувствата си. Принудих езика на тялото си да бъде неутрален. Сложих ръце настрани и превърнах лицето си в безизразна маска. Само в случай, че някой от тях можеше да направи повече от останалите.
Какво можеха да правят аристократите, което останалите благородници не можеха?
– И така, ти си тук – каза Банян.
Кимнах.
– Да.
Той също кимна и стаята се изпълни с неловка тишина.
– Трябва да знаеш правилата на къщата – каза Аякс, като наруши тишината. – Ти си нова тук, така че разбирам, че си мислиш, че това е твоят дом далеч от дома, но не е така. Има си ред. Банян първи. После останалите. След това мръсниците от Общината.
– Аякс! – Извика Брин.
Джори само извъртя очи.
Мощни вълни от магия се търкулнаха от Банян. Аякс се обърна с лице към него, изненадан. Банян погледна Аякс, който преглътна силно. Между тях премина мълчалив разговор. Аурата на Аякс се промени от самоуверена към предизвикателна. Предизвикателството беше насочено към Банян, докато арогантността му беше насочена към мен.
– Излизам – каза Банян.
Той ме погледна още веднъж, преди да се обърне и да си тръгне.
– За какво, по дяволите, ставаше дума? – Попита Джори.
– На кого му пука? – Отговори Аякс, преди също да излезе от стаята.
Джори остана. Той прокара ръка през пясъчната си коса и онова болезнено чувство на познатост се завърна. Кой беше този човек?
– Слушай, за първия ден в клас…
Вдигнах вежди към него, когато той не продължи.
– Просто исках да се извиня. Знаеш ли, за това, че бях малко задник.
Брин се засмя.
– Ти наистина ли се извиняваш? Чакай, чакай, трябва да го заснема на видео – каза Брин, докато вадеше телефона си от джоба.
Джори закачливо удари Брин в рамото.
– Престани.
– Добре – казах на Джори. – Благодаря.
Джори се усмихна.
– Надявам се, че престоят ти тук при нас ще ти хареса. Ние можем да бъдем доста неприятни, но хората тук са мили.
– Трябва да го видя, за да повярвам – казах аз.
Той се усмихна.
– Разбира се. Просто ще трябва да ти покажем, че има нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед.
Той се обърна и излезе от стаята.
– Това беше странно – казах аз.
Брин сви рамене. Когато всички си тръгнаха, тя се изправи.
– Той всъщност е мек отвътре. Опитва се да се държи като мачо пред Аякс и Банян, но не е като другите, разбираш ли? Семейството му не е от благородниците със стари пари, те са нови в играта и той никога не се чувства така, сякаш се вписва в нея. Аякс обича да го измъчва за това. Прости им, те са деца. Ще се научиш да ги обичаш.
Не знаех какво да кажа.
– Имам няколко неща, за които трябва да се погрижа, но съм точно от другата страна на коридора. Извикай, ако имаш нужда от нещо. И не позволявай на момчетата да те натоварят прекалено много. Те може да са пълни с глупости, но не биха наранили и една муха, наистина.
– Дори и Аякс?
Брин наклони глава.
– Добре, може би Аякс може. – Засмя се тя. – Но няма да му позволя да те нарани.
По гръбнака ми премина тръпка. Брин се обърна и си тръгна, а аз изобщо не се успокоих.
Обърнах се обратно към куфара си и започнах да разопаковам. Няколкото мизерни тоалета, които имах, изглеждаха жалки в големия гардероб. Имах една снимка на баща ми, която ми се искаше да изложа, но не можех да рискувам да ме открият.
След като лицето му беше излязло по всички новини, когато го арестуваха за предполагаемата му измяна, всички знаеха кой е той.
Погледнах снимката за момент, прокарвайки палец по усмихнатото му лице. Бях в прегръдките му, все още малко дете. Позволих си само за миг да ми липсва, преди да прибера снимката отново и да пъхна празния си куфар под леглото.
Две години. Трябваше да изкарам само две години.
Останах в стаята си, преглеждайки курсовата работа, докато Брин не ме повика за вечеря. Кроумиър Хаус имаше личен готвач, който приготвяше храната за съквартирантите. Беше за принца, не се съмнявах в това. Закуска и вечеря – обясни Брин. Обядът беше в кафенето.
Не ми харесваше, че трябва да се храня два пъти с останалите, но безплатното хранене спестяваше парите, които бях заредила в студентската си карта за други неща, като книги и тоалетни принадлежности.
Вечерях в стаята си, далеч от останалите, и си легнах рано. Целият ден ми се стори като сън или кошмар. Все още не можех да реша дали искам да се смея, или да крещя за това как се бяха развили нещата. Сега се намирах в сърцето на Брейтън, в един от най-скъпите студентски домове, заедно с каймака на роседенското общество.
Но аз не принадлежах към него. Имах тайни, които те не можеха да открият. Без значение колко привлекателен беше Банян или колко мил можеше да бъде, ако искаше, той все още беше престолонаследник, син на мъжа, който беше затворил баща ми без подходящ съдебен процес.
Не можех да го харесвам. Не бих могла.
Не се нуждаех от разсейване.
Въпреки че си легнах рано, трудно заспах. В къщата около мен беше тихо, а всички останали заспаха с напредването на нощта. Можех да усетя сънните им състояния през стените, емоциите и мислите им бяха на пауза. Четецът на мисли и тълкувателите на емоции можеха да прочетат някого само когато е буден.
Бях чела изследвания за престъпници, които са избегнали затвора, като са предизвикали кома, така че намеренията им никога да не бъдат разкрити. Не изглеждаше да са избягали много по този начин, но фактите на нашата магия винаги създаваха някъде вратички.
Беше минало доста след полунощ, когато най-накрая станах от леглото. Навлякох спортни панталони и потник и отворих вратата към градината. Пантите бяха добре смазани – както би трябвало да бъде в луксозна къща като тази – и аз се придвижих безшумно.
Навън, обляна в светлината на пълната луна, тичах на място, за да загрея, преди да започна тренировката. Трябваше да натрупам малко сила. Нямах представа какво правя, но коремните преси и лицевите опори трябваше да вършат нещо, нали?
Трябваше да издържа часовете по физическо възпитание, иначе нямаше да се справя. А и не исках отново да ме наричат „спагетени ръце“.
Но се чувствах като идиот, защото бях жалко слаба. Не можех да направя нищо.
Очи изгориха кожата ми и аз се завъртях. Дърветата бяха високи стражи в нощта, а храстите и многогодишните растения бяха загубили цвета си с отсъствието на слънцето, придобивайки сребристите нюанси на луната.
Никой не стоеше между дърветата и не ме наблюдаваше. Никакви очи не светеха в нощта.
Изпратих магическите си сензори, търсейки мисли, намерения. Търсех някого – нещо.
Но там нямаше никой, който да ме наблюдава. Бях параноик.
Поех си дълбоко дъх и се опитах да овладея безпокойството си. Стомахът ми се свиваше от нерви. Не можех да го направя.
Беше време да се върна в леглото и да се опитам да заспя отново. Но реших да не го правя. Вместо това се огледах още веднъж, за да се уверя, че съм сама, преди да се преместя.
Превръщането в малката червена лисица, която беше моето животно за смяна, беше лесно. Завъртях ушите си насам-натам. Откъм къщата долитаха звуци на сън. Щурци в храстите недалеч, но освен това – чиста тишина.
Отърсих се, избрах посока и пуснах лисицата си на свобода.
Назад към част 6 Напред към част 8