БАНЯН
– Малко съм зает, татко – казах, когато вдигнах телефона си.
– Спри да правиш това, което правиш.
Извъртях очи.
– Да, сър. – Надявах се, че е доловил подигравателния ми тон.
– Говорих с професорите ти. Миналата година беше добра, но е по-добре да вдигнеш нивото през този семестър. Не изглежда добре за принца да се издънва така.
Намръщих се.
– А кой ще проверява оценките ми, когато съм крал?
– Недей – изръмжа баща ми. – Или ще го направиш по моя начин, или изобщо няма да го направиш.
– Или какво? – Попитах. – Ще ме свалиш ли от трона?
Баща ми можеше да ми направи много неща, но да ми попречи да стана крал не беше едно от тях. Всъщност да бъда крал беше по-скоро наказание, отколкото да ми отнемат трона.
– Не започвай с мен, Банян – предупреди той. – Това може да стане много по-лошо за теб, ако не внимаваш.
Колко по-лошо можеше да стане? Не бях щастлив там, където се намирах сега. Вече беше адски зле, че трябва да се занимавам с тази бизнес степен. Баща ми имаше тази идея, че управлението на една държава като бизнес ще направи нещата по-лесни.
– Ако не си вдигнеш оценките, ще имаш проблеми – казваше той. – А ти не искаш да разбереш какви точно проблеми. Няма да ти хареса.
– Да, господине – казах аз, този път с по-малко сърказъм.
– Ще ти се обадя в края на месеца и ще обсъдим това отново. Трябва да тръгвам.
Преди да успея да отговоря, той прекрати разговора. Намръщих се на телефона си.
– Всичко наред ли е? – Попита Брин, като свали книгата, в която беше заровила нос. Тя лежеше по корем на шезлонга и риташе с крака във въздуха.
Джори и Аякс бяха в кухнята и се караха за нещо.
Кавгите им ме вбесяваха.
– Да, защо да не е така? – Попитах. – Просто баща ми е такъв, какъвто е, приемащ и подкрепящ. Толкова съм щастлив, че имам толкова ангажиран баща. – Направих сарказъм.
– Някой ден ще започнеш да разбираш откъде идва той и всичко ще се промени – каза Брин, сядайки.
Извъртях очи.
– Разбира се, защото искам да съм на една и съща страница с този старец.
– Той е кралят – отбеляза тя.
– Благодаря ти за това. Не бях наясно.
Тя поклати глава и вдигна книгата си. Почувствах угризения, че съм бил зъл към нея, но нямах намерение да се извинявам. Беше лесно да харесваш баща ми, когато тя не беше в редицата за трона. Той беше мил с всички, освен с мен.
Джори и Аякс се появиха във всекидневната, а играта им на бой беше на ръба на истинска битка. Земята се разтресе под краката ми, тъй като земната магия на Джори разтърси основите на къщата.
– Ще престанете ли, момчета? – Попитах със стон. Джори и Аякс все още бяха един срещу друг – като деца.
Бях дошъл в къщата, за да се скрия от останалите ученици, които не можеха да ми се наситят. Новата година винаги донасяше нови ученици, които не можеха да се примирят с факта, че се разхождат по същата земя като принца.
Всички ме гледаха тук.
Сякаш не кървях в червено като всички останали. Надявах се, че това, че съм далеч от останалите, ще ми помогне. Брин беше в своя собствен свят, а момчетата просто се забавляваха, закачаха се един друг, търсеха глупости, когато не беше необходимо. Вече бях в лошо настроение. Тяхното заиграване помежду им само ме тласкаше все по-близо до ръба.
– Хайде, човече, ние не правим нищо – каза Аякс. Той бутна Джори.
– Ти ме вбесяваш. – Разтрих гръдната си кост с два пръста. Имах сърбеж, който не можех да почеша, разочарование, което щеше да кипне, ако продължаваха да го натискат.
– Може би ти си вбесен – каза Джори – а ние просто сме близо до теб. Две и две.
– Никога не е бил добър по математика – намеси се Аякс с вдигане на рамене, преди да пъхне ръце в джобовете си.
Избутах магията си към него и огънят затанцува по ризата му.
– Ебаси, човече! – Изкрещя той и зашлеви пламъците, докато те не угаснаха.
Джори избухна в смях.
Извъртях очи.
Той беше прав, разбира се. Те не винаги ме вбесяваха. Всички те бяха добри приятели – единствените приятели, които имах. Останалата част от света сякаш искаше да се кланя в краката ми през цялото време, но момчетата и Брин се отнасяха с мен като с равен. Не се държаха така, сякаш съм им направил услуга само с това, че съм погледнал в тяхната посока.
Трябваше да съм им благодарен, че се държаха с мен като с нормално момче, с което се ебаваха, вбесяваха ме и не се интересуваха, че съм престолонаследникът. Да се отнасят с мен нормално беше всичко, което някога съм искал.
Но днес всичко ми се отразяваше зле, а баща ми само беше добавил към това.
– Успокой се, човече. Боже. – Аякс свали обгорялата си блуза с намръщен поглед. – Това беше любимата ми блуза. Какво става с теб?
– Нищо – казах аз и станах.
– Къде отиваш? – Попита Джори, като направи крачка към мен.
– Не, остани – казах аз.
Джори се поколеба.
– Отивам да… уча.
Аякс се изсмя.
– Да, точно така.
– Сам – казах остро към Джори, който кръстоса ръце на гърдите си.
Полуочаквах да се нацупи. Но не го направи.
Аякс вдигна рамене и се пусна на един фотьойл, като изпъна дългите си крака, облечени в тъмносини дънки. Брин установи контакт с мен. Поклатих глава – тя не трябваше да идва с мен. Тя кимна и отново се зарови в книгата си.
Отдалечих се от момчетата към кухнята. Слава богу, Кроумър Хаус беше достатъчно голяма, за да ни осигури пространство. Студентските домове на Комънър бяха жалки, всички бяха натъпкани, сякаш Борхес искаше да събере колкото се може повече студенти наведнъж и да извлече максимална печалба.
Главата ми пулсираше тъпо и ми се искаше да прецакам нещо. Или някого. Може би, ако започна да се бия, ще си навлека неприятности. Да изпусна парата, да си отмъстя на баща ми, да си изкарам черни точки на името, които да се броят срещу мен по-късно, когато баща ми иска да има чисто досие.
Но тогава щеше да ми се наложи да прецакам някое бедно, незаслужаващо това дете. Днешният ден не беше подходящ за това. Нямах никакъв самоконтрол, когато бях толкова ядосан. Задържането беше едно, а обвинението в убийство – нещо друго. Знаех силата си. По-скоро знаех кога не мога да я контролирам.
Баща ми беше задник. Просто и ясно. Каквото и да правех, то не беше достатъчно. Аз все още бях задникът, който търсеше неговото одобрение. Въпреки че знаех, че никога няма да го получа. Бях прекарал две години в тази дупка, танцувайки по чужда мелодия, давайки на баща ми това, което искаше, за да го направя щастлив.
Нищо.
Той винаги искаше повече, без значение колко давах.
Затова спрях да давам. Сега той ме обвиняваше, че не правя достатъчно. Е, ако искаше да се разстрои, нека да е за нещо, което има значение, нали?
Още две години трябваше да бъда в тази дупка, да играя ролята, да бъда това, което той искаше да бъда. Още две години да го разочаровам.
Свърших с това. Бях заклещен в тази спирала без изход. Бях в стая, пълна с хора, и крещях с пълно гърло.
Никой не ме чуваше.
Нахлух в кухнята, жадувайки за нещо – цигара, питие, каквото и да било. Дръпнах хладилника. Имахме само бира, а тя не сваляше напрежението.
– Какво търсиш?
Замръзнах, когато чух гласа ѝ. Рейгън.
– Питие – казах грубо.
– Да? Мисля, че имаме вино някъде…
Завъртях се, а тя беше толкова близо до мен, че едва не се блъснах в нея. Носеше бял потник, толкова прозрачен, че неоновият ѝ сутиен се виждаше през него, и циците ѝ бяха в лицето ми, надигнати.
Сега ми се искаше останалите да ме бяха последвали тук, за да ми помогнат да се отърва от нея.
Поклатих глава и погледнах встрани. Не исках да я оставя да си помисли, че заслужава да я гледат. Жените, които се хвърляха към мен, не бяха секси – не и ако не бях разгонен. Което не беше така. Въпреки че ми се искаше да бъда, просто за да забравя за малко.
– Не пия вино – казах категорично.
Рейгън прехвърли тежестта си на единия крак и изви гръб, изпъвайки циците си. Тя наклони главата си така, че жълто-русата ѝ коса падна върху едното рамо. Това трябваше да е секси.
Но не беше.
– Ако го изпиеш с мен, ти обещавам, че ще е много забавно. – Тя прехапа долната си устна.
Когато осъзна, че позата ѝ не работи, тя се приближи. Отдръпнах се от нея, като вдигнах ръце. Нямаше да я докосна. С нищо.
Тя се наду.
– Хайде, Банян.
– За теб съм Ваше Височество – плеснах аз.
Тя извъртя очи.
– Толкова е дълго да го крещиш в леглото, но мога да го изиграя така, ако искаш. – Тя отново се поклати към мен.
– Престани. – Прокарах се покрай нея, насочвайки се към вратата. Тя ме последва от кухнята, а аз се стъписах.
Тръгнах към стаята си, но размислих. Тя само щеше да се опита да ме последва в нея. Ако не го направеше днес, щеше да го направи утре, или вдругиден, или повдругиден. Тя нямаше да спре.
Не и ако не я спра.
– Майната му на това.
– Банян? – Попита Брин, когато отново се втурнах покрай тях.
Рейгън се извика след мен, като ме попита къде отивам.
Закрачих през кампуса към административната сграда. Щях да поговоря с Делия. Тя щеше да направи това за мен. Тя скача, когато щракнех с пръсти. Останалите също, но тя го прави с усмивка.
А аз можех да се отърва от Рейгън с усмивка.
Блъснах вратата на входа на административния блок и влязох вътре.
– Къде е Делия? – Поисках от бледия като дявол чиновник зад прозореца.
Пред него стоеше една жена. В подсъзнанието ми се регистрира проблясък на червена коса, но не ѝ обърнах внимание.
– Тя не е на служба, сър – каза служителят благоговейно.
Жената погледна през рамо и виолетовите ѝ очи ме изгледаха накриво. Изразът на лицето ѝ не беше никак приятелски. Всъщност враждебен.
– Какъв е проблемът ти? – Предизвиках я.
– Отново си ти – каза тя.
Вдигнах вежди. Тя не се страхуваше от мен – нито пък изпитваше страхопочитание към мен. Това беше смущаващо. Интригуващо.
– Какво, по дяволите, трябва да означава това?
Тя сведе аметистовите си очи към мен.
– Толерантността ми към задници е почти изчерпана за деня, така че, ако нямаш нищо против, опитвам да си свърша работата. След това е твой ред.
Усмихнах се към нея. Нямаше защо да е толкова секси, когато беше толкова напориста. Имаше тяло, което би накарало всеки мъж да седне и да моли – извивки на богиня, и поведение, което подсказваше, че няма представа колко е привлекателна. Червена коса, която ме молеше да пъхна ръце в нея, и тези очи, които се впиваха в душата ми. Високомерие изкриви устата ѝ. Искаше ми се да засмуча долната ѝ устна, когато се надуваше по този начин.
Преместих се по-близо до нея, закачих палци в джобовете си и оставих усмивката да се разлее по лицето ми.
Исках да целувам, да облизвам и да смуча много повече от устните ѝ.
Пенисът ми трепереше в панталоните, искаше да действа.
Исках я. Много. Нещо в нея – и в прецаканото ми настроение – ме караше да изпитвам желание за секс.
Тя щеше да е адски добра чукачка; бях готов да се обзаложа на това.
Докато ме гледаше, усетих, че се взира в съзнанието ми, опитвайки се да разбере какво мисля. Ах, обикновена жена със способност за четене на мисли. Блокирах я.
С кралска кръв във вените си бях недостъпен за читателите на мисли.
Бузите ѝ пламнаха в яркочервено, а арогантното изкривяване на устата ѝ се смени с шокиран захлас.
– О, Боже – прошепна тя и скръсти ръце на гърдите си.
Примигнах към нея. Дали тя току-що беше прочела мислите ми? Дали беше видяла всички мръсни картини на това, което исках да направя с нея?
Никой никога не знаеше какво си мисля. Никой.
Това ме обърка. Почесах се по бузата и отпуснах позата си, като пуснах ръцете си до бедрата.
Как, по дяволите, тя беше прочела мислите ми? Каква магия беше това?
Притиснах я с магията си, опитвайки се да разчета емоциите ѝ.
И се ударих в стена.
Не можех да разбера какво чувства тя. Сигурно беше шокирана, но това можех да разбера само от езика на тялото ѝ. Погледнах към служителя, който изглеждаше отегчен, и леко поклатих глава. Умът ми се забърза, а кожата ми пламна.
– Сега ще приключим ли? – Попита служителят, като проряза напрежението във въздуха. – Няма да остана до късно, защото вие двамата се ухажвате.
– Нека тя да си тръгне първа – казах аз. – Ще говоря с теб след това. Имам нужда някой да излезе от къщата, това може да почака пет минути.
– Име? – Попита служителят, обръщайки се към компютъра си.
– Вайълет Мунфол.
Вайълет. Като очите ѝ.
– Съжалявам, госпожо Мунфол, но не мога да ви преместя.
– Какво? Правилата предвиждат…
– Знам какви са правилата, мис Мунфол – каза служителят раздразнено. Той сплете пръстите си пред себе си. – Няма друго място, където да отидете.
Тя поклати глава. Фактът, че не можех да прочета емоциите ѝ, ме настърви. Аз бях шибаният престолонаследник! Никой нямаше право да ме блокира. Обикновено те нямаха и тази власт. Но това…
Това беше нещо ново.
– Мога ли да ви помогна, Ваше Височество? – Попита служителят, като отстрани Вайълет и се обърна към мен.
Тя се изчерви пред очите ми и се обърна, като тръгна към вратата.
– Трябва да се отърва от Рейгън Съмърс – казах аз. – Няма да я оставя в къщата си.
Служителят се намръщи, а пръстите му направиха своята магия върху клавиатурата, изкарвайки списъка на учениците от Кроумиър.
Той ме погледна.
– Трябва ли да повтарям, че нямаме място?
– Вие ми отказвате? – Поисках.
Служителят въздъхна.
– Не по желание, ваше височество. Аз просто… – Той погледна към Вайълет. – Освен ако не се разменят. Хей, Вайълет – извика той и тя спря на вратата.
– Какво? – Попита тя.
– Размяна с мис Съмърс. Ще те настаня в Кроумиър Хаус.
– С него? – Попита тя, кимвайки към мен.
– Той е престолонаследникът – рязко каза служителят.
Хубаво от страна на мизерния писар да защитава титлата ми.
– Няма да живея в къща с него – каза Вайълет и ме погледна.
Умът ми се завъртя и аз преобърнах информацията в главата си. Ако тя беше с мен, можех да се приближа до нея. Тя ме разстройваше до смърт. Нещо не беше наред – не можех да я прочета, а тя можеше да ме прочете. Исках да разбера какво е то.
А ако беше точно под носа ми, можех да я държа под око.
– Направи го – казах аз.
– Не! – Извика Вайълет.
– Готово – каза служителят и натисна няколко клавиша. – Има ли още нещо или мога да се махна оттук?
– Разбира се – казах аз. – Благодаря за помощта.
Той стана и си тръгна, оставяйки кабината без надзор. Вайълет ме гледаше с разтворени устни.
– Не изглеждай толкова шокирана, скъпа – казах аз. – Печелят всички, нали? – Предложих ѝ най-очарователната си усмивка.
– Не бих го нарекла така. – Тя отново намери себе си, като се дърпаше, докато не можех да я разчета. Което само ме накара да искам да я разбера още повече. Исках да ме иска толкова, колкото и аз нея.
Точно сега тя не искаше да има нищо общо с мен.
Исках да променя това. Това беше предизвикателство, а аз обичах предизвикателствата.
– Добре – каза тя. – Тъй като това е единственият ми избор. Имам какво да правя с опаковането.
Тя се обърна и тръгна.
Аз се усмихнах и също тръгнах.
Тя беше загадка, която исках да разгадая. Това щеше да е забавно.
А и тя беше обикновена, което означаваше, че ще вбеся баща ми, ако и обърна внимание.
Предизвикателство, добро чукане – защото щях да я спечеля – и да вбеся баща ми?
Вайълет може и да не беше мислила така, но това определено беше печелившо за всички.
Назад към част 5 Напред към част 7