Ангелски съд
НОВЕЛА – ЛОВЕЦ НА ГИЛДИЯТА
Налини Синг
Кръгът на Десетимата
Кръгът на десетимата, архангелите, които управляват света по всички важни начини, се срещат в древна крепост дълбоко в шотландските планини. Никой – нито човек, нито вампир – не би дръзнал да навлезе на ангелска територия, но дори да изпитваха нужда да се поддадат на самоубийствения порив, това щеше да се окаже невъзможно. Крепостта беше построена от ангели, а крилете бяха задължително условие за достъп.
Технологията можеше да отрече това предимство, но безсмъртните не оцеляваха еони, като се оставят настрана. Въздухът над и около крепостта беше строго контролиран, както от сложна система за откриване на натрапници, така и от отряди от висококвалифицирани ангели. Днешната охрана бе превърнала небето в каскада от криле – не се случваше често десетте най-могъщи същества в света да се срещнат на едно място.
– Къде е Юръм? – Попита Рафаел, като погледна към непълния полукръг от столове.
Михаела беше тази, която отговори.
– Имаше ситуация на територията си, която изискваше незабавно внимание. – Устните ѝ се извиваха, докато говореше, и тя беше красива, може би най-красивата жена, която някога е живяла… ако не погледнеш под повърхността.
– Тя превърна Юръм в своя марионетка. – Мърморенето беше толкова тихо, че Рафаел знаеше, че е предназначено само за него. Поглеждайки към Леуан, той поклати глава.
– Той е твърде силен. Тя може да контролира пениса му, но нищо друго.
Леуан се усмихна, но това беше усмивка, в която нямаше нищо човешко. Най-възрастната от архангелите отдавна бе преминала възрастта, в която можеше дори да се преструва на смъртна. Сега, когато Рафаел я погледнеше, той виждаше само странен мрак, шепот на светове, които са извън полезрението нито на смъртните, нито на безсмъртните.
– А ние не сме ли важни? – Остър въпрос от страна на Нейха, архангелът, който управляваше Индия и околностите ѝ.
– Остави го, Нейха – каза Елижа по онзи свой спокоен начин. – Всички знаем за високомерието на Юръм. Ако избере да не е тук, тогава губи правото да поставя под въпрос решенията ни.
Това успокои Кралицата на отровите. На Астаад и Титус сякаш не им пукаше така или иначе, но Харизмон не се успокояваше толкова лесно.
– Той плюе по всеки от нас – каза архангелът, а аристократичното му лице се очерта в рязко гневни линии. – Може и да се откаже от членството си.
– Не бъди глупав – каза Михаела и начинът, по който го направи, тонът, даде да се разбере, че някога го е имала в леглото си. – Един архангел не получава покана да се присъедини към Десетимата. Ние ставаме членове, когато станем архангели.
– Тя е права. – Проговори за пръв път Фаваши. Най-тихата от архангелите, тя държеше властта над Персия и толкова добре умееше да остава незабелязана, че враговете ѝ забравяха за нея. Ето защо тя управляваше, докато те лежаха в гробовете си.
– Стига – каза Рафаел. – Ние сме тук по някаква причина. Нека се заемем с нея, за да можем да се върнем в съответните си територии.
– Къде е смъртният? – Попита Нейха.
– Чака отвън. Илиум го донесе от низините. – Рафаел не помоли Илиум да вкара посетителя вътре. – Тук сме, защото Саймън, смъртният, остарява. Американският клон на гилдията ще има нужда от нов директор през следващата година.
– Така че нека си изберат такъв. – Сви рамене Астаад. – Какво значение има това за нас, стига да си вършат работата?
Тази работа се оказа изключително важна. Ангелите можеха да правят вампири, но именно ловците от гилдията гарантираха, че тези вампири се подчиняват на стогодишния си договор. Хората подписваха договора достатъчно лесно, жадни за безсмъртие. Изпълнението на условията обаче беше друг въпрос – много от новосъздадените променяха мнението си след няколко мизерни години служба.
А ангелите, въпреки митовете, създадени около безсмъртната им красота, не бяха агенти на някаква небесна същност. Те бяха управници и бизнесмени, практични и безмилостни. Те не обичаха да губят инвестициите си. Оттук и гилдията и нейните ловци.
– Това има значение – каза Михаела с хаплив тон – защото американският и европейският клон на Гилдията са силни. Ако следващият директор не може да си свърши работата, сме изправени пред бунт.
Рафаел намери избора ѝ на думи за интересен. Издаваше нещо за вампирите под нейната нежна грижа, че ще се възползват от всяка възможност за бягство.
– Това ми омръзна. – Титус раздвижи мускулите си, а кожата му блестеше в синьо-черно. – Доведете човека и нека го изслушаме.
Съгласявайки се, Рафаел докосна съзнанието на Илиум.
„Изпрати Саймън.“
Вратите се отвориха със заповедта му и влезе висок мъж с мускули на уличен боец или пехотинец. Косата му бе бяла, кожата му бе набръчкана, но очите му, те блестяха в яркосиньо. Илиум дръпна вратите в мига, в който Саймън ги освободи, и отново затвори стаята в пищно уединение.
Пенсиониращият се директор на гилдията срещна очите на Рафаел и кимна веднъж.
– За мен е чест да бъда в присъствието на Съвета. Това не е нещо, което някога съм мислил да изпитам.
Неизказан беше фактът, че повечето хора, които влизаха в контакт със Съвета, завършваха мъртви.
– Седнете. – Махна към един стол, поставен в отворения край на полукръга Фаваши.
Старият воин се настани без никакво суетене, но Рафаел беше виждал Саймън в разцвета на силите му. Знаеше, че директорът на гилдията усеща целувката на възрастта. И все пак той не беше старец и никога нямаше да бъде. Беше мъж, който трябва да се уважава. Някога Рафаел можеше да нарече такъв човек приятел, но това време беше минало преди хиляда години. Беше научил твърде добре, че животът на смъртните изтича с бързината на светулка.
– Искате да се оттеглите от поста си? – Попита Нейха с царствена елегантност. Тя беше една от малкото, които продължаваха да поддържат двор.
Кралицата на отровите можеше да те убие, но ти щеше да се възхищаваш на изисканата ѝ грация дори когато поемаше последния си мъчителен дъх.
Саймън остана хладнокръвен под нейния поглед. Това, че е бил директор на гилдията в продължение на четиридесет години, му беше дало увереност, каквато не беше имал като младеж, когото Рафаел беше видял за първи път да поема ръководството.
– Трябва да го направя – каза той. – Ловците ми са щастливи да остана, но един добър директор винаги трябва да се съобразява със здравето на гилдията като цяло. Това здраве идва от върха – лидерът трябва да е напълно способен да предприеме активен лов, ако се наложи. – Унизителна усмивка. – Силен съм и съм опитен, но вече не съм толкова бърз, нито толкова готов да танцувам със смъртта.
– Честни думи. – Кимна Титус одобрително. Той се чувстваше най-спокойно сред воини и техните роднини – макар да управляваше с брутална сила, беше прям като твърдата линия на челюстта си. – Силен генерал е този, който може да предаде юздите на властта.
Саймън потвърди комплимента с леко кимване.
– Винаги ще бъда ловец и както е прието, ще остана на разположение на новия директор до смъртта си. Въпреки това имам пълна вяра в способността ѝ да ръководи гилдията.
– Тя? – Изхърка Харизмон. – Жена?
Михаела повдигна вежда.
– Уважението ми към гилдията изведнъж се увеличи стократно.
Саймън не се остави да бъде въвлечен в диалога.
– Сара Хейзиз е най-добрият възможен човек, който да заеме мястото ми, поради редица причини.
Астаад намести крилата си.
– Разкажи ни.
– С цялото ми уважение – каза Саймън тихо – това не е грижа на Съвета.
Титус реагира пръв.
– Смятате да ни се противопоставите?
– Гилдията винаги е била неутрална по някаква причина. – Гръбнакът на Саймън остана непоклатим. – Нашата работа е да извличаме вампири, които нарушават договорите си. Но през вековете често сме се оказвали в центъра на войни между ангели. Оцеляваме само защото ни възприемат като неутрални. Ако Съвета прояви прекалено голям интерес, губим тази защита.
– Хубави думи – каза Нейха.
Саймън срещна погледа ѝ.
– Но това не ги прави по-малко верни.
– Способна ли е тя? – Попита Елижа. – Това трябва да знаем. Ако американската гилдия падне, ефектът може да бъде катастрофален.
Вампирите ще станат напълно свободни, помисли си Рафаел. Някои от тях щяха да се вмъкнат леко в обикновения живот. Но други, други щяха да убиват и убиват. Защото в сърцето си те бяха хищници. Не толкова различни от ангелите, когато всичко е казано и направено.
– Сара е повече от способна – каза Саймън. – Освен това тя се ползва с лоялността на колегите си ловци – през последната година значителен брой от тях дойдоха при мен и предложиха името ѝ като евентуален наследник.
– Тази Сара е най-добрият ви ловец? – Попита Астаад.
Саймън поклати глава.
– Но най-добрият никога няма да стане добър директор. Тя е родена ловец.
Рафаел си отбеляза да разбере името ѝ. За разлика от обикновените членове на гилдията, родените ловци излизаха от утробата със способността да усещат вампирите. Те бяха най-добрите следотърсачи в света, най-безпощадните кучета, настроени на един конкретен мирис.
– А Сара? – Попита той. – Тя ще приеме ли?
Саймън се замисли за миг.
– Нямам и капка съмнение, че Сара ще вземе правилното решение.
