Питър В. Брет – Ядрото ЧАСТ 2

Глава 1
ДВЕТЕ
334 СЗ

Спазмите събудиха Лийша.
Десет дни на път с ескорт от пет хиляди катерачи я бяха накарали да свикне с дискомфорта. Сега можеше да спи само настрани, за което пейката в каретата не беше предназначена. Беше започнала да се свива на пода като Аманвах и Сиквах в тяхната карета, пълна с възглавници.
Вълни от болка я заливаха, докато маточните мускули се стягаха и свиваха, подготвяйки се за предстоящата задача. Лийша трябваше да роди чак след тринайсет седмици, но това беше често срещано явление при жените.
И всяка от тях изпада в паника първия път,казваше Бруна, като си мислеше, че ще роди рано. Дори и аз, макар че бях измъквала на бял свят десетки пищящи бебета, преди да изхвръкне едно от моите.
Лийша започна да диша в бърз равномерен ритъм, за да се успокои и да си помогне да издържи на болката. Болката не беше нещо ново тези дни. Кожата на стомаха ѝ беше почерняла и посиняла от силните удари на плода.
Няколко пъти по време на бременността си Лийша беше принудена да насочва мощна магия на пазител. Всеки път бебето реагираше бурно. Обратната връзка от магията можеше да даде нечовешка сила и издръжливост. Тя правеше старите отново млади и извеждаше младите на първо място преди времето им. Тя засилваше емоциите и намаляваше контрола. Хората в плен на магията могат да бъдат жестоки. Опасни.
Какво би могла да направи тази сила с едно не напълно оформено дете? Дори в седмия месец Лийша не изглеждаше и не се чувстваше пълноценна. Тя очакваше ранно раждане, дори го приветстваше, за да не стане детето твърде голямо за естествено раждане.
Или пък да пробие утробата ми и да изпълзи навън само. Лийша дишаше и дишаше, но не се успокояваше, нито пък болката стихваше.
– Всякакви неща могат да доведат до набор от контракции – научи я Бруна. – Като отрочето, което рита пълен пикочен мехур.
Лийша намери камертона, но облекчаването ѝ не помогна с нищо да облекчи спазмите. Тя погледна към порцелана. Водата ѝ беше мътна и кървава.
Замръзна, а умът ѝ се забърза, докато се взираше в гърнето. Но тогава бебето ритна силно. Тя извика от болка и разбра.
То идваше.

***

Когато Уонда дойде да докладва, Лийша се беше подпряла на пейката. Беше почти на разсъмване.
Уонда предаде юздите си, спускайки се от коня пъргаво като котка. Тя се приземи на ръба на движещата се карета и отвори вратата, като без усилие се качи на пейката срещу Лийша.
– Почти вкъщи, госпожо, ако искате да се поразтъпчете малко – каза Уонда. – Гар пътуваше напред, докато ти спеше. Току-що получих известие.
– Колко е лошо? – Попита Лийша.
– Лошо – каза Уонда. – Целият персонал се е отказал. Гар се опита да го спре, както поискахте. Каза, че е все едно да се опитваш да извадиш пън с голи ръце.
– Анжианците и тяхната церемония по разкъсване. – Лийша се намръщи. Беше започнала да разбира как херцогиня Арейн може да минава покрай облак от кланящи се и правещи реверанси слуги, като се преструва, че изобщо не ги вижда. Понякога това беше единственият начин да стигнеш там, където искаше да отидеш.
– Влизат само прислужници и стражи – каза Уонда. – Появи се половината градски съвет.
– О, Нощи. – Лийша сложи лице в ръцете си.
– Дайте дума и мога да накарам стена от резачи да ви откара право вътре – каза Уонда. – Кажи на всички, че ще ги видиш, когато си починеш.
Лийша поклати глава.
– Това е моето завръщане като графиня. Няма да го започна, като избягвам всички.
– Да, госпожо – каза Уонда.
– Трябва да ти кажа нещо, Уонда – каза Лийша. – Но трябва да запазиш спокойствие, когато го направя.
Уонда погледна объркано, а после очите ѝ се разшириха. Тя започна да се надига.
– Уонда Катър, дръж дупето си на пейката. – Лийша замахна с пръст като с камшик и момичето падна назад.
– Контракциите са на шестнадесет минути една от друга – продължи Лийша. – Може да минат часове, преди бебето да се появи. Днес ще бъда доста зависима от теб, скъпа, така че трябва да слушаш внимателно и да си съсредоточена.
Уонда преглътна тежко, но кимна.
– Ай, госпожо. Кажи ми какво искаш и аз ще го направя.
– Ще изляза от каретата с величествено темпо и ще се насоча към вратата – каза Лийша. – Ще говоря с по един човек, докато вървя. В нито един момент няма да спираме или да забавяме ход.
– Да, госпожо – каза Уонда.
– Открито ще те назнача за началник на домашната ми охрана – каза Лийша. – Ако всички са се събрали в двора, както казваш, това би трябвало да е достатъчно, за да поемеш командването и да изпратиш жените на Катър да охраняват кралското имение. След като обезопасят кралските покои, никой няма да влиза вътре освен теб, мен и Дарси.
– Вика? – Попита Уонда.
Лийша поклати глава.
– Вика ще види съпруга си за първи път от месеци. Няма да им отнема това. Няма нищо, което тя да може да направи, което Дарси да не може.
– Ай, госпожо – каза Уонда.
– Не трябва да казваш на никого какво се случва – каза Лийша. – Нито на стражите, нито на Гаред, на никого.
– Но госпожо… – започна Уонда.
– Никой. – Думите й излязоха като ръмжене, докато Лийша стискаше зъби през поредната контракция. Сякаш змия се увиваше около корема ѝ и я притискаше. – Няма да позволя свободните разговори да превърнат това в шоу за жонгльори. Раждам бебето на Ахман Джардир. Не всички ще му пожелаят добро, а след раждането и двамата ще бъдем… уязвими.
Очите на Уонда се втвърдиха.
– Не и докато съм наблизо, госпожо. Кълна се в слънцето.

***

Уонда не даде никакъв знак, че нещо не е наред, когато излезе от каретата, стъпвайки лесно в стремето на движещия се кон.
Светлината в каретата притъмня в ранната утринна светлина, но се проясни, когато вратата се затвори с щракване. С това се активираха и защитите на тишината, а Лийша изпусна болезнен стон.
Тя сложи едната си ръка на гърба, а другата под тежкия си корем, докато се изправяше. Топлинните предпазители нагорещиха чайника за секунди. Лийша изля горещата вода върху кърпа и я притисна към лицето си.
Отражението в огледалото беше бледо и вдлъбнато, а под очите ѝ имаше тъмни кръгове. Лийша искаше да бръкне в торбичката си за хора и да извади малко магия, която да ѝ даде сили да преодолее предстоящото изпитание, но това беше твърде опасно. Магията беше известна с това, че предизвикваше у детето диви пристъпи. Това беше последното нещо, което искаше сега.
Погледна комплекта с пудрата, но никога не бе имала умението да рисува лицето си така, както рисуваше защитите. Това беше талантът на майка ѝ. Тя се постара да се справи, както можеше, като среса косата си и оправи роклята си.
Пътищата на външните квартали на Хралупата се извиваха и завиваха, следвайки криволичещата форма на защитите, които тя и Арлен Бейлс проектираха. Сега в Хралупата имаше повече от дузина квартали, все по-разширяваща се мрежа от свързани помежду си валове, които всяка нощ изтласкваха демоните все по-назад. Лийша познаваше очертанията им толкова отблизо, колкото и любовник, без да е нужно да поглежда през прозореца, за да разбере, че минават през Нюхейвън.
Скоро щяха да влязат в Кутърс Холоу, столицата на окръг Хралупата и център на великите сили. Само допреди две години Хралупата беше градче с по-малко от триста души – едва достатъчно голямо за точка на картата. Сега той се равняваше на всеки от свободните градове.
Още една контракция я завладя. Бяха все по-близо – вече само на шест минути една от друга. Тя се разширяваше и усещаше, че детето седи по-ниско. Тя дишаше. Имаше билки, които можеха да облекчат болката ѝ, но тя не посмя да ги вземе, докато не се настани на сигурно място в покоите си.
Лийша надникна откъм завесата и веднага съжали, защото в отговор се разнесе радостна възгласа. Надяваше се да запази завръщането си тихо, като пристигне преди зазоряване, но нямаше как да успокои ескорт с такива размери. Дори в ранния час хората се тълпяха по улиците и наблюдаваха от прозорците как процесията се прибира вкъщи.
Беше странно да мислиш за имението на Тамос като за свой дом, но сега то ѝ принадлежеше като графиня на Хралупата. В нейно отсъствие Дарси беше превърнала къщата на Лийша в Гората на билкарите в седалище на Академията на билкарите, която се надяваше да бъде първото от многото учебни заведения в Хралупата. Лийша би предпочела да обучава чираци там, но можеше да постигне много повече, ако се настани в крепостта.
Тя смръщи нос, когато крепостта се появи пред погледа ѝ. Тя представляваше блокче, оградено със стени, построено по-скоро за защита, отколкото за естетика – поне отвън. Вътрешността беше по-лоша в някои отношения, разкошна като дворец в страна, която се бори за възстановяване. И двата проблема трябваше да бъдат решени сега, когато мястото беше нейно.
Големите порти на крепостта бяха отворени, а пътят бе застлан от двете страни с останките на дървените копия, кавалерията на Тамос. Сега те бяха едва петдесетина, останалите бяха загубени заедно със самия граф в битката. Бяха в блясък на огромните си анжиерски мустанги, човекът и конят бяха с еднакво каменни лица нащрек. Всички бяха въоръжени и бронирани, сякаш очакваха Лийша да им заповяда да влязат в битка всеки момент.
Дворът също изглеждаше подготвен както за война, така и за завръщане у дома. Вляво капитан Гамон се бе качил заедно с лейтенантите си пред стотици оръженосци с изправен гръб и поглед напред, с тежки оръжия, забити в земята, с остриета под един и същи ъгъл.
Вдясно от двора целият персонал на крепостта – армия сама по себе си – беше подреден не по-малко рязко от пехотата, с чисти и изгладени униформи.
Ще бъде интересно да видя какво ще се случи с тези съвършени редици, ако родя в двора. Мисълта беше язвителна, но после детето ритна и тя престана да се забавлява.
Докато Уонда предупреждаваше, в подножието на стъпалата към крепостта се бяха струпали няколко души. Лорд Артър беше пред тях, строг в униформата си и с копие. До него беше Тариса, медицинската сестра от детството на графа, която беше станала прислужница на Лийша. Гаред чакаше с Розал, обещаната му и майката на Розал. Заедно с него бяха инквизиторът Хейс, билкарките Дарси и Вика, баща ѝ Ърни и… нощно време, дори майката на Лийша, Илона, която се взираше с кинжали в гърба на Росал. Лийша се молеше ранният час да я избави поне от този демон, но както обикновено остана без отговор.
Уонда пъхна глава във вратата.
– Готова ли сте, госпожо?
Нова контракция я разкъса. Беше ѝ горещо, потеше се дори в студения зимен въздух.
Лийша се усмихна, без да показва нищо от това. Краката ѝ се разтрепериха, докато се изправяше на тях, и тя усети как детето се спуска надолу.
– Да, скъпа. Сега бързо.
Гамон слезе от коня, когато каретата пристигна. Той, Артър и Гаред едва не се спънаха един в друг в схватката, за да й подадат ръце, когато тя слезе. Лийша не обърна внимание на всички, като стисна ръката на Уонда, докато тя внимателно слизаше по стъпалата. Не биваше да пада пред цялото събрание.
– Добре дошла обратно в Хралупата, графиньо Пейпър – каза Артър с учтив поклон. – Голямо облекчение е да ви видя добре. Когато чухме за нападението над Анжие, се опасявахме от най-лошото.
– Благодаря – каза Лийша, докато се успокояваше. Навсякъде из двора се чуваха поклони и реверанси. Лийша държеше гърба си изправен, потвърждавайки всичко това с достойно кимване, с което херцогиня Арейн би се гордяла.
После започна да върви. Уонда се наведе да поеме водачеството, макар че я подкрепяше. Близо до нея се движеха две мускулести жени от Хралупата.
Хванати неподготвени, мъжете се махнаха от пътя им, но бързо се съвзеха и се втурнаха след тях. Гамон пръв се изравни с нейното темпо.
– Милейди, подготвил съм списък на охраната на къщата…
– Благодаря ви, капитан Гамон. – Вътрешностите на Лийша се разтрепериха. Тя стискаше бедрата си, ужасена, че водата ѝ може да изтече, преди да стигне до къщата. – Бъди любезен и го предай на капитан Уонда, моля.
Очите на Гамон се разшириха и той спря на място.
– Капитан Уонда?
– С настоящото назначавам Уонда Катър за капитан на охраната на къщата ми – каза Лийша гръмко и продължи да върви. – Дългоочаквано повишение.
Гамон побърза да се върне назад.
– Ако командването ми е било по някакъв начин незадоволително…
Лийша се усмихна и се зачуди дали няма да повърне.
– Съвсем не. Службата ти беше образцова, а доблестта ти в името на Хралупата е безспорна. Ще запазиш командването на Дървените войници, но охраната на дома ми ще се отчита само на капитан Уонда. Заповядайте на мъжете да се разотидат и да се върнат към задълженията си. Не очакваме нападение.
Гамон изглеждаше така, сякаш се опитваше да преглътне камък, но след месеци в Анжие, в които не знаеше дали е пленник, или гост, на Лийша ѝ беше омръзнало да вижда навсякъде Дървени войници. Уонда вече беше подбрала ръчно резачи, които да поемат охраната на къщата, и им даде знак да обезопасят входа и да претърсят имението.
Артър се премести бързо, за да заеме празното място, докато Гамон остана назад, зашеметен.
– Персоналът на къщата…
– …изглежда свеж и готов да започне деня – прекъсна го Лийша. – Нека не ги задържаме. – Тя махна с ръка, разпускайки сбирката.
– Разбира се, милейди. – Артър даде знак и тълпата започна да се разпръсква. Изглеждаше готов да каже още нещо, но майката на Лийша си проправи път напред, а Ърни я последва. Илона беше бременна в шестия месец, макар да го прикриваше добре с рокли с дълбоко деколте, които прикриваха корема ѝ и привличаха погледите другаде. Мъжете се отдръпнаха, сякаш тя беше яребица.
– Дъщеря ми, графиня на Хралупата! – Илона разпери ръце, а лицето ѝ сияеше от… така ли изглеждаше гордостта върху нея? Ако беше така, беше ужасяващо.
– Майко, татко. – Лийша прегърна всеки от тях за кратко, като се опитваше да не се разтрепери.
Илона го усети, но имаше благоприличието да сниши гласа си.
– Изглеждаш ужасно. Какво става?
– Просто трябва да вляза вътре и да си почина. – Лийша стисна ръката на Уонда и те отново започнаха да се движат. Другите можеха да се страхуват да попречат на Илона, но Уонда беше неумолима като падащо дърво. Илона се пресегна да я последва, но се дръпна, тъй като Ърни я задържа. Тя го погледна, но подобно на Уонда Катър, бащата на Лийша винаги беше на нейна страна.
– Добре дошла у дома, графиньо. – Розал направи трениран реверанс, а майка ѝ я последва.
– Емелия – каза Лийша, като внимаваше да използва правилното име на жената. – Госпожа Лакер. Изненадана съм да ви открия тук в толкова ранен час.
Гаред се втренчи в нея и тримата последваха Лийша по стъпалата.
– Графът беше наредил дамите да останат тук, в неговата стража, поради благоприличие. Можем да намерим друго място…
– Глупости. – Лийша намигна на Розал. – Имаме достатъчно място. Как би изглеждало една почтена млада жена като теб да се премести в дома на барона преди сватбата? Скандал!
Гаред се изчерви.
– Благодаря. Имам няколко документа, които да разгледаш, когато имаш време…
– Изпрати ги на сутринта. – Лийша вече беше почти до стъпалата.
След него се появи инквизитор Хейс и се поклони дълбоко. Неговият чирак Чайлд Франк, който обикновено е неотлъчно до своя учител, видимо отсъстваше.
– Графиня. Хвала на Създателя, че сте добре.
Следващата карета в редицата спря и отвори вратата си. Очите на Хейс се разшириха, когато от нея излезе нежният Джона. Вика нададе вик, откъсвайки се от приемната редица, за да забърза надолу по стъпалата към съпруга си.
Хейс я погледна шокирано, но дори да се тресеше от болка, усмивката на Лийша беше искрена.
– Ще ви бъде приятно да знаете, инквизиторе, че временното ви назначение в Хралупата приключи. Джона ще възобнови воденето на службите в окръг Хралупата.
– Абсурдно – изплю инквизиторът. – Няма просто да предам катедралата си…
Лийша повдигна вежда.
– Вашата катедрала, инквизиторе? Тази в моя окръг? – Тя все още се движеше. Вратите на манастира бяха по-близо, но все още толкова далеч.
Хейс беше принуден да жертва достойнството си, вдигайки одеждите си, за да се втурне след нея.
– Само херцогът може да ме освободи…
Лийша го прекъсна, като извади писмо с кралския печат.
– Инквизицията ви приключи.
– Инквизицията се отнасяше за повече от един еретик Тендър – възрази Хейс. – Въпросът за Арлен Бейлс…
– …е въпрос, който вие и Съветът на Тендерите можете да обсъждате колкото си искате обратно в Анжие – каза Лийша. – Пастир Джона ще служи на стадото на Хралупата.
Погледът на Хейс беше по-голям дори от този на Гамон.
– Пастир?!
– Негова милост се отказа от тази титла, когато стана херцог – каза Лийша – а в Хралупата така или иначе има повече хора, отколкото в Анжие. Пактът на свободните градове дава на нашите Тендери правото да създадат нов орден.
Без да знае как да отговори, инквизиторът взе писмото и отстъпи назад от решителния марш на Лийша. Указът на херцога ѝ даваше право да избира духовния водач на Графство Хралупата, но тя изпробваше границите, като повиши Джона в пастир. Това беше декларация за независимост, която нямаше да се хареса на трона, но те не можеха да направят почти нищо, за да я спрат сега, когато Лийша отново се беше настанила в Хралупата.
Дарси се приближи бързо по сигнал на Лийша, като масата на жената на практика отхвърли инквизитора, докато се движеше между тях.
– Създателя да бъде похвален, радвам се да ви видя, госпожо.
– Нямаш и представа. – Лийша я придърпа в прегръдка, като сниши гласа си. – Контракциите идват на всеки две минути. Ако скоро не съм вътре, ще родя на тези стъпала. Уонда е изпратила жени да обезопасят кралските покои.
Дарси кимна, без да пропуска нито един момент.
– Искаш ли да вървя напред, или да те придружа?
Лийша почувства прилив на облекчение.
– Моля те, разходи ме.
Дарси хвана другата ѝ ръка и заедно с Уонда поведоха Лийша, докато следващата карета спря и Аманвах, Сиквах и Кендал тържествено излязоха. Дарси ги наблюдаваше с любопитство.
– Госпожо – каза Дарси. – Къде е Роджър?
Лийша задържа дъха си в дълбок, равномерен ритъм, докато посочваше ковчега, който група катерици изтегляха от каретата.
Дарси нададе задушен вик и се дръпна настрани. Лийша щеше да се преметне и да се спъне, ако не беше Уонда.
– Бутилката, Дарси – изръмжа Уонда. – Ентусиастът има време точно сега. – Дарси кимна, възстанови се и ги накара отново да се движат.
Аманвах се плъзна бързо нагоре по стъпалата, като пренебрегна погледите на Уонда и Дарси. Един поглед в очите ѝ беше всичко, от което се нуждаеше Лийша.
Тя знае.
– Графиня Лийша – започна дама’тингата.
– Не сега, Аманвах – издъхна Лийша.
Аманвах я пренебрегна, приближавайки се към нея. Уонда протегна ръка, за да ѝ препречи пътя, но Аманвах заби кокалче в ръката и тя отпадна достатъчно дълго, за да може да мине.
– Трябва да помогна на раждането – каза тя без предисловия.
– Ядрото ще бъде – изръмжа Дарси.
– Хвърлих заровете, госпожо – каза тихо Аманвах. – Ако не съм с теб през следващите часове, ще умреш.
– Това някаква заплаха ли е? – Гласът на Уонда беше нисък и опасен.
– Престанете, всички – каза Лийша. – Тя идва.
– Аз мога да направя всичко… – започна Дарси.
Лийша изстена, усещайки нуждата да се стегне.
– Няма време. – Тя постави крак върху стъпалата. Толкова кратко изкачване, но се чувстваше като планина.
Тариса я чакаше на върха. Лийша се справи с изкачването без чужда помощ, но все пак на жената ѝ трябваше само един поглед, за да види какво се случва.
– Натам – каза тя, завъртя се на пета и отвори вратите, като щракна с пръсти на група прислужници. Те се втурнаха към нея, докато тя вървеше, и като генерал Тариса ги изпрати да тичат с инструкции.
Лийша знаеше, че сега мълвата ще се разпространи бързо, но нямаше какво да се направи за това. Тя се съсредоточи върху дишането и поставянето на единия крак пред другия.
В момента, в който излязоха от голямата зала, Уонда даде знак на стражите. Те затвориха вратите, а голямата жена взе Лийша в ръцете си като дете и я понесе през останалата част от пътя.

***

– Напъни – каза Дарси.
Това беше безсмислено искане. Лийша усети как бебето се движи в момента, в който я подпряха на ръба на леглото. То щеше да се появи, независимо дали е напъвала, или не. Беше се разширила напълно, водите ѝ бяха избили по цялата фина дървена броня на Уонда. Щеше да свърши за миг.
Но тогава детето се размърда и Лийша извика от болка. Дарси също нададе вик, като видя как стомахът на Лийша се раздува, докато мъничките ръчички и крачета се забиват в лигавицата. Чувстваше се като демон, който се опитва да си пробие път на свобода. Върху избледнелите синини по целия й корем се образуваха нови.
– Виждаш ли го? – Поиска да узнае Лийша.
Дарси си пое дъх и се премести обратно между импровизираните стремена.
– Не, госпожо.
Кореспанира го. Тя беше толкова близо.
– Помогни ми да се изправя – каза тя и хвана ръката на Уонда. – Ще ми е по-лесно, ако клекна. – Тя се втренчи надолу, опитвайки се да изтръгне детето на свобода.
Детето отново се удари, като я блъсна като с конски ритник. Лийша изкрещя и се спъна, но Уонда я хвана и я отпусна обратно на възглавниците.
– Както се опасявах – каза Аманвах. – Госпожо, трябва да освободя детето.
Уонда веднага се намеси.
– Няма шанс.
Дарси се изправи, голямата жена се извиси над малката Аманвах.
– Не и ако ти си последният Билкар на света.
– Лийша вах Ърни ам’Пейпър ам’Хралупата – каза Аманвах. – При Еверам и моята надежда на Небето, кълна се в теб, че единственият шанс да оцелееш тази нощ е да те прекърша.
Уонда вече държеше ножа си в ръка и Лийша знаеше колко бързо жената може да го използва.
Но тогава Аманвах направи нещо, което Лийша не би могла да си представи и за хиляда години. Тя падна на колене, сложи ръце на пода и притисна челото си между тях.
– С кръвта, която споделяме, госпожо. Моля те. Ала се нуждае от теб. Шарак Ка се нуждае от теб. Трябва да ми повярваш.
– Кръвта, която споделяме? – Попита Дарси. – Какво в името на Ядрото…?
– Направи го – изръмжа Лийша, докато тръшкането продължаваше.
– Не можеш да искаш да… – започна Дарси.
– Мога и искам, Дарси Катър – избухна Лийша. – Тя борави по-добре с ножа от теб и ти го знаеш. Преглътни гордостта си и асистирай.
Дарси се намръщи, но кимна, когато Аманвах извади камъни от торбичката си с хора.
– Ще ви приспя и двамата…
Лийша поклати глава.
– Успокой детето, но аз ще остана будна.
– Няма време да вземаме билки за болката – каза Аманвах.
– Тогава ми донеси нещо, което да захапя – каза Лийша.
Очите на Аманвах помръкнаха, когато тя се усмихна зад воала си. Тя кимна.
– Честта ти е безгранична, дъщеря на Ърни. Болката е само вятър. Извий се като длан и го остави да те обгърне.

***

Виковете на детето изпълниха стаята, бебето беше увито в пелени и пъхнато в ръцете на Уонда, докато Аманвах и Дарси довършваха работата си. Дарси зашиваше раната, докато Аманвах подготвяше магията „Хора“, за да ускори заздравяването.
Уонда стоеше сковано като всеки нов баща, уплашена, че може да стисне детето прекалено силно и да го смачка. Тя погледна надолу към мъничкото маслинено личице и Лийша знаеше, че младата жена би умряла, за да запази бебето в безопасност.
Ръцете на Лийша потрепнаха, искаха да се протегнат, но тя трябваше да остане неподвижна, докато работата не приключи. За момента беше почти достатъчно да знае, че детето е здраво и в безопасност.
Почти.
– Какво е? – Попита Лийша.
Уонда вдигна глава като чирак, хванат да мечтае.
– Да, Госпожо?
– Детето ми – помоли Лийша. – Момче или момиче е? – Толкова много зависеше от този въпрос. Мъжки зеленоземен наследник на Ахман Джардир можеше да предизвика открита война с Красия, но дъщерята щеше да бъде не по-малка мишена. Това, че красийците ще дойдат за детето, никога не е било под съмнение, без значение в какво се кълнеше Аманвах. Но кога ще дойдат – сега или след повече от десетилетие – зависеше от следващите думи на Уонда.
Уонда люлееше бебето в едната си ръка, докато разтваряше пелените.
– Това е б… – Тя се намръщи и се вгледа по-отблизо.
Накрая вдигна поглед, лицето ѝ беше изкривено.
– О, Ядро , ако знам, госпожо. Не съм билкарка.
Лийша я изгледа недоверчиво.
– Не е нужно да си Билкарка, Уонда, за да знаеш какви части има едно момче и какви – едно момиче.
– Точно това е, госпожо. – Уонда изглеждаше ужасена. – Бебето има и двете.

Назад към част 1                                                                 Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *