Глава 9
Всички се съгласихме, че ще е най-добре, ако Джорген не се опитва да използва хипердвигателя за първи път, докато пилотира кораб. Коб ни предостави ползването на един от двуместните изтребители, който имаше пилотско и копилотско място едно до друго. Кокпитът на машината беше тесен, като фюзелажът беше само малко по-широк от този на клас Ларго. Въпреки това, когато се качих вътре, кабината се почувства по-малка от обикновено, сякаш се притискаше към мен.
Дърдорко беше закрепил металната кутия под командното табло между инструментите и пода, така че охлювите да не могат да направят хиперскок, без да вземат със себе си останалата част от кораба. Той вече работеше по няколко дублиращи кутии, в случай че се получи.
Поне този път нямаше да летим в космоса. Креляните не бяха пробивал пояса на отломките от месеци, така че шансовете ми бяха големи и днес нямаше да ми се наложи да гледам как някой от приятелите ми изчезва в небето.
Това не го правеше по-лесно да седна отново на пилотското място.
– Сигурен ли си, че сме готови за това? – Попитах Джорген, докато се качвахме в кораба.
– Не – отговори той. – Но не мисля, че можем да си позволим да чакаме. Инженерите работят по защитата, но казват, че няма как да знаят дали някога ще бъде функционална.
Джорген се настани на седалката на втория пилот, рамо до рамо с мен. Това щеше да ми отнеме известно време за свикване; бях свикнала да имам малко повече пространство, докато летя.
Джорген провери състоянието на охлювите в кутията. В нея бяха Джил и Хепи, както и още няколко жълти охлюва. Всички се съгласихме, че трябва да вземем повече от един, в случай че нещо се обърка и загубим някои от тях при транспортирането.
– Добре – каза Джорген до мен. – Хайде да го направим.
Сложих си слушалките и включих радиото, като зададох канала на командването, който в случая ме свърза с Дърдорко.
– Готови сме – казах му.
– Прието – каза Дърдорко. – Звездна ескадра, имате разрешение за излитане.
Включих подемния пръстена и няколко други кораба се издигнаха от площадката заедно с нас. Не бяхме събрали цялата ескадра, но Сейди, Кималин, Нед и Артуро ни придружаваха в случай, че изпаднем в беда. Джорген превключи на канала, който споделяхме с тях – той все още беше щурмови командир, макар технически да не летеше.
– Звездна ескадра – каза той. – Спуснете се до 100 000 фута и се срещнете на координати 334-1280. Страннице и Сейди, вие двете летете напред, за да разузнаете района за неочаквано падане на отломки. Амфи и Никога, следвайте ни в точкова формация.
Нашите колеги от ескадрата получиха указания, а след това ускорих. Летяхме с половин Маг, докато не се гмурнахме надолу през пролука в пояса от платформи, издигайки се под светлините, които осветяваха планетата от слоя отломки.
Джорген нервно забърса превръзката под брадичката си.
– Притесняваш се, че това няма да се получи? – Попитах го.
– Да – каза той. – Но също така се притеснявам, че и ще се получи.
Това имаше смисъл. Трябваше да успеем да се измъкнем от Метален Рой, но не завиждах на Джорген, че е ключът към всичко това. Знаехме как да се скрием на тази дупка – планета и да се борим за живота си. Всичко останало беше голяма неизвестност.
– Какво ти каза Аланик? – Попитах го. – Когато говореше в ума ти точно преди да си тръгне?
Джорген замълча за миг и очаквах да каже, че е секретно, но не го направи.
– Тя каза, че съм могъщ. Че не трябва да позволявам на други хора да ме контролират.
– Хм. Това ли е?
– Да, това е.
– Защо излъга за това?
– Не ми се струваше хубаво да го кажа пред майка ми. – Джорген въздъхна. – Но казах на Коб истината, когато той ме разпита.
– Защо мислиш, че е казала това? – Изглежда, че Аланик имаше проблеми с приоритетите, което я караше да се вписва в Лигата на предизвикателните. Тя обаче не се доверяваше и на нас. Не че можех да я виня.
– Не знам – каза Джорген. – Може би на нейната планета управляват сайтоници? Може да ѝ се струва чуждо, че хора, които могат да се телепортират през цялата галактика по прищявка, ще слушат командна верига.
– Ти обаче не си съгласен с това – казах аз. Джорген беше шампион на командната верига. Той познаваше протокола от а до я, по-добре дори и от Коб.
Джорген поклати глава.
– Едно е да имаш власт, но ако не я направляваш, в крайна сметка можеш да направиш огромни грешки и да навредиш на хората. Има причина Командването да има контрол.
– А Националното събрание? – Попитах. – Смяташ ли, че те трябва да отнемат командната власт от ЗСД? – не, не, не помислих си аз.
Джорген сви рамене.
– Мисля, че имат право. Нашите военни не трябва да ръководят дипломацията на Лигата на предизвикателите.
Погледнах го.
Джорген въздъхна.
– Нито пък майка ми трябва да го прави, добре ли е? Изпратиха я да бъде връзката с военните. Тя не е дипломат.
– Имаме ли такива хора на Метален Рой? – Попитах.
– Не знам – каза Джорген. – Ти се справи доста добре с това.
Изпъшках.
– Нямам подготовка за дипломат.
– Не – каза Джорген. – Но и никой тук няма. Ти си скромна и по-добър дипломат от майка ми, това е сигурно.
Това не беше успокояваща мисъл. Имахме система за обучение на пилоти, за борба с Креляните. Бяхме прекарали поколения в усъвършенстването ѝ.
Какво щяхме да правим сега, когато обстоятелствата изведнъж изискваха други умения, умения, които не сме ценили като народ?
– Ще трябва да го измислим – казах аз. – Бързо при това, ако начинанието ни проработи.
Джорген погледна уредите.
– Приближаваме се към мястото. Сега ще се съсредоточа върху охлювите.
– Добре – казах аз. – Само… опитай се да не ни прехвърлиш на опасно място, става ли?
Джорген не отговори. Той все още не знаеше как да предава сайтонично координати, което означаваше, че няма да има контрол върху това къде ни изпраща.
Тук долу имаше много повече отломки, в които да се разбием, ако охлювите решат да ни телепортират в тясно пространство, както направиха с Джорген в инженерния отсек, но не смеехме да опитаме този експеримент извън атмосферата, където останалите пунктове на Върховенството можеха да ни наблюдават.
Все пак охлювите се бяха телепортирали само на метри в лабораторията. Никой от тях не беше напуснал платформата Прайм – винаги можех да ги намеря отново. Едва ли щяха да изберат този момент, за да ни отведат на светлинни години. Ако го направеха, все още щяхме да имаме хипердвигател; можехме да измислим как да се върнем обратно.
Само че Спенса беше тръгнала със същите намерения и сега никой не знаеше къде е – още една причина, поради която Джорген не биваше да се опитва да скача сам в кораб с хиперскок.
Не мислех, че това двамата да се изгубим в космоса е огромна стъпка напред.
Когато стигнахме до зоната, която бяхме определили за експерименти, Кималин и Сейди се стрелнаха напред, обхождайки района с елегантните си разузнавателни кораби. Харесваше ми да летя с кораби от клас „разузнавач“ повече от по-тежките класове, а и тази маневреност щеше да ми липсва, ако се наложи да ги сменя.
– Обади се на Дърдорко – каза Джорген, като очите му бяха затворени зад визьора. – Кажи му, че сме готови.
– Дърдорко – казах по общия канал. – Готови сме да започнем.
– Тук всичко е чисто – добави Кималин. – Няма отломки, няма транспортни кораби, нищо.
– Досадник, готов ли си за това? – Артуро добави.
– Кажи им, че съм готов – каза Джорген. Но той стискаше ръба на седалката си, сякаш беше ужасен. Не мислех, че това е лична обида за моето летене.
– Досадник се концентрира – казах аз. – Казва, че е готов.
– Опитай се да не се блъснеш в нас – каза Артуро.
– Каза, че Досадник се концентрира – каза Кималин. – Както винаги е казвала Светицата: Мълчаливият глупак е скрит глупак.
– Кого наричаш глупак, Страннице? – Нед попита.
– Не теб – каза Сейди. – Ти никога не си мълчалив.
Нед изсумтя.
– Добре, че съм прекалено глупав, за да разбера дали тя е имала предвид точно това.
– Кажи им да престанат да говорят – каза Джорген.
– Момчета, не се включвайте в канала – казах аз. – И ни проследете по сензорите си за близост. Може и да не се отдалечим, но ще трябва да докажем дали сме се движили.
Каналът замлъкна и аз погледнах към Джорген.
– Изглеждаш така, сякаш ще повърнеш – казах аз. – Не го прави в моят кокпит.
– Ще се опитам да не го правя – каза Джорген. – Мислиш ли, че правим това твърде рано?
– Не. Мисля, че правим това, което трябва да се направи. Но ако не се отпуснеш, може да изплашиш този охлюв достатъчно, за да ни изстреля с хиперскок много по-далеч, отколкото искаме да отидем.
– Може би – каза Джорген. – Не знам дали работи така. Опитвам се да се отпусна.
– Можеш да тръбиш отново.
Джорген отвори едното си око и ме погледна.
Пошегувах се, но това ми даде друга идея.
– Ето – казах аз и посегнах към предавателя си. – Може би това ще помогне.
Включих предавателя и избрах бавно, красиво парче, изпълнено само от няколко струнни инструмента. На „Метален Рой“ имахме банджо и цигулки, но звуците, които излизаха от тях, бяха бледа сянка на дългите, мелодични ноти, които се носеха от моя предавател.
Джорген отвори очи и раменете му се отпуснаха малко.
– Откъде го взе?
– От баща ми – казах аз. – Нима не е красиво? Това е песента, която слушам, когато съм нервна.
Джорген си пое дълбоко дъх.
– Прекрасна е.
Беше толкова тъжно, че макар да имахме тази музика, не я пускахме публично. На Земята музиката е звучала по радиото през цялото време. Настройвало се на FM канал и можело да слушаш каквото си поискаш. Беше ми невероятно, че някога въздухът е бил изпълнен с тези вълни. Ето защо избрах Еф Ем за своя позивна: вълнуваше ме, че инициалите на името ми – Фрея Мартен – са същите като честотите за музика, която някога е била толкова широко достъпна.
– Готови ли сте? – Попитах.
Джорген кимна. Той наистина изглеждаше малко по-спокоен.
Включих отново радиото, без да си правя труда да изключвам предавателя.
– Дърдорко, имаме ли разрешение за хиперскок?
– Разрешено, Еф Ем – каза Дърдорко. – Когато сте готови.
– Мамка му, ето го – каза Джорген.
За миг музиката се извиси, но нищо друго не се случи. Затегнах хватката на контролите и погледнах към безплодната повърхност на планетата. Бяхме твърде високо, за да видим скалистите шарки на повърхността, и твърде далеч от пояса отломки, за да различим нещо повече от най-големите платформи и парчета отломки. Висях по средата, летях на Маг-1, за да имам по-голям контрол, ако се наложи да прибегнем до маневри за избягване. До мен Джорген вдиша дълбоко и музиката премина в поредица от бързи, ниски ноти, които съвпаднаха с пулса на сърцето ми.
Може би това не работеше. Може би нещо не беше наред. Може би…
Примигнах и пред кораба ми се появи парче метална отломка, която се насочи към нас.
Не. Ние се насочвахме към него.
Надигнах се и едва разминах с отломките, докато се плъзгах в пукнатината между две големи парчета метал, които се въртяха свободно в пояса от отломки – останки от системите тук горе, които отдавна бяха започнали да се разпадат. До мен Джорген отвори очи и изтръпна от изненада, когато се плъзнах покрай отломките и се стрелнах надолу – поне мислех, че е надолу; бях загубила ориентация, когато се телепортирахме.
– Внимавай! – Джорген изкрещя и твърде късно видях как парчето скала, което ускорителите ни бяха дестабилизирали, се върти към нас. Врязахме се право в него, което пропука щита ни, а аз извъртях кораба настрани, за да избегна сблъсъка с друга отломка.
– Еф Ем! – Дърдорко каза по радиото. – Хора, добре ли сте?
Джорген грабна радиото.
– Дърдорко, къде сме с Еф Ем?
– Намерих ви в пояса от отломки. Намирате се дълбоко в нестабилна зона. Опитвам се да намеря най-добрия курс, за да се измъкнете.
– По дяволите! – Казах, забавяйки скоростта ни, докато се провирахме между големи парчета отломки, които приличаха на платформа, разкъсана по сглобките. – Кажи му да го направи по-бързо.
– Сега, Дърдорко – каза Джорген. – Нуждаем се от този курс сега!
Промуших се между две парчета от платформата, но те се движеха към мен, вместо да се отдалечават, приближавайки се едно към друго сякаш ги държи панта. Ускорих, но Джорген сложи ръка на рамото ми.
И тогава изведнъж се материализирахме точно покрай ръба на сгъваемите платформи. Наблюдавах на мониторите си как чудовищните форми се блъскат една в друга зад нас.
– Какво направихте? – Попитах, заобикаляйки около поредната отломка.
– Съсредоточих се върху пространството, където исках да отидем – каза Джорген. – Мисля, че мога да дам на охлювите указание накъде да бягат, стига да виждам пространството, към което искам да бягат. Може би ще успея да го направя, ако мога да визуализирам мястото и то е някъде, където те го разпознават. Все пак ще трябва да експериментираме с това.
Участъкът от полето от отломки пред нас беше малко по-свободен и аз продължих да се провирам през отломките, докато музиката се разнасяше на дълги, бавни вълни. Спокойствие, помислих си. Фокус. Намерих част от пояса от отломки с по-широки, по-отворени пространства и заобиколих и заобиколих, докато Родж работеше на тази посока.
– Можем да експериментираме сега – предложих аз. – Можеш да визуализираш пространството над Платформа Прайм и да видиш дали охлювът ще ни отведе там.
През визьора си Джорген се намръщи. Той не отговори.
– Досадник – казах аз – добре ли си?
– Да – каза Джорген. – Но мисля – мисля, че втория път нещо ме чу.
– Чуло ли те е? – Попитах. – Като сайтоник?
– Да – каза Джорген.
Сърцето ми пропадна.
– Гробокопач?
Джорген поклати глава.
– Не мисля така. Беше сякаш – беше изненадан. Чу ме да протягам ръка към тайникса и беше шокирано, че съм там. Сякаш съм отворил врата и съм изненадал човека от другата страна.
– Ако не е бил Гробокопача и не е бил тайникс… – Единственият друг сайтоник на планетата, за когото знаехме, беше бабата на Спенса, макар че тя знаеше за Джорген, така че не би трябвало да е изненадана. – Има ли още от вас? Защото можем да използваме…
Джорген поклати глава.
– Не мисля, че сме били ние – каза той. – Мисля, че бяха те.
О. Върховенството? Знаехме, че разполагат с сайтоници, и беше логично да има един или двама, назначени на бойните кораби, паркирани близо до Метален Рой, особено ако използваха сайтоници за задвижване на хипердвигателите си.
– Ако ви чуят…
– Тогава знаят какво правим – каза Джорген. – Може да са усетили това, което направихме току-що. Не знам дали искам да опитаме отново веднага, когато те ни слушат.
Това наистина изглеждаше неразумно. Ако знаеха, че разработваме хипердвигатели, какво щяха да ни направят?
– Добре – каза Дърдорко по радиото. – Имам координати за вас. Ще трябва да се отдалечите от Платформа Прайм до по-стабилна част от пояса от отломки, през която можете да се проврете, за да се върнете обратно.- Дърдорко ни даде няколко координати и Джорген ги въведе в навигационната система. Ускорих още малко и се завъртях около парчета отломки, които бяха почти толкова големи, колкото платформата Прайм, но изкривени и изпочупени.
Джорген превключи радиото на общия канал, а аз намалих звука на предавателя си, но не го изключих.
– Амфи? – Джорген каза. – Никога? Момчета, добре ли сте?
– Живи сте – каза Артуро. – Мамка му, Досадник, вие просто изчезнахте.
– Той се опитваше да направи точно това, нали? – каза Никога.
– Точно така, но не очаквах, че наистина ще го направи. Къде сте вие, хора?
– Горе в пояса на отломките – каза Джорген. – Ще ти изпратя координатите, където очакваме да се появим, а ти можеш да ни придружиш до Платформа Прайм.
– Наистина ли направихте хиперскок? – попита Сейди. – Какво беше?
Включих радиото си.
– Като да си на едно място и после изведнъж да се окажеш на друго.
– Хм, хора? – каза Дърдорко. – Командният център се пълни. Мисля, че скоро ще ми вземат канала.
– Да ти вземат канала? – Джорген попита. – Защо?
– Чакай. Нека разбера.
Двамата с Джорген се спогледахме.
– Имаме тези координати – каза Артуро. – Движим се във вашата посока.
През парчетата метал под нас съзрях повърхността на планетата.
– Звездна ескадра – каза познат глас по радиото. Коб, който поемаше управлението от Дърдорко. – Ще ми трябвате всички, да се върнете незабавно на Платформа Прайм.
– Защо, сър? – Джорген попита по радиото.
– Имаме движение от бойните кораби – каза Коб. – Изглежда, че придърпват най-големия си кораб на позиция, този с планетарните оръжия.
О, Звезди.
– Какво? – Попитах.
– Сър – каза Джорген. – Казахте планетарно оръжие?
– Потвърдено – каза Коб. – От разговорите по информационните мрежи знаехме, че разполагат с ракети, с които могат да бомбардират планетата. Не бяха показали признаци, че ги използват, но сега се придвижват на позиция.
– Мислиш ли, че това е заради нас? – Попитах Джорген.
– Не знам – каза той. – Но ми се струва твърде голямо съвпадение, за да не е така.
– По-добре да кажеш на Коб, а? – Попитах го.
Джорген кимна.
– Сър, успяхме да изпълним мисията си, но когато я изпълнявахме, мисля, че сайтоник на Върховенство ни чу.
Настъпи пауза и в нея си представих как Коб се къпе в буря.
– Може би са решили, че е време да ни унищожат. Можеш ли да използваш тайникс, за да изведеш някой от нас в космоса?
– Негативно – каза Джорген. – Мисля, че мога да се телепортирам до места, които виждам или може би помня, но това е всичко.
– Прието, шурмови командире. Върнете се тук колкото се може по-бързо.
Преглътнах и устоях на желанието да включа отново музиката.
Не бяхме готови. Не можехме да бягаме, не и без пълен контрол над хипердвигателите, а Върховенство искаше да ни унищожи, преди да сме стигнали толкова далеч.
Ако сега атакуваха с пълен капацитет, дали някой от нас щеше да оцелее?
– На път сме – каза Джорген на Коб, когато пробих ръба на пояса от отломки. Артуро и Нед се вмъкнаха зад нас във флангова позиция, а Кималин и Сейди водеха към платформата Прайм.
– Трябва да има някакъв начин да използваме хипердвигателите в наша полза – казах на Джорген.
Джорген кимна.
– Адмирале – каза той по радиото, – не можем да използваме хипердвигателите, за да избягаме, но мисля, че бихме могли да ги използваме в битката.
Коб замълча.
– Ти си твърде ценен ресурс, за да те рискуваме – каза той накрая.
– Може би – каза Джорген. – Но ако не успеем да се справим с това, няма да има значение какво сме задържали, нали?
Това беше добра забележка, макар и отрезвяваща.
– Добре – каза Коб. – Кажи ми какво имаш предвид.
Назад към част 8 Напред към част 10
