Краят на рая – Se7en sinners #2 Част 10

Глава 9

Сгромолясвам се на легло – моето легло – и крясъка, ми засяда в гърлото. Чувствам се като че ли току-що са ме изстреляли от оръдие или че съм блъсната от самолет. Трескаво хващам произволни части от тялото си, за да се уверя, че все още съм цяла. Стомаха ми трябваше да е изпаднал направо.
– Какво, по дяволите? – Възкликвам. – Какво се случи?
– Ще се оправиш. – Нико въздъхва и се свлича на леглото. Той изглежда…не на себе си. Косата му е разрошена, но не по умишлен начин, и има по челото му капчици пот. Освен това изглежда по-блед, с тъмни лилави кръгове около очите. Мигновено забравям за себе си и за потенциално липсващите ми органи, и го потупвам по бузите.
– Какво става? Болен ли си?
Той поклаща слабо глава.
– Да те измъкна оттам, без да те открит, ми отне повече, отколкото очаквах. Бях тук твърде дълго. Тялото ми е…
– Ти умираш. Отново и отново. – Очите ми се разширяват от ужас.
– Не се притеснявай. Алтернативата на това място е много по-приятна. – Той дори се опитва да се усмихне.
– Защо все още си тук? Върви! Не можеш да останеш! Трябва да си тръгнеш сега! – Ако не изглеждаше толкова слаб, щях да го бутна, за да го убедя в правотата си.
– И да те оставя тук да се забавляваш? Никога. – Думите са като стъкло върху гласните му струни и той започва да кашля, цялото му тяло се тресе от усилието. – Освен това някой трябваше да те изпрати.
– За какво говориш? – Питам, като усещам влага по бузите си. Аз дори не осъзнавах, че плача. Но като го видях в този вид… да умира до мен… не мога да го оставя да направи това със себе си. Не и заради мен.
– Трябваше да се уверя, че си хванала пътуването.
– Какво? Нико, трябва да…
Преди да успея да довърша отчаяната си молба, чувам, че подът зад мен скърца, нещо идващо от сенките в стаята. С вдигнати юмруци се откъсвам от Нико и се обръщам с лице към натрапника, готова да се бия до смърт, за да защитя Нико, тъмния магьосник, който бе рискувал толкова много, за да ме защити. Но когато очите ми попаднаха на красивия звяр, който се изправи пред нас, всички функции на речта и мисълта ми се разпадат толкова бързо, колкото и настроението ми.
Легион.
– Идън – издиша той. Този дълбок сериозен глас – неговият глас. Бях започнала да да го забравям. А сега, когато чух името си от устните му, се пропуках.
– Как…?
Той направи крачка по-близо, вдигнал предпазливо ръце.
– Не си наранена нали? Той не те е докосвал… – Лицето му – това брутално красиво лице – се трансформира в намръщена физиономия. Кълна се, че дори го чувам да ръмжи.
– Добре съм. – Преглъщам буцата в гърлото си. – Как…?
– Дориан. Ще ти обясня всичко, но трябва да тръгваме.
– Саския й е опаковала дрехи за преобличане – казва Нико зад гърба ни. – Но няма време. Имате минути… едва. – Той се изправи на крака, използвайки това, което изглежда е последният му запас от сили. Изглежда, че избледнява точно пред очите ни.
Легионът отваря дланта си, разкривайки малък флакон с вихрови, преливащи се течност, много подобна на дозата магия, която Тъмният крал ме накара да изпия.
– Имам обещание към брат ти. Това е магията на Габриела. Тя е единственото достатъчно силно нещо, за да те измъкне. Ти ще отидеш с нея.
– Какво? – и двамата с Нико се взираме с подивели очи.
– Аз ще намеря начин да изляза. Побързай, вземи го. – Той се приближава, за да пъхне флакона в ръцете на Нико. Достатъчно близо, за да може гърдите му да се допрат до ръката ми. Ароматът му на изгоряла земя и среднощен жасмин нахлува в сетивата ми, създавайки опияняващ коктейл от сладко-горчиви спомени и непреодолимо желание.
Нико поклаща глава.
– Не. Не мога. Вземи я и я изведи оттук.
– Аз спазвам обещанията си, магьоснико – заявява Легион, а гласът му придобива заповедния тон, който бях започнала да ценя. Той все още кара вътрешностите ми да треперят.
– Не мога да си тръгна. Ставрос е свързан с мен. Ако ме издърпаш, ще издърпаш и него. Освен това имам недовършени дела. Идън се нуждае от теб много повече, отколкото от мен. Тя е отговорът. Защитете я с живота си. И този път… не я изпускай.
Обръщам се към Нико с пресни сълзи в очите.
– Не мога да те оставя тук.
– Ще се оправя, Идън. Бъди лоша и спаси света. Просто ми направи услуга. – Той изважда малка чанта от джоба си и я поставя в дланта ми, затваряйки пръстите ми около пакета. Кожата му е като лед.
– Дай това на Габриела.
– Какво е това? – Питам, а гласът ми се чупи.
– Нейното синьо нещо. – Той се усмихва и една сълза се плъзга по бузата му. – Така и не успях да й го дам. Кажи й, че малкият Нико е най-красивото същество, което някога съм виждал, и че обичам всички тях повече отколкото моето студено и черно сърце може да издържи.
Виждайки болката му… усещайки я като своя собствена… не се опитвам да заглуша задушаващите риданията, които се разкъсват в празните ми гърди.
– Благодаря ти. Благодаря ти за всичко. Няма да те забравя, обещавам. Ще се върнем.
Той не ми казва да не плача. Той дори не ми казва, че съм глупава, защото обещавам неща, които и двамата знаем, че са невъзможни. Той просто избърсва сълзите ми с върховете на студените си пръсти и ми дава една последна ослепителна усмивка.
– Не искам да те оставям – казвам аз и се разплаквам още по-силно. – Няма да го направя. Вземи моето място. Аз ще остана.
Нико поклаща глава, карайки кичур черна коса да падне върху челото му. Той притиска лицето ми и гали с палци влажните ми бузи.
– Какво е тази връзка между мен и упоритите, красиви момичета? – Успявам да се усмихна през мъката, като си спомням думите, които ми каза когато пристигнах за първи път. – Сякаш си жадна за наказания.
– Винаги си шаферка, никога булка. – Той се навежда напред и поставя студена целувка на челото ми. – А сега се махай оттук, преди да съм променил решението си.
– Идват – съобщава Легион зад гърба ми. Напрежението в тона му сигнализира, че са близо.
Неохотно се отдръпвам от хватката на Нико, знаейки, че изминалите минути се превърнаха само в секунди. Легион е точно там и без да се замислям, слагам лицето си върху гърдите му, вдишвайки аромата му. Топлината му, тялото му… усещането е като у дома.
Легион отваря флакона и с една ръка ме обгръща защитно и я поднася към устните си. В този момент чувам викове и тромави стъпки от другата страна на вратата на спалнята ми. Те са точно отвън, тичат надолу по коридора. Представям си как тези гущеровидни стражи със змийска кожа ритат вратата ми и ме изтеглят, направо ми се иска да повърна.
– Хей, Легион – изкрещява Нико над хаоса на метри от мен. Той взема от джоба си още една чанта и я подхвърля на Ел, който с усилие я хваща във въздуха.
– Какво е това? – пита той, а на челото му се появява лека бръчка.
Нико просто намига.
– Покажи им на какво си способен. – След това си тръгва, оставяйки след себе си само мъниста от сив дим.
Легион потапя брадичката си и ме придърпва толкова близо, че усещам вибрациите на нечовешкото му сърце.
– Дръж се.
Стъпките се приближават. Чувам злобното им ръмжене само на метри от нас, от мястото, където стоим. Всеки момент тези стражи ще нахлуят през тази врата. А Луцифер… дори не искам да мисля какво ще направи.
– Поеми дълбоко въздух и затвори очи – прошепва той, а топлият му дъх раздвижва короната от къдриците на главата ми. Точно когато правя това, което ми заповядва, напълно приемайки неговото лице да е последното нещо, което виждам, той изкрещява:
– Сега!
Атмосферата отново се напряга от електрически заряд и нашите телата се задвижват през разкъсване между времето и пространството. Усещането е като вакуум, който изсмуква крайниците ни един по един и ги зашива обратно отново в телата ни в размер на един-единствен удар на сърцето. Тъмнината е ужасяваща, но тя трае само миг. След това падаме на дървения под със звезда издълбана в него.
Намирам се в апартамента на Седемте. Аз съм в Чикаго. У дома съм.
– Свята работа, проработи – казва познат глас. Тойол се появява пред погледа ми, бадемовидните му очи са по-широки, отколкото някога съм ги виждала. – О, Господи. По дяволите!
– Разбира се, че се получи. – Феникс, красивият махагонов демон с медени очи се промушва покрай него и ме хваща за ръка, като ме издърпва на крака.
– Хубаво е, че се върна, Идън.
– Хубаво е да се върна. Мисля, че е добре – отговарям аз и се отърсвам. Боса съм.
По някакъв начин между изсмукването от Ада и появата ми тук съм изгубих обувките си. – Какво стана? Как се озовахме тук?
– Габриела – отговаря плавен баритон зад нас. Всички се обръщаме, за да видим Дориан, застанал на вратата, а леденосините му очи са вперени в Легион.
– Ти все още имаш моята магия в кръвта си. Магията на Габриела обаче беше единствената. достатъчно силна, за да извади демон. Демон или Тъмния принц. Този флакон беше запазена за Николай. Къде е брат ми?
Легионът изпуска примиренчески дъх и среща погледа на Дориан.
– Той отказа да си тръгне. Ставрос по някакъв начин се е свързал с Николай. Ако той се върне, ще се върне и баща ти.
– Как? Как може да е така? Щом Адът ги призове, всички магически връзки не съществуват.
– Адът не го е призовал – обяснявам аз и пристъпвам напред. – Нико е в неопределеност. Той е закотвен от Ставрос и изгубената си любов, така че не може да продължи напред.
– Амели – казва един тих глас зад Дориан. Габриела заобикаля него и идва да застане пред мен. След това, без предупреждение, тя увива стройни ръце около мен в топла прегръдка. – Той е защитен от Амели. Знаех, че ще те намери. Той има начин да намира онези, които са се изгубили.
С болката от сбогуването, която все още е прясна в сърцето ми, има сълзи в очите ми, когато тя се отдръпва.
– Да, намери ме. Толкова съжалявам. Исках да го доведа повече, отколкото ти можеш да си представиш. Той ви обича – всички вас.
– Знам, че ни обича. Усещам го всеки път, когато погледна племенника му. – Сега сълзи блестят в очите ѝ.
– Ето – казвам, отваряйки дланта си, за да открия малката чанта. – Той искаше да ти я дам. Каза, че това е твоето синьо нещо. Каза също, че синът ти е най-красивото същество, което някога е виждал. Той ви наблюдава всички, знаеш ли. Той все още се грижи за вас.
Сега сълзите ѝ падат свободно, докато тя отваря чантата и разкрива едн голям, син скъпоценен камък. И двамата въздъхваме от блестящата му красота.
– Диамантът от Скотос – обяснява Дориан, като се приближава зад съпругата си и плъзга ръка около кръста ѝ. – Изкован от нашите кристално сини морета. Той е в семейството ми от векове.
– Съжалявам – казвам на Тъмния крал. – Кълна се, че исках да го взема обратно с мен. Не би рискувал да освободи баща ви.
– Вярвам ти – кимва тържествено Дориан. Обръща се към Легиона. – Дългът е изплатен. Оценявам усилията ти.
– Бих искал да мога да направя повече – искрено отговаря Ел. – Отсега нататък ти имаш приятели в лицето на Седемте. Ако някога имате нужда от нас, не се колебайте да се обадите.
– Гостоприемството ви е реципрочно – казва Дориан, преди да погледне към мен. – И ако някога искаш да посетиш моето кралство – Скотос, Идън, винаги си добре дошла.
– Благодаря ти. – успявам само да прошепна.
С раздиращо се сърце преминавам през ритуалите на сбогуването, не защото не ми е тъжно да ги видя да си тръгват, а защото се притеснявам да се върна тук. Без тяхното разсейване оставам с тях – Седемте, сама. Толкова много се е случило. И когато се насилвам да огледам стаята, сякаш гледам далечни приятели, които не съм виждала от месеци… години. Или може би се взирам в непознати. Сега нещата са различни. Сега аз съм различна.
Всички са тук – Феникс, Тойол, Каин, Джин и, разбира се, Легион, освен Андраш и онази коварна кучка, Лилит. Това боли. Знам, че Андраш и Лилит са близки. По дяволите, те делят една стая. Но си мислех, че с Андраш сме се свързали. Не бях толкова жалка, че да вярвам, че сме станали най-добри приятели, но поне си мислех, че му пука достатъчно, за да е тук. По дяволите, дори Каин се появи…и при всичко това – той ме мрази.
– Да те заведем в лазарета – предложи Феникс, опитвайки се нежно да ме преведе през коридора, сякаш съм някаква 90-годишна баба. Той е единственият, който се е осмелил да се приближи до мен. Дори игривият, безстрашен Тойол се държи на разстояние. А Легион… той просто ме гледа, сякаш се страхува, че ще изчезна точно пред очите му.
– Добре съм – настоявам аз.
– Никой не отива в Ада и не се връща добре – отбелязва Ел, а сребристият му поглед описва всеки мой дъх. – Може би само бърз преглед, за да се уверя, че не си…
– Казах, че съм добре – повтарям по-силно. Поглеждам към демоните, които стоят около мен, всички с различни маски на загриженост. И по някаква ирационална причина това ме ядосва.
– Идън, ние искаме само да ти помогнем – подхваща Феникс, използвайки онзи нежен глас, който е предназначен да направи дори най-враждебните пациенти послушни. Без резултат, той просто ми звучи снизходително.
– Да ми помогнеш? Наистина?
– Разбира се. От известно време те няма. Мога само да си представя ужасите, с които си се сблъскала.
– Не беше толкова лошо – лъжа.
Легион пристъпва напред. Ръцете му са протегнати, но той не прави опит да ме докосне.
– Луцифер има начини да влияе на мислите ти. Твоите емоции, те са компрометирани. Трябва да знаеш, че си била изиграна.
– Изиграна? – Заявявам недоверчиво. – Смяташ, че той ме е изиграл? Смешно, той каза същото за теб.
– Какво? – Лицето на Ел, е шокирано… дори е изписана болка. Сякаш че току-що съм го зашлевила.
– Той ми каза всичко. Началото на човечеството… какъв си бил някога. С какво неговите намерения са по-различни от твоите?
Гласът му е равен, когато казва:
– Искам да те защитя.
– Той каза същото. – контрирам бързо.
– Грижа ме е за теб.
– Него също го е грижа. – Поклащам глава, като се опитвам да отблъсна разочарованите сълзи. Не повече. Вече плаках твърде много.
– Идън…
Вдигам длан, за да спра по-нататъшното убеждаване.
– Спри. Просто спри. Благодаря ти…на всички вас, че ме спасихте. За това съм ви благодарна, но се нуждая от малко време. Аз имам нужда от пространство. Просто ми го дайте.
Обръщам се, за да изляза от стаята, но спирам по средата на крачката.
– Къде е тя? – Питам ли – не, изисквам – все още с гръб. Мълчание. – Попитах, къде е?
– Тук. В стаята й – неохотно отговаря Легион. – Тя ще бъде държана в нейната стая докато не вземем колективно решение…
Излизам от стаята и тръгвам по коридора, като отказвам да слушам повече. Когато спирам пред вратата на Лилит, една топла ръка ме хваща, преди да успея да да завъртя ключалката.
– Какво правиш? – изсъсквам, като се отдръпвам.
– Не искаш да правиш това – настоява Феникс.
Вдигам очи към него, а в отмъстителния ми поглед проблясва презрение.
– Да. Искам.
– Ще се справим с нея. Ти си преживяла достатъчно.
– Какво, по дяволите, знаеш за това, през което съм минала? Чаках почти седмица… седмица, в която бях свидетел на изнасилване, убийство и канибализъм. Разхождах се като курва и си лягах с мирис на собственото си повръщане всяка вечер. И всичко това заради нея. Тя направи това. И ти искаш от мен да вярвам, че всички вие ще се справите с нея? Как изобщо е още тук? Колко дни е била тук, откакто е предала всички вас?
Феникс си поема дълбоко дъх, сякаш тежестта на истината се стоварва върху раменете му.
– В Ада времето тече по различен начин, отколкото на Земята – казва той тихо. – Часовете тук са като дни там. И в момента, в който те взеха, Легион се опита да се самоубие, за да стигне до теб. Единственото нещо, което го спря, беше намесата на Тъмния крал. Идън, ти си изчезнала само за времето, което е било необходимо той да те намери… 6 часа.
Горещината на гнева се изцежда от лицето ми, когато осъзнавам какво казва той. Легион беше готов да умре… заради мен. Аз не бях забравена. Просто не бях достатъчно желана за да го задържи.
– Е, това не променя факта, че ме пусна – промълвих аз. Моето разбито сърце, не може да бъде излекувано. Не и сега.
– Той нямаше избор, Идън.
Отдръпвам се от вратата и от демона, на когото исках да повярвам, че е мой приятел, но той е един от тях. Когато се стигне дотам, той ще защити своето семейство. Без значение какво правят, той винаги ще ги подкрепя. Лилит е негова сестра – тяхната сестра. Тяхната лоялност е към Седемте. И така, къде ме поставя това?
– Той имаше избор, Феникс. – Думите ми са празни като гърдите ми. – Аз просто не бях неговият.

Назад към част 9                                                                 Напред към част 11

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *