Краят на рая – Se7en sinners #2 Част 12

Глава 11

След като адреналинът отмина, ръката ме боли като кучка, но аз съм твърде ядосана, а може би и малко смутена, за да отида до кухнята за лед. Така че когато Феникс се появява с поднос с храна и лед, почти избухвам в сълзи.
– Сега, сега – гука той и поставя подноса на нощното шкафче. – Не можех да позволя да гладуваш тук. Освен това беше много лош десен удар. Имаш нужда от своя сила.
Той се усмихва, изпълвайки ме с топлина, която не бях усещала от толкова отдавна. Освен Ел, той ми липсваше най-много.
– Благодаря ти – промърморвам, преди да стисна долната си устна, за да не се разплача.
– Сигурно си изтощена. Тук, нека те нахраним, за да можеш да си починеш.
Той сваля металния купол, за да открие гореща чиния с печено говеждо, със зеленчуци и картофено пюре с допълнителен сос. Мирише божествено и стомахът ми се съгласява.
– Мисля, че Джин ти липсваше най-много от всички. И въпреки че е прекалено – той добавя, разкривайки по-малка чиния- мислех, че заслужаваш това.
Това са макарони със сирене. И то със хубавото сирене. Ако не умирах от глад, определено щях да съм се изчервила.
– Чувствам се странно да ям пред теб – казвам, а думите ми са заглушени от огромната лъжица нелепо пълна със сирене. – Сподели ги с мен.
Феникс вдига длан.
– Всичко е за теб. Добре съм.
Поглъщам лакомо, осъзнавайки колко гладна съм всъщност. Беше минал поне ден, откакто не съм яла… или може би не. Ако тук времето тече по различен начин отколкото в Ада, тялото ми трябва да е объркано. И честно казано никога не съм чувала за жив, дишащ човек, който да отиде в Ада и да се върне обратно, жив при това.
– Имаш ли нужда да поговорим за това… за случилото се? – Феникс пита несигурно. Сега разбирам. Това не е просто социален разговор. Той носи своята лекарска шапка.
Поклащам глава, но поставям сребърните прибори и казвам:
– Имаше неща които… се случиха. Неща, които ме накараха да се разболея физически. И все пак не направих нищо, за да ги спра. Не можех. И понякога… понякога…
Феникс полага топла ръка върху моята.
– Всичко е наред. Каквото и да кажеш остава между нас.
Вдишвам дълбоко и примирено, издишвайки срама, натрупан за цяла седмица.
– Понякога не мисля, че съм искала да го спра. Хората, които той наказваше… някои от тях го заслужаваха. Знам, че това ме прави чудовище – избухвам, – и знам, че не съм по-добра от него, но…
– Това не те прави чудовище, Идън – намесва се яростно Феникс, и стиска здравата ми ръка.
– Това те прави човек. И това, което те прави абсолютно нищо подобно на Луцифер, е фактът, че изпитваш угризения, докато той не чувства нищо.
– Вярно ли е това? Че той не изпитва нищо?
– Не мога да повярвам, че някой, който е направил нещата, които е направил, без грам съжаление, има способността да изпитва някаква емоция, която не е самоцелна.
Може би е прав – той познава Луцифер по-добре от мен, това е проклятие, сигурно. Но някак си ме гложди фактът, че всичко, което ми е казал Луцифер, най-вероятно е лъжа.
Казваше, че го е грижа за мен, казваше ми, че иска да ми даде сили, гледаше ме така, сякаш аз бях единствената в стаята, която съществуваше в тези очи оцветени в нощен мрак… всичко това може да е било уловка. Искам да кажа, разбира се, че беше.
Той е едно от най-могъщите съществуващи същества, а аз съм просто едно момиче от южната част на града. Бих била глупачка да мисля, че той може да види нещо повече от това.
Нещо като с Легиона.
Така че да, напълно вярвам, че и двамата имат свои собствени планове, когато става въпрос за мен. Просто трябва да вярвам, че намеренията на единия са по-честни от намеренията на другия. Свивам пръсти, като се намръщвам през болката в кокалчетата на пръстите си. Феникс веднага грабва ледената торбичка и внимателно я поставя на опакото на ръката ми.
– Знаеш ли… – започвам аз, като се преструвам, че се интересувам от бялата си ленена салфетка. – Има едно нещо, което исках да те попитам.
– Питай ме за всичко.
– И това остава между нас?
– Лекарска тайна – усмихва се той и се раздвижва между нас. – Имаш моята думата.
Отпивам огромна глътка ледена вода, преди да продължа, като ми се иска тя да е водка.
– Просто исках да знам как работи – имам предвид – как се прави концепцията по зачеването?
Феникс вдига тъмно чело.
– Ами, Идън, когато двама възрастни по взаимно съгласие решат да се съберат и да изразят себе си…
– Не, не! – Поклащам глава, като се мъча да не се разсмея. Феникс се опитва да ми обясни птичките и пчеличките? О, Боже, този кораб отдавна е отплавал. – Аз исках да кажа как става зачеването между човек и… нечовек? Като например нещо от друг свят.
– Нещо като… демон?
– Да – отговарям и усещам как лицето ми се затопля. Просто ме избави от страданието ми, защо по дяволите! – Или… друго.
– Х-м-м-м – замисля се Феникс. Поне има достойнството да не ми хвърля осъдителен поглед. – Половинчатите – и от демони, и от ангели – са много редки, но и много желани. Това ще се случи подобно на човешкото зачатие, но майката трябва да е много силна, за да износи детето. Не е необичайно за майката да умре при раждането.
– А продължителността на въпросната бременност… – Преглъщам – ще бъде ли девет месеца? Или по-кратка, а може би по-дълга?
– Около пет месеца, по-кратка за най-мощните. Човешкото тяло не може да издържи на такова натоварване. Бебето буквално ще изцеди на майката всичките й сили.
Още една глътка въздух.
– А как ще се открие бременността? Ако се направи видеозон ще бъде ли достатъчен? Или някаква свръхестествена пръчица за писане?
Гласът му е равен и спокоен, но вътрешно трябва да се страхува.
– A кръвен тест би било най-добре, въпреки че подозирам, че бременността ще се покаже около две седмици до месец.
Две седмици? Колко ли време е минало от партито на Наблюдателя? По дяволите, аз дори не знам кой ден е. Най-накрая Феникс сваля студения компрес от кокалчетата ми и взема и двете ми ръце в своите и ме погледна право в очите.
– За какво става дума, Идън? Подозираш ли, че си бременна?
По дяволите, знаех, че това е лоша идея. Но нямах кого друг да попитам. Все пак той не може да знае какво се е случило в банята с Луцифер. Не съм сигурна, дали е бил там, или е било просто илюзия, но със сигурност го чувствах истински.
Изведнъж храната, която току-що бях погълнала с удоволствие, ми се струва като олово в стомаха и ме връхлита вълна от гадене. Преглъщам слюнката и стискам устни, за да се предпазя да не повърна.
– Добре ли си? – Феникс ме пита, като се вглежда тревожното в изражението ми, а аз не се съмнявам, че изглеждам малко позеленяла.
– Да, просто съм уморена – лъжа. – Имаш ли нещо против, ако го оставим за по-късно? Наистина ми се иска да си взема горещ душ и да се преоблека.
– Разбира се. Извинявам се, че те задържах. – Той бързо събира нещата, след като прегледа ръката ми и забеляза малко синини. – Това ще заздравее доста бързо. Междувременно, ако има нещо, което мога да направя, за други твои медицински нужди, вратата ми е винаги отворена. – И ме целува по челото и ми пожелава лека нощ. Или добър ден. Аз не съм сигурна колко е часът, а облаците извън желязната решетка на прозорците не помагат.
За щастие, лошото чувство в стомаха ми преминава след няколко глътки вода и мога да заобиколя порцелановия трон и да се насоча направо към душа. След почти седмица, в която Саския ме глезеше, къпането изглежда малко като новост. Ще й бъда завинаги благодарна за тихата любезност. И една голяма част от мен се чуди какво ще се случи с нея там долу.
Дали ще я обвинят за моето бягство? Дали Луцифер ще я накаже допълнително за това, че не ме наблюдава? Или тя ще предаде всеки грам информация за мен, за да спаси собствения си живот?
Задъхвам се, усещайки вкуса на разочарованите сълзи във водата, пръскаща се от над главата ми. Сега, когато шокът отминава, се чувствам сякаш съм погребана, тухла по тухла, под тежестта на трагичната ми реалност. Бях в Ада.
В Ада. Беше ме нагостил самият Дявол, докато на живо се разиграваше справедливостта върху сочни десерти. Вживявах се в ролята на безмозъчна курва, която се хили в крещящи дрехи и клоунски грим, за да му се харесам.
И в края на всичко това почувствах нещо. Не омраза, както в началото. Не и страх. Усетих нещо в тази бална зала, докато той ме въртеше и потапяше в нашата собствена симфония. Не знам какво беше, но трябва да го забравя. Аз трябва да се преструвам, че никога не се е случвало, ако искам да имам някакъв шанс – някакъв шанс за да поправя нещата с Легион.
Ако той изобщо иска това.
Ако изобщо го искам.
Какво се е случило с мен?
Къде отидох? Защо се чувствам като чужденец в собствената си кожа? Не мога да мисля тук. И ако имам някакъв шанс да съживя това момиче – тази версия на мен самата, която умря в тази студена, влажна бетонна стая – може би…може би не мога да бъда тук.
Оставам под душа, докато водата не изстине. Или може би просто си мисля, че е така. И когато избърсвам с дланта си замъгленото стъкло на огледалото, момичето, което ме гледа, е напълно неразпознаваемо за мен. Мрачни кафяви очи, бледа кожа, издължени рамене. Била съм победена. Позволих си да се превърна в жертва, и сега вижте какво се случи. И вината е само в мен.
Знам какво трябва да направя. Дори и да ми струва, да счупя всяка кост в тялото ми, трябва да го направя.

Назад към част 11                                                                 Напред към част 13

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *